Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба от кмета на О. В, чрез процесуалния му представител юрк.. Р, срещу решение № 70 от 23.02.2018г., постановено по адм. дело № 472/2017г. по описа на Административен съд – гр. В., с което по жалбата на М.М от [населено място] е отменена Заповед № 1159 от 07.07.2017г. на Кмета на община В., с която на основание чл. 46 ал. 1 т. 1, т. 3 и т. 9 и ал. 2 от ЗОС (ЗАКОН ЗА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ) (ЗОС) и чл. 37 ал. 1 т. 1, т. 3 и т. 10 от Наредба за условията и реда за управление и разпореждане с общински жилища (НУРУРОЖ) е прекратено наемното правоотношение, установено със заповед за настаняване № 268 от 24.02.2015г. и сключения въз основа на нея договор за наем от 24.02.2015г. между О. В и М.М за общинско жилище, находящо се в [населено място], [улица], състоящо се от стая и кухня и с което община В. е осъдена да заплати разноските по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че са били налице предпоставките за прекратяване на наемните правоотношения за общинския имот. Претендира разноски.

Ответникът М.М не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 от АПК, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение АС – гр. В. е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен административен орган, но допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и неправилно приложение на относимия материален закон, тъй като в административното производство не са установени фактите за неплащане на наемната цена и консумативите за общинското жилище. Приел е, че не са посочени по месеци и години дължимите суми, поради което не може да се упражни съдебен контрол за наличието на основание за прекратяване на договора за наем. Приел е и че е налице разминаване по отношение на посочените в справка на ВиК – Враца за дължими суми за вода и посочените такива, както в уведомително писмо от общината до М.М, така и в оспорената пред него заповед. Приел е и че са налице и новонастъпили факти, а именно, че от Маринов са представени доказателства за заплатен дължим наем и такса битови отпадъци. Приел е и че в заповедта липсват мотиви за това защо община В. не е приложила чл. 37 ал. 4 от Наредбата, според която ако при заплащане на дължимите суми в едномесечен срок от издаване на заповедта, същата се отменя и се сключва анекс към договора, като е обосновал, че и това представлява нарушение, а факта, че общината е продължила да събира дължимия наем и след издаване на заповедта е квалифицирал като злоупотреба с право. Приел е несъразмерност на засягането на правата и интересите на жалбоподателя с предприетата мярка. По отношение на посоченото в заповедта основание по т. 9 на чл. 46 от ЗОС е приел, че такова не се установява към момента на издаване на заповедта, тъй като по справка на РУ – Полиция – гр. В. последното установено нарушение на обществения ред от жалбоподателя е било на 17.04.2017г., около два месеца преди издаване на заповедта.

Решението е правилно, но по различни от изложените в него аргументи.

Оспорената пред първата инстанция заповед е издадена на основание чл. чл. 46 ал. 1 т. 1, т. 3 и т. 9 и ал. 2 от ЗОС и чл. 37 ал. 1 т. 1, т. 3 и т. 10 от (НУРУРОЖ). Съгласно чл. 46 ал. 1 т. 1 „Наемните правоотношения се прекратяват поради: неплащане на наемната цена или на консумативните разноски за повече от три месеца“. По отношение на наемната цена и ТБО (която е консумативен разход) не се установяват предпоставките по посочената разпоредба, тъй като на първо място на жалбоподателя е вменено неплащането на два наема, а не три както изисква и ЗОС и НУРУРОЖ, както и поради това, че са налице нови факти съгласно чл. 142 ал. 2 от АПК, които не са били налице при издаване на акта, но до приключване на устните състезания в първата инстанция са настъпили, а именно представени доказателства за заплащането и на вменените като дължими суми в заповедта, както за наем, така и за ТБО, така и е представена служебна бележка от ВиК – Враца от 14.11.2017г., от която се установява, че М.М няма задължения за вода, като същите са изплатени. Поради и това настоящият състав намира, че не е налице основанието по т. 1 на чл. 46 от ЗОС. Неправилен е извода на АС – гр. В. за допуснато нарушение, поради неприложение на чл. 37 ал. 4 от НУРУРОЖ. Тази разпоредба предвижда отмяна на заповедта и подписване на анекс за продължаване на наемния договор при заплащане на всички дължими суми в срок от един месец от издаване на заповедта, а в конкретния случай са заплатени дължимите такива за наем, ТБО и за вода, но на по – късен етап, поради което не са били налице предпоставките на чл. 37 ал. 4 от Наредбата. Това обаче не променя извода за липса на основанието по чл. 46 т. 1 от ЗОС при приложението и съобразяването на чл. 142 ал. 2 от АПК.

На второ място от събраните доказателства се установява наличието на предпоставките по чл. 46 ал. 1 т. 3, а именно от справка на РУ – Полиция – гр. В. се установява, че жалбоподателят е нарушавал добрите нрави, като за период март – август 2016г. и на 17.04.2017г. е посетен от полицията по сигнали за силна музика и скандал, като на жалбоподателя са отправяни устни предупреждение и са съставяни актове. В настоящия случай безспорно са установени нарушения на добрите нрави, като обаче е правилен извода на съда, че след 17.04.2017г. не са установени други такива нарушения. Следва да се посочи и че за периода 08.2016г. до 17.04.2017г. също няма установени нарушения на добрите нрави. Поради това и настоящият състав споделя извода на АС – Враца, че само на това основание наложеното не отговаря на изискванията за съразмерност на предприетата мярка с оглед чл. 6 от АПК, съобразявайки факта, че жалбоподателят е н трайно намалена работоспособност от 80% по представено ЕР на ТЕЛК от 10.07.2017г. със срок на валидност до 01.07.2020г.

По отношение на основанията по чл. 46 т. 9 от ЗОС, респективно т. 10 от чл. 37 от НУРУРОЖ на община В., а именно нарушения на разпоредби на договора, като не се установяват такива нарушения на чл. 4 т. 5 (незаплащането на консумативите за вода) по изложените по – горе съображения, а по чл. 6 т. 3 от договора – нарушение на добрите нрави, по горните съображения не следва да се приеме за съразмерна мярка, а по чл. 6 т. 8 от договора - системни нарушения на обществения ред по Наредба за осигуряване на обществения ред, опазване на околната среда и опазване на имуществото на територията на О. В и ЗУЕС (ЗАКОН ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА ЕТАЖНАТА СОБСТВЕНОСТ) – не са налице констатации и мотиви за това в заповедта, както и не са налице установявания и доказателства за такива нарушения.

За пълнота следва да се посочи, че въпреки изложеното по – горе за отпаднали до устните състезания основания по чл. 46 ал. 1 т. 1 от ЗОС, както и незаконосъобразност поради несъразмерност на мярката по т. 3 от чл. 46, при установени нарушения на добрите нрави, за О. В съществува възможност при продължаване на нарушение на добрите нрави да прекрати договора на Маринов за наем на общинското жилище с изтичането на срока му, който е определен по договора до 26.05.2019г.

По горните съображения решението като правилно следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за за присъждане на разноски.

Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 70 от 23.02.2018г., постановено по адм. дело № 472/2017г. по описа на Административен съд – гр. В.. РЕШЕНИЕТО е окончателно.