Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Сити бетон”ЕООД против решение № 245/06.08.2018 г. по т. д.№ 14/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 297/18.10.2017 г. по т. д.№ 265/2016 г. на Старозагорски окръжен съд и вместо това са отхвърлени предявените от „С. Б„ЕООД против „ Кемпес НБ „ ООД искове: с правно основание чл. 327 ТЗ, за заплащане на дължима цена за доставки на бетон, материализирани в две фактури - № 2031/ 31.05.20131 г. – за сумата от 40 092, 00 лева и № 2081/31.07.2013 г., за сумата от 50 400 лева, както и с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД,за обезщетение за забава в издължаването на главниците, съответно в размер 13 870, 92 лева - за периода 01.06.2013 г. – 25.10.2016 г. / по първата фактура / и 16 581, 13 лева, за периода 01.08.2013г. – 25.10.2016 г. / по втората /. Исковете са отхвърлени поради уважено изцяло възражение за прихващане на ответника, с вземания от ищеца от цена за доставка на стоки, съгласно фактури, описани в отговора на исковата молба, в общ размер от 118 054, 43 лева. Касаторът оспорва правилността на изводите на съда за настъпил ефект от извършено от ответника извънсъдебно възражение за прихващане, позовавайки се на процесуално нарушение / чл. 164 ал. 1 т. 4 ГПК / - допускането на гласни доказателства относно факта на достигнало до знанието на ищеца изявление на ответника за извършеното прихващане, както и произнасяне в противоречие с материалния закон – чл. 103 и чл. 104 ал1 изр. 1 ЗЗД, предвид несъобразяване с доказателствата за съществуването и ликвидността на вземанията на ответника. Касаторът посочва несъобразени от въззивния съд доказателства / заключение на съдебно-икономическа експертиза /, видно от които вземането по фактура № 13 862 / 31.08.2013 г. на стойност 50 400 лева е погасено чрез плащане по банков път на 20.09.2013 г., противно на възприетото от съда, че с това плащане са погасени задължения по различни от противопоставените с възражението за прихващане фактури, погасени с предходни – преди 20.09.2013 г. плащания. Според страната съдът изобщо не е изследвал ликвидността на пасивните вземания, неотчитайки направени погашения преди датата на компенсационното изявление за прихващане, след които е останал непогасен към ответника остатък от 22 052, 50 лева, видно от заключението на съдебно-икономическата експертиза. Неправилно намира позоваването на факта на осчетоводяването на фактурите.

Ответната страна – „Кемпес НБ„ЕООД – оспорва касационната жалба, с доводи по правилността на въззивното решение.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

„С. Б„ЕООД е предявило обективно съединени искове, с правни основания чл. 327 ТЗ и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, за осъждане „ Кемпес НБ „ ЕООД да му заплати цените за доставка на бетон по две фактури и обезщетение за забава в издължаването им, в общ размер от 90 492 лв. главници и 30 452, 05 лева – мораторна лихва. Ответникът е противопоставил извънсъдебно възражение за прихващане от 17.10.2013 г., материализирано в споразумение, едностранно подписано от него, но не и от ищеца, като в евентуалност противопоставя и съдебно възражение за прихващане вземанията на ищеца, с дължими от същия на ответника суми по фактури, съгласно опис в отговора на исковата молба. Изрично признава, че по 4 от описаните фактури / № 0000013773, 2000000681, 2000000692 и 0000013901 / е получил плащане, след инициирано заповедно производство по чл. 410 ГПК и проведено исково, по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК - по т. д.№ 463/2014 г. на Старозагорски районен съд. Ищецът е оспорил достигнало до него извънсъдебно изявление за прихващане, като противопоставя и възражение за плащане по банков път на вземането по фактура № 0000013862/ 31.08.2013 г., в размер на 50 400 лева, представяйки дневно извлечение на обслужващата банка и платежно нареждане. За установяване осчетоводяването на насрещните вземания и извършени погашения е назначена съдебно-икономическа експертиза.

Първоинстанционният съд е уважил частично главният иск, за вземането по фактура № 2031/31.05.2013 г. - за сума от 18 039, 50 лева и за пълната сума от 50 400 лева – по фактура № 2081/31.07.2013 г., при съответно уважени акцесорни искове за мораторна лихва. Съдът не е приел, че извънсъдебното прихващане, като недостигнало до знанието на ищеца, е произвело действие, както и поради това, че не може да бъде обоснован извод за изискуемост и ликвидност на насрещните вземания. Приел е, че съдебното възражение за прихващане, направено с отговора на исковата молба, е частично основателно, за сума от 22 052, 50 лева, в какъвто размер признава непогасени към ответника задължения и самият ищец, която сума е прихваната от вземането по фактура № 2031/31.05.2013 г.. За да отхвърли частично съдебното възражение за прихващане на ответника, съдът е съобразил собственото му изявление, за извършено плащане по 4 фактури – предмет на образуваното заповедно и последващо исково производство по т. д.№ 463/2014 г. на Старозагорски районен съд. Съдът се е позовал на счетоводните записвания и при двете дружества и приел, че задължението към ответника по фактура № 113862/31.08.2013 г. е погасено, предвид осчетоводяването й като платена и при двете дружества. Прихванатата сума от 22 052, 50 лева е от вземанията по ония фактури, които счетоводно са отразени като платени при ответника, с оглед твърдението му за настъпили последици на извънсъдебното изявление за прихващане, но счетоводно отразени при ищеца като неплатени, отново предвид несъобразяване със същото това изявление, като недостигнало до знанието му / фактури № 13 877, 13 880, 0000013887, 0000013892,[ЕИК] и 2000000670 – за обща сума от 22 052, 50 лева /. За този извод е съобразена материалната доказателствена сила на счетоводните книги на ищеца, като отразяващи неизгодни за същия факти. Вземанията по фактурите, осчетоводени и при двете дружества като платени, не са приети за погасени чрез прихващане, поради липса на доказано задължение на ищеца по същите.

Въззивният съд, произнасящ се по въззивна жалба на „Кемпес НБ „ ЕООД е отменил изцяло първоинстанционното решение и отхвърлил предявените главни и акцесорни искове, приемайки възражението за прихващане за основателно изцяло. Макар да е изложил съображението, че достигането на извънсъдебното изявление за прихващане до знанието на противната страна може да се доказва с гласни доказателствени средства – доказване на факта на получаването му от адресата, различен от факта на погасяване задължения на стойност над 5 000 лева по смисъла на чл. 164 ал. 1 т. 4 ГПК, въззивният съд не е обосновал изричен извод за настъпили правни последици на същото това прихващане. Не би и могло, тъй като доказателственото искане на ответника за разпит на свидетели не е уважено. По този начин, остава напълно немотивиран извода за настъпили правни последици и на кое конкретно изявление за прихващане – извънсъдебното или съдебното. Въззивният съд се е основал на „ парадоксалното„, според него, положение, в което ищецът едновременно признава, че не е платил по посочените във възражението на ответника фактури, но оспорва погасителния ефект на прихващането. Съдът акцентира на приетото за безспорно насрещно вземане на ответника към ищеца, с което постановеното първоинстанционно решение конфронтира. С определение в открито заседание от 23.05.2017 г. Старозагорски окръжен съд е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, „ че съществуват вземания на ответника спрямо ищеца по посочените в писмения отговор фактури № 13 877, 13 880, 0000013887, 0000013892,[ЕИК], 2000000670, 2000000674 и 2000000676 „, за сумите посочени във всяка от тях. Изброяването, обаче, не включва всички фактури по възражението за прихващане и практически визира фактурите, по които първоинстанционният съд е приел възражението за основателно, с изключение на последните две, за които, въпреки определението по чл. 146 ал. 1 т. 4 ГПК, се е съобразил със счетоводните записвания при всяка от страните.

В изложението по чл. 280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/Допустими ли са гласни доказателства за установяване на твърдението на прихващащият, че компенсаторното му изявление по чл. 104 ал. 1 ЗЗД, е достигнало до знанието на насрещната страна? – въпросът вероятно обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, доколкото този допълнителен селективен критерий се сочи като общ в началото на изложението и няма цитирана съдебна практика, в обосноваване на другият, посочен също общо, допълнителен селективен критерий – по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК ; 2/ Следва ли да са налице едновременно всички предпоставки на чл. 103 ал. 1 и чл. 104 ал. 1 ЗЗД, за да се приеме настъпил погасителния ефект на изявлението за извънсъдебно прихващане? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, по аналогични на предходните съображения; 3/ Длъжен ли е съдът да разреши спора по делото, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие с възприетото в постановени по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235 ал. 2 ГПК решения на касационна инстанция: по гр. д.№ 5980/2014 г., гр. д.№ 2683/2015 г. и гр. д.№ 890/2011 г., всички на І г. о. на ВКС и гр. д. № 1798/2016 г. на ІV г. о. на ВКС.

Първите два въпроса не удовлетворяват изискването за правни, тъй като мотивите на въззивния акт, независимо че не съдържат и изричен извод за приложимост на последиците на съдебното възражение за прихващане, не се основават на конкретен извод за настъпили правни последици на извънсъдебното изявление за прихващане, Последното не би било и възможно, тъй като за довеждането на компенсационното изявление на ответника до знанието на ищеца, макар коментирани като допустими, гласни доказателства не са допуснати и събрани във въззивното производство, в противоречие и с изрично коментираното от въззивния съд процесуално нарушение на първоинстанционния, по недопускането им. Дори да биха се приели за удовлетворяващи общия селективен критерий, въпросите не са обосновани с допълнителния такъв, тъй като формалното цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не съответства на задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за обосноваване на сочената хипотеза.

Третият от въпросите удовлетворява изискването за правен, тъй като въззивното решение не съдържа коментар на обсъждани в мотивите на първоинстанционното факти и обстоятелства, от значение за разрешаването на спора, без от друга страна да съдържа мотиви за тяхната ирелевантност или недоказаност.Страната обосновава формулирането на въпроса с отказа на въззивния съд да съобрази доказателства, вкл. признание на самия ответник, досежно разплатени, преди отправяне на извънсъдебното възражение за прихващане суми, Обоснован с цитираната съдебна практика е и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 245/06.08.2018 г. по т. д.№ 14/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.

УКАЗВА на „ С. Б „ЕООД, в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 418, 88 лева.

След представяне на доказателства за плащането или изтичане на срока, делото да се докладва на Председателя на І т. о.- за насрочване или на състава – за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: