Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на община Харманли срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. №377/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Г. Н. срещу общината искове по чл. 49 ЗЗД – на ищеца е присъдено обезщетение от по 175 000 лв., за неимуществени вреди от смъртта на всеки от родителите му Ж. Х. и К. Г., настъпила на 10.02.12 г. в резултат на наводнението в [населено място] на 6.02.12 г. при скъсване на язовирната стена на яз. И., ведно със законната лихва от тази дата до окончателно изплащане на сумите.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. последно ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени от въззивния съд следните въпроси от предмета на спора: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на събрания доказателствен материал с фактите за спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи/ изводи/? 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които по начало се събират служебно от съда / в случая експертиза/, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна и при положение, че във въззивната жалба е направено оспорване за това, че даден факт е погрешно приет от страна на първоинст. съд?

Касаторът намира, че от значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са правните въпроси: 3.Може ли община да се защитава по предявен срещу нея иск по чл. 49 ЗЗД, отричайки удостовереното с акт за публична общинска собственост /АПОС/ нейно право и съответно легитимиращия ефект на АПОС. 4. Съгласно разпоредбата на чл. 138б от ЗВ, преди изменението й с ДВ бр. 50/15 г., съдебен спор ли се има предвид или е достатъчно да има извънсъдебен спор с размяна на писмена кореспонденция между два субекта? Какви задължения има областният управител, съгласно сочената редакция на разпоредбата и той ли следва да поддържа технически съответния язовир? Във връзка с въпросите касаторът не е обосновал допълнителните предпоставки на осн. по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със специфичното им съдържание, изяснено в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, а само е цитирал разпоредбата на закона.

Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение, касаторът обосновава с изключителна необоснованост на въззивното решение и противоречащи си правни и фактически изводи относно правото на собственост върху вредоносното съоръжение - язовир, предпоставящо задължението за поддръжката му и отговорността по предявения иск.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

Соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява: въззивният съд е обсъдил относимите към спора пред въззивната инстанция доказателства, възражения и доводи на страните. Приел е, че [община] е собственик на язовира, съгл. съставения АПОС №250/2000 г. и актът е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес. АПОС като официален документ има само декларативно действие и не се ползва с конститутивен ефект – констатира правото на собственост на общината без да го поражда. Аналогично с възприетото в ТР №11/12 г. ОСГК за доказателственото значение на констативния нот. акт, на осн. чл. 179, ал. 1 ГПК АПОС се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти, а за правото на собственост на общината върху имота и публичния й характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за публична общинска собственост до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът. В настоящия облигационен спор ищецът не оспорва собствеността на общината върху язовира и се позовава на легитимиращия ефект на АПОС, а общината като ответник не може да отрича удостовереното в АПОС нейно право на собственост и съответно легитимиращия ефект на този акт, защото не може да противопостави на ищеца чужди права – на трето лице, което не е страна по спора. Общината, като собственик на язовира, има задължението по чл. 141 ЗВ да поддържа в техническа изправност водостопанската система, каквато е язовирът, вкл. язовирната стена. Бездействието на нейните служители при изпълнение на това задължение, продължило от 2000 до 2012 г., е причина/ видно от заключението на в. л./ за наводнението в [населено място], жертва на което са родителите на ищеца. Така фактическият състав по чл. 49 ЗЗД е доказан по отношение на ответната община Харманли.

Изводите за легитимиращия ефект на АПОС/ във връзка с въпроси № 1 и 3 в изложението на касатора/ не противоречат, а напротив съответстват на практиката на ВКС – ТР №11/12 г. ОСГК, р. по гр. д. №3533/16 г. на второ г. о. на ВКС, р. по гр. д. №647/12 г. на четвърто г. о. на ВКС и др. В правната теория / Вещно право – М. Б., Кр. Влахов/ и в практиката на ВКС е изразено разбирането, че съставянето на акт за държавна / респ. общинска/ собственост е достатъчно, за да се приеме, че държавата, респ. общината заявява собственически права върху актувания имот. Ако имотът е актуван неправилно като държавен или общински, той се отписва от актовите книги със заповед на кмета – чл. 64 ППЗОС, като възникналите спорове за собственост се решават по исков ред. В случая няма несъмнени данни преди или след съставянето на АПОС през 2000 г. язовирът да е валидно прехвърлен или предоставен на друго лице и/ или да е отписан от актовите книги като неправилно актуван.

Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС – ТР №1/13 г.,т. 3 ОСГТК, и по въпрос №2. Касаторът като ответник по иска не е поискал назначаване на техническа експертиза по сега поставените в изложението въпроси както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд. Първоинстанционният и въззивният съд са формирали изводите си за правото на собственост на община Харманли върху язовира след преценка на представените писмени доказателства – акт за държавна собственост от 1961 г. и акт за публична общинска собственост от 2000 г., скици и писма на кмета общината, областния управител и министъра на отбраната и др.. В практиката на ВКС и съдилищата, обобщена в опр. по гр. д. № 2913/16 г. на четвърто г. о. и опр. по гр. д. №912/12 г. на трето г. о. на ВКС, е утвърдено разбирането, че съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК вещо лице се назначава по искане на страната или служебно, но съдът няма служебно задължение да назначи експертиза, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси не са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др. и съдът може сам да извърши преценка по спорните въпроси въз основа на представените по делото доказателства, както е прието и в случая.

Въпрос №4 не обосновава общото основание за допускане на обжалването. Съгл. чл. 138б ЗВ, в сочената от касатора ред. от 2011 г., при спор за собствеността на язовир областният управител осъществява организацията и техническата му експлоатация до влизането в сила на съдебното решение. Според въззивния съд това означава, че областният управител следва да осигури използването му по съответните правила и носи отговорност, когато неправилно експлоатира иначе годен за ползване и в изправност язовир. Тази отговорност той носи за времето на висящ пред съд спор за правото на собственост върху язовира, а в случая не е налице съдебно заявен спор. Независимо от верността на тези изводи, обаче, отговорността на областния управител не изключва тази на собственика на имота в случаи на съпричиняване на вредите и двамата отговарят солидарно за обезщетяването им/ както е прието в първоинстанционното решение по делото, което въззивният съд е споделил като краен резултат/. В случая искът е насочен срещу собственика на язовира община Харманли, чиято отговорност на осн. чл. 141 ЗВ при установеното бездействие по поддръжка на съоръжението разпоредбата на чл. 138б ЗВ не изключва. Отговорността на общината следва и от неизпълнение на задължението на служителите й да извършат необходимите действия за осигуряване на постоянната защита на населението на територията на общината, така както изисква Законът за защита от бедствия и цитираната от СГС Наредба №13/29.01.04 г. за условията и реда за осъществяване на техническа експлоатация на язовирните стени и съоръженията към тях.

Поставените от касатора правни въпроси са застъпени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства, поради което не са налице основания за допускане на обжалването му по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение в случая е обоснована с доводи за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК – необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд и нарушение на материалния закон при формиране на извода за принадлежността на правото на собственост върху язовира и оттам - чия е отговорността при неизвършване на дължимите действия по поддръжката му. За неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК, като касационно основание ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, сравним с водещите до нищожност или недопустимост на решението, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и /както е и в случая/ може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК / в този см. опр. по т. д. №1598/18 г. на второ т. о., опр. по т. д. №1429/18 г. на първо т. о. на ВКС и др./.

Поради изложеното сочените от касатора основания за допускане на обжалване на въззивното решение не се установяват и ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. №377/18 г. от 8.06.18 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: