№ 146

С. 20.02.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д. ЧЛЕНОВЕ: И. П. МАЙЯ РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия П. гр. д.№ 4122 по описа за 2016г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството е с правно основание чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителите В. и М., чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 146 от 22.07.2016г. по в. гр. д. № 222 по описа за 2016г. на Шуменски окръжен съд, с което е отменено решение № 249 от 28.03.2016г. по гр. д.№ 525/2015г. на Шуменски районен съд в частта досежно иска по чл. 128 т. 2, във вр. с чл. 121 ал. 3 КТ за сумата от 29 260лв. и разноските и вместо това е постановено друго, с което е осъден [фирма] да заплати на П. Л. Д. сумата от 29 260лв., представляваща разликата между общо платеното трудово възнаграждение от 15 577.67лв. и 44 838.20лв., установено минимално трудово възнаграждение за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, за периода на командироването му като „шофьор на тежкотоварен автомобил над 12.5тона” в страни от ЕС - от 6.08.2012г. до 18.12.2014г., който е по-дълъг от 30 календарни дни и е потвърдил решението в останалата част, в която е отхвърлен иска за възнаграждение за извънреден труд. Присъдени са съответните разноски.

В касационната жалба /с която жалбоподателят има интерес да обжалва въззивния акт само в отменителната му част/ и в допълнително представеното изложение, не се съдържа изрично формулиран въпрос, изискуем съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК като общо основание за допустимост. К. се позовава на налична в Окръжен съд Шумен противоречива практика, формирана от настоящето въззивно решение и служебно известното на настоящия състав /пред вид наличието срещу него на подадена касационна жалба/, постановено по в. гр. д.№ 252/2016г. на Ш., което дава основание на настоящия състав да приеме, че коректното специално основание, на което касаторът се позовава е това по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Решението по цитираното в. гр. д.№ 252/2016г. на Ш. не е представено, но с оглед наличието на висяща касационна жалба, на настоящия състав е известно, че същото не е влязло в сила. Следователно – касаторът се позовава на две невлезли в сила решения на Ш., които с оглед приетото в т. 3 от ТР № 1 от 18.02.2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС не могат да обосноват наличие на специалното основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, тъй като противоречива практика на съдилищата се формира само при наличие на влезли в сила поне две решения на съдилища, по които на един и същи въпрос е даден различен отговор. Жалбата си касаторът обосновава с твърдението, че нормата на чл. 121 ал. 3 КТ е неприложима, тъй като ищецът не е доказал наличие на изменение на трудовия договор относно мястото на престиране на труда – липсва престиране на труд за повече от 30 дни в отделна държава в ЕС.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:

С трудов договор № 69 от 3.08.2012г. и допълнително споразумение от 7.02.2014г., ищецът е назначен на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил над 12.5тона”, при пълно работно време, срещу възнаграждение от 500лв., с място на работа - място на дейността на българското ЮЛ. Бил е командирован, с шест заповеди, за извършване на международни превози на транспортни услуги в 23 страни - членки на ЕС и Швейцария и не се спори, че за процесния период е престирал труда си извън територията на Р. Б. Трудовото му правоотношение е прекратено по взаимно съгласие с Акт № 94 от 6.03.2015г.

Ищецът претендира разликата между платеното му възнаграждение от 9 000лв. за периода на командироването и минимално трудово възнаграждение, за същата длъжност, установено в Кралство Б., ведно със законната лихва. В хода на делото е бил спорен въпроса /но същият не е поставен от касатора в представеното изложение/ за начина на тълкуване на разпоредбата на чл. 121 ал. 3 КТ в хипотеза, при която шофьор е командирован за общ период, който е по-дълъг от 30 дни в повече от една държави в ЕС, като във всяка една от тези държави е шофирал по-малко от 30 дни. В. съд е уважил иска с мотив, духът и целта на нормата на чл. 121 ал. 3 КТ изискват да се приеме, че когато в заповедта за командироване, при условията на чл. 131 КТ, липсва договореност за заплащане или то е под нормативно установения минимален размер за съответната страна на ЕС, то тогава липсващата или противоречащата договорка, се замества от законовата, поради което се дължи възнаграждение не по-ниско от минималното за съответната страна, където е бил командирован, без значение дали шофьора, който е бил командирован за срок по-дълъг от 30 дни, е извършвал превоза в една държава или в различни държави –членки на ЕС. Счел е, че нормите на §1 т. 16 и т. 4 от ДП на КТ не дават основание за друг извод, като се е позовал на чл. 3 б.”в” от Директива 2002/15/ЕО за организацията на работното място на лицата, осъществяващи мобилни пътни транспортни дейности и Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници. С оглед обстоятелството, че превозите са извършвани в различни държави от ЕС /където минималните възнаграждания са различни/, съдът е определил размера на основание чл. 162 ГПК, съобразно заключение на приета по делото експертиза.

При тези мотиви и при липса на конкретно поставен от касатора въпрос, съставляващ годно общо основание за допустимост, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 18.02.2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС К. е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице посочено от касатора общо основание по чл. 280 ал. 1 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 146 от 22.07.2016г. по в. гр. д. № 222 по описа за 2016г. на Шуменски окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.