О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461 [населено място], 12.02.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 1806/2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. Х., чрез процесуален представител, против Решение № 206 от 22.05.2024 г. по в. т. д. № 357/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено Решение № 260009 от 25.01.2023 г. по т. д. № 998/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив в обжалваните части, с които е признато за установено в отношенията между страните, че настоящата касаторка, в качеството си на поръчител, дължи на „Банка ДСК“ АД по силата на договор за кредит, сключен на 29.09.2015 г. и договор за поръчителство към него, сключен на 02.08.2016 г. сумата от 32 594,48 лв. главница, ведно със законната лихва, считано от 07.03.2018 г. – датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 364лв. договорна лихва за периода от 10.04. 2017 г. до настъпване на предсрочната изискуемост на кредита - 15.09.2017 г., за които вземания в полза на „Банка ДСК“ АД е била издадена заповед № 2220 от 08.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3697 по описа на Районен съд - Пловдив за 2018 г., както и сумата от 772,23 лв - разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, направени в заповедното производство по ч. гр. д. № 3697/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, пропорционално на уважената част от исковете и сумата от 1 004,89 лв.- разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, направени в исковото производство.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и като последица от това отхвърляне на предявените искове изцяло. Касаторът претендира присъждане на направените разноски за всички инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивния съд, а именно:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да основе решението си на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната съвкупност и обусловеност, както и да обсъди и да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба възражения и доводи за неправилност на първоинстанционното решение ?“;
2.„Длъжен ли е въззивният съдът да обсъди съдебното заключение/ експертизата с всички останали доказателства по делото, независимо дали същото е било оспорено в делото ?“;
3. „Задължен ли е кредиторът да обяви предсрочната изискуемост на кредита, не само на длъжника, но и на поръчителя ?“.
По въпроси № 1 и № 2 се сочи противоречие между приетото от въззивната инстанция и практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по: гр. д. № 1417/2010 г. на I г. о.; гр. д. № 612/2018 г. на III г. о.; гр. д. № 3194/2013 г. на I г. о.; гр. д. № 1271/2015 г. на III г. о. По въпрос № 3 се твърди, че правните изводи на въззивния съд противоречат на Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС.
Касаторът се позовава и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, аргументирано с довода, че игнорирайки липсата на доказано по делото счетоводно отразяване на дълга при ищеца – „Банка ДСК“ АД, съдът е постановил своето решение при съществени процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест между страните. Сочи се и приложение на закона /разпоредбите на чл.182 ГПК, чл.55 ТЗ и чл.154, ал.1 ГПК/ в неговия противоположен смисъл.
Ответникът по касационната жалба – „Банка ДСК“ АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт в обжалваните му части, Апелативен съд – Пловдив, след собствен анализ на събраните по делото доказателства, е установил, че на 29.09.2015г. между „Банка ДСК“ АД и „Зелено бъдеще“ АД бил сключен договор за кредит, по силата на който банката предоставила на кредитополучателя кредит за оборотни средства в размер на 50 000 лв.; Първоначално уговореният с т.3.1. срок на договора бил преуреден с т. 1 от анекс № 2 до 09.08.2016г., без възможност за продължаване срока на ползване; С анекса било уговорено издължаването на кредита да бъде извършено в срок от 24 месеца след изтичане на срока за ползване, съгласно погасителен план към него, в който били определени размерите и падежите на месечните погасителни вноски, с падежна дата десето число на месеца в периода от 10.08.2016 г. до 10.07.2018 г.; Месечните вноски били определени в размер на по 2 083,33 лв. на месец, а последната изравнителна вноска с падеж 10.07.2018 г. - с размер 2 083,41 лв.; Към договора за кредит бил сключен и договор за поръчителство от 02.08.2016 година с двама поръчители - Д. С. Д. и Н. А. Х.; Сключен бил и втори договор за поръчителство от същата дата с „Полевик“ ЕООД; С чл. 1 и чл. 2 от договора за поръчителство поръчителите се задължили спрямо кредитора за изпълнение на задълженията на „Зелено бъдеще“ АД по договора за кредит от 29.09.2015 г. и всички анекси към него, като са приели да отговарят солидарно с главния длъжник и помежду си за изпълнение на цялото задължение за погасяване на кредита по т. 1 и при всички останали условия, предвидени в договора; В чл. 4 и чл. 5 от договора за поръчителство било прието, че всеки от поръчителите отговаря за цялото задължение и поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително разноски по събиране на вземането.
Изложено е, че по въпросите за настъпването на предсрочната изискуемост, размерите на дължимите суми по договора за кредит след обявявената предсрочна изискуемост – главница, договорни лихви, за наличието на нищожни клаузи в договора и основателността на възражението за прихващане между задължението и надплатените суми в изпълнение на нищожните клаузи, е налице влязло в сила съдебно решение по т. д. № 26/2018г. по описа на ПОС. След като е установил, че посоченото решение не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на ответницата Н. А. Х., която не е участвала като страна - ответник наред с кредитополучателя и останалите поръчители, въззивният съд е разгледал възраженията й спрямо банката относно дължимостта и размерите, до които следва да отговаря.
По отношение обявяването на предсрочната изискуемост на кредита и нейната дата, съдът е посочил, че предвид акцесорността на дълга на поръчителите, за банката не съществува задължение за обявяване на предсрочната изискуемост и на поръчителите, а само на кредитополучателя, което е било направено на 14.09.2017г. В отношенията между кредитополучателя и банката било прието със сила на пресъдено нещо по т. д. № 25/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, че сумите по договора за кредит са предсрочно изискуеми от следващия ден - 15.09.2017 г., към който момент са били налице и двете необходими предпоставки за това - наличие на шест незаплатени погасителни вноски за главници и шест вноски за договорни лихви и уведомление на кредитополучателя. Тази дата на предсрочната изискуемост обвързва и поръчителите, доколкото т. 18 от ТР № 4 от 18.06. 2014 г. по тълк. дело 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не установява задължение за обявяване на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и на поръчителите, а само на длъжника. Независимо от това, за установено е прието, че на същата дата - 14.09.2017 г., банката е уведомила и ответницата Н. А. Х. за предсрочната изискуемост на кредита, поради което е обобщено, че предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит, включително тези на Н. Х. в качеството й на поръчител, е настъпила, считано от 15.09.2017г. Позовавайки се на задължителните постановки на ТР № 5 от 21.01.2022г. по т. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, решаващият съд е приел, че от този момент на настъпване на изискуемостта е започнал да тече шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за всички задължения, включващи падежирали и непадежирали вноски, след изтичането на който, при непредявяване на иск от кредитора срещу поръчителя, се преклудира отговорността на поръчителя. В съответствие с цитирания тълкувателен акт е посочено, че в хипотеза на разсрочено плащане на задължение по договор за кредит на погасителни вноски с падежи на определени дати, какъвто е случаят, не се касае за периодично дължими плащания, задължението по договора продължава да бъде само едно, с краен срок на погасяване – падежът на последната вноска или обявяването на предсрочната изискуемост, поради което падежът на отделните вноски е ирелевантен за приложението на чл.147, ал.1 ЗЗД. След съобразяване, че шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД е започнал да тече от 15.09.2017 г., при настъпване изискуемостта на целия дълг при обявена предсрочна изискуемост, и не е изтекъл при подаване на заявлението по чл.417 ГПК от банката срещу Н. Х. на 07.03.2018г., като неоснователно е преценено възражението, че поръчителството е прекратено досежно падежиралите вноски за период по-дълъг от шест месеца преди подаване на заявлението.
С оглед оспорването от страна на ответницата на представеното в заповедното производство извлечение от счетоводните книги на банката и на претендираните размери, въззивният съд е допуснал и приел заключение на вещо лице – счетоводител, неоспорено от страните. По изложените от въззивницата в последваща молба от 02.05.2024г. доводи, свързани с необходимостта да бъде установена редовността и правилността на счетоводните записвания на банката по процесния кредит, с искане за прилагане на всички счетоводни документи, въз основа на които е изготвено заключението, Апелативен съд – Пловдив е посочил, че в преклузивния срок страната не е изложила доводи за нередовност на счетоводните записвания на банката, нито е ангажирала доказателства в тази насока. Същевременно, назначеното от съда вещо лице при проследяване на счетоводните операции в банката по партидата на процесния кредит не е установило несъответствия в отклонение от уговореното с договора за кредит и анексите към него, поради което съдът е преценил, че не се налага изискване на данните за счетоводните записвания в банката, за които е посочено, че не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила на официални удостоверителни документи.
При обсъждане заключението на вещото лице решаващият съд е установил, че са съобразени всички платени погасителни вноски по процесния договор от длъжника до 31.03.2017 г. - датата на последното плащане, като не е било установено след тази дата да има други плащания, както и настъпването на други обстоятелства, извън обявяването на предсрочната изискуемост, включително такива, свързани с цедиране на вземанията или с погасяване на задълженията на някакво основание.
След подробно обсъждане на заявените от ответницата Н. Х. възражения за прихващане със съответни суми, основаващи се на възражения за нищожност на клаузи от договора, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предявеният от „Банка ДСК“ АД срещу Н. А. Х. установителен иск по чл.422 ГПК е основателен и доказан до установения от експертизата размер на 32 594,48 лв. главница, след прихващане със сумата от 738.88лв., ведно със законната лихва, считано от 07.03.2018 г. до окончателното й изплащане, както и до размера от 1 364 лв., възнаградителна лихва, дължима до обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Поради съвпадане с изводите на първата инстанция въззивният съд е потвърдил решението на Окръжен съд – Пловдив в обжалваните части.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който като включен в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Като относими към процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, първите два въпроса от изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК формално покриват общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. И двата въпроса са аргументирани в изложението по чл.284, ал.1,т.3 ГПК с твърдението за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в отказ да задължи ищеца - Банка ДСК ЕАД да представи доказателствата, въз основа на които е работило вещото лице при изготвяне на допуснатата във въззивното производство съдебно счетоводна експертиза. Доколкото съдържат твърдения за пропуск на съда да обсъди събраните по делото доказателства и най-вече експертното заключение в съвкупност с останалите материали по делото, въпросите не кореспондират както на релевираните в касационната жалба доводи, така и на обосновката им в изложението към жалбата. Освен това, за да откаже събирането на доказателства, въз основа на които е работило вещото лице, въззивният съд е изложил подробни аргументи. Несъответстващ на данните по делото е вторият въпрос, доколкото независимо от констатацията, че експертното заключение не е оспорено от ответната страна, същото е обсъдено от съда, като е направена и констатация за липса на опровергаващи експертните изводи доказателства. По тези съображения, въпросите нямат нужното за спора правно значение, поради което не могат да обосноват искания достъп до касационно обжалване.
Третият въпрос е включен в предмета на спора и удовлетворява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Не се установява обаче допълнителният селективен критерий за искания достъп до касационно обжалване. Трайно в практиката на ВКС се споделя становището, че задължението на кредитора да обяви предсрочната изискуемост на кредита е само спрямо длъжника. Съгласно даденото разрешение в т.18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотеза на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Не се изисква на поръчителя да бъде обявено настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, защото той се е съгласил да отговаря за чуждо задължение и отговаря в обема и/или условията, при които отговаря самия длъжник / вж. напр. решения на ВКС по т. д.№ 1730/2019 г. на І т. о. и по т. д.№ 2201/2017г. на ІІ т. о./. Предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, ако са били налице и посочените обективни предпоставки. В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е приел, че от момента, в който длъжникът е получил волеизявление на банката-кредитор за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, неплатеният остатък е станал изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Датата на обявяване на длъжника на предсрочната изискуемост на кредита е началният момент, от който тече 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и отговорността на поръчителя би отпаднала само, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл, което в случая не е прието за установено. Правилността на тези изводи не следва да се преценява в стадия по селектиране на касационната жалба, съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. С оглед така установеното, въпросът не може да обоснове искания достъп до касациоционно обжалване.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 206 от 22.05.2024 г. по в. т. д. № 357/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Н. А. Х., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК] юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.