Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" /ГДИН/, чрез процесуален представител срещу решение № 9 от 24.01.2018г., постановено по адм. д. № 133/2017г. на Административен съд – Кюстендил, в частта му, с която ГДИН е осъдена да заплати на Б.М, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора [населено място] сумата от 900 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на нарушения на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, изразяващи се в системно нарушаване от администрацията на затвора гр. Б. дол на минималните права, гарантирани от закона относно времето му за престой на открито – лишаване въобще от престой на открито или некомпенсиране на пълно полагащото му се време на престой на открито, както и са присъдени разноски в размер на 10 лв. Подадена е касационна жалба и срещу Решение № 56 от 19.03.2018г. по същото дело, с което е допълнено основното решение, като ГДИН е осъдена да заплати и законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

К. Г дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуалния си представител твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречието му с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска от касационния съд да отмени първоинстанционното решение в осъдителната част и да отхвърли изцяло предявените от Б.М искове като неоснователни и недоказани. Ответникът – Б.М оспорва касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че подадената касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е допустима и частично основателна по отношение размера на присъденото обезщетение.

Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, след като прецени доводите в жалбата и на представителя на прокуратурата и събраните по делото доказателства в рамките на сочените касационни основания, както и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна по чл. 210 АПК страна в преклузивния по чл. 211 АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна. Решението е валидно и допустимо, но неправилно.

Б.М, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора [населено място] е предявил иск против ГД „ИН“ – София за заплащане на сумата от 45 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в периода 28.04.2012г. – 22.02.2017г., в резултат на нарушения на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, изразяващи се в системно нарушаване от администрацията на затвора гр. Б. дол на минималните права, гарантирани от закона относно времето му за престой на открито – лишаване въобще от престой на открито или в некомпенсиране на пълно полагащото му се време на престой на открито

Установено е, че началникът на затвора в гр. Б. дол е определил продължителността за осъществяване на правото на затворниците за престой на открито от 13.00ч. до 14.30ч. или от 14.30 ч. до 16.00 ч. Въз основа на свидетелските показания съдът е приел, че на 18 конкретни дати в рамките на целия исков период Манолов не е реализирал правото си на престой на открито по чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС.Уено е, че на тези конкретни дати ищецът е бил на свиждане или е присъствал на съдебни заседания по заведени от него дела. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, съдът е приел иска за частично основателен, поради нарушения на чл. 3 ЕКПЧОС Изложил е съображения, че Б.М е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в психически страдания и унижения, вследствие на незаконосъобразната дейност на администрацията на затвора Бобов дол, довело до нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС респ. чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, тъй като на Манолов не е осигурен предвидения в чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС престой на открито не по-малко от 1 час на ден. Поради това съдът е определил обезщетение в размер на 900 лв - по 50 лв. обезщетение за всеки от дните, в които е нарушено правото на ищеца по чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС.

Решението е неправилно. Налице е посоченото касационно основание – нарушение на материалния закон. Първоинстанционният съд неправилно е достигнал до извод, че са налице всички елементи от състава на обективната и безвиновна отговорност по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ вр. чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, за да се ангажира отговорността на ГДИН по иска, с който се претендира обезщетение поради липса на престой на открито.

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се, освен останалото, в липса на условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Действително, съдът, съгласно изискванията на чл. 284, ал. 4 ЗИНЗС е изискал от специализирания орган по изпълнение на наказанията да предостави информация от значение за правилното установяване на фактите по делото. Такава информация е била предоставена, като от нея именно става ясно, че затворникът не е извеждан на открито само в установените случаи, в които е бил конвоиран по съдебни дела или е имал свиждане. Освен това евентуално бездействие на затворническата администрация за предоставяне на информация може да бъде основание, но не задължава за съда да приеме за доказани твърдените в исковата молба факти. Съдът е длъжен да съобрази всички обстоятелства по делото и да обсъди тях и събраните доказателства в тяхната съвкупност.

Безспорно законът забранява осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава Държавата да им осигури от една страна, условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета - като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая не може да се приеме за установено неизпълнение на законови задължения, в следствие на което да са претърпени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението. Установено е, че на посочените конкретни дати има еднократни случаи – между два и шест за една календарна година, в които Б.М или не се е намирал в затвора по времето на престоя на открито, или е бил на свиждане. Касае се за инцидентни случаи, в които престоят на открито не е могъл да бъде проведен, и то не поради незаконосъобразното поведение на затворническата администрация. Понесените от ответника по касация ограничения при пребиваването му в затвора, предвид и неговата възраст и липса на данни за влошено здравословно състояние, не са достигнали онази степен на суровост и унизително третиране, че да предизвикат сериозни физически и психически последици в личната му сфера, които да подлежат на обезщетяване (делото "Георгиев срещу България" на ЕСПЧ ).Без да съобрази това, съдът неправилно е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", Това налага отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск.

При този изход на делото, предвид направеното искане от касатора за присъждане на съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на ГДИН съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за касационната инстанция.

При изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 9 от 24.01.2018г., постановено по адм. д. № 133/2017г. на Административен съд – Кюстендил в обжалваната му част, включително в частта за разноските, както и допълнително решение № 56 от 19.03.2018г. по същото дело и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, предявен от Б.М срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за заплащане на неимуществени вреди в размер на 900 лв, поради лишаване от престой на открито.

ОСЪЖДА Б.М да заплати на ГД "Изпълнение на наказанията" съдебни разноски в размер на 100 /сто/ лева. Решението е окончателно.