Р Е Ш Е Н И Е

№ 50025

Гр. София, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на десети декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря С. С. като изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 1444 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ и на третото лице помагач на страната на ответника „Конкордиа Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“ срещу решение № 1395/24.12.2021 г. по гр. д. № 1434/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260600 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 9733/2014 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е осъден ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати на ищеца Н. Р. Д. на основание чл. 284, ал.1, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 КЗ (отм.) сумата 18 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.05.2013 г. в [населено място], Ф. Р. Г. с участието на л. а. О. А. с рег. н. BM G 3122, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът, Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства и не е отговорил на фактическите и правни възражения на страните. Сочи, че извършеният от съда частичен анализ на събрани по делото доказателства не съответства на научните, логическите и опитните правила, което определя решението като необосновано. Оспорва като противен на закона и необоснован извода на въззивния съд, че приносът на ищеца за настъпване на вредите е в определения от въззивния съд размер от 40 %. Излага, че въззивният съд е нарушил приложимия немски материален закон, като не е съобразил, че при установената по делото изключителна вина на ищеца за настъпване на процесното ПТП и търпени от него вреди на основание § 18, ал. 1 ЗДвП на ФРГ същият няма право на обезщетение. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е постановен и в нарушение на чл. 44 КМЧП, като при приложимост на немския закон досежно размера на дължимото обезщетение съдът е тълкувал понятието за справедливост съобразно практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, която е неотносима. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски по делото.

Касаторът, „Конкордиа Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“, поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на закона и с оглед неговата необоснованост. Излага, че правилно въззивният съд е приел за приложим към спора немския материален закон, но не е отчел, че не е налице основна предпоставка съобразно последното право за ангажиране отговорността на ответника, а именно управление на МПС от застрахования водач в нарушение на правилата за движение. Сочи, че още пред първата инстанция са представени доказателства, че процесното ПТП е причинено от ищеца, който е управлявал велосипед в нарушение на правилата за движение и за което е ангажирана административно -наказателната му отговорност. Поддържа, че съобразно разпоредбата на § 254, ал. 1 от Немския граждански кодекс вината на водача следва да бъде намалена, ако при възникване на щетата има виновно участие на пострадалия. Въвежда доводи, че при тежки нарушения на пострадалото лице може да бъде изключена изцяло отговорността на застрахования водач, например при 90 % принос на пострадалото лице. Сочи, че процесният случай е именно такъв. Поддържа, че в мотивите на обжалвания съдебен акт не са изяснени критериите за определяне размера на дължимото обезщетение съобразно немския закон, като не е представена съдебна практика в тази насока. Излага, че обжалваният съдебен акт е постановен в нарушение на чл. 43 КМЧП. По тези доводи моли за неговата отмяна и за отхвърляне на предявения иск като неоснователен.

Ответникът по касация, Н. Р. Д., оспорва касационните жалби като неоснователни. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Поддържа, че от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност се установява основателността на иска, поради което правилно и обосновано претенцията му е уважена. Моли въззивното решение да бъде потвърдено и да му бъдат присъдени разноски по делото.

С определение № 50285 от 05.06.2023 г. по т. д. № 1444/2022 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси:

I. „Длъжен ли е въззивният съд при извод за приложим чужд закон към отношенията по сезиралата го претенция за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат от ПТП да приложи чуждия закон при определяне размера на дължимото обезщетение или следва да приложи нормата на чл. 52 ЗЗД и практиката на ВКС по приложението досежно установения с последната принцип за определяне на справедливо обезщетение? В хипотезата на приложимост на немското право възможно ли е да намерят приложение разпоредбите на българското право? Адекватно ли е при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, съгласно немските нормативни уредби и съдебната практика по прилагането и тълкуването им, да намери приложение Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, респективно критериите за справедливост, приети и наложени в българската съдебна практика? Немското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага във ФР Германия? Не следва ли да се съобрази немската съдебна практика? При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение не следва ли да бъдат изяснени какви са приложимите критерии за това както съобразно немското материално право, така и съгласно немската съдебна практика и правна доктрина?“

II. „Длъжен ли е съдът при произнасяне по сезирало го възражение за принос от пострадалия за настъпването на търпените от него вреди да съобрази научните, логическите и опитните правила?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск от пострадало лице срещу компесаторния орган, който на основание чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. с ал. 2, т. 1 от КЗ (отм.) дължи обезвреда за вредите от настъпило застрахователно събитие с делинквент, застрахован със сключен договор със застраховател, установен в държава членка, различна от Р. Б. Посочил е, че механизмът на произшествието, телесните увреждания на пострадалия ищец и причинната връзка с произшествието са установени от събраните пред първата инстанция доказателства и са безспорни пред въззивния съд.

Въз основа на разпоредбата на чл. 4 на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II ) е приел, че приложимото право към процесните извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Зачел е, че по отношение отговорността на застрахователя с оглед правилото на чл. 7, т. 3 от Регламент /ЕО/ 593/2008 г. се прилага правото на държавата, в която е разположен рискът, а с оглед чл. 2, б. „г“ от Втора директива 88/357/ЕИО – това е правото на държавата, в която е регистрирано МПС. Обобщил е, че приложимо към процесните отношения при спазване на горецитираните разпоредби е немското право.

При гореочертания, възприет за приложим към процесните отношения, материален закон въззивният съд е съобразил, че според общото правило на § 1, ал. 1 от Правилник за движение по пътищата всеки участник в движението по пътищата трябва да се държи така, че да не застрашава и да не вреди на другите участници и да не им пречи и не ги смущава повече, отколкото е необходимо, съобразно обстоятелствата. Посочил е, че според правилото на § 7 от Закон за движение по пътищата, уреждащ отговорност на притежателя на МПС, ако при използването на МПС бъде убит човек или му бъдат причинени наранявания на тялото или здравето му, собственикът е задължен да обезщети пострадалия за причинените вреди, като задължението за обезщетяване се изключва само в случаите на непреодолима сила. Зачел е, че § 11 от ЗДвП урежда обхвата на задължението за обезвреда при телесна повреда, в който се включват разходите за лечение, както и пропуснатите ползи, а за вредите от неимуществен характер може да се иска справедливо парично обезщетение. Посочил е, че в § 18 от ЗДвП е предвидена отговорността на водача на МПС, като в ал. 1 е записано, че водачът на МПС е длъжен да заплати обезщетение за вреди съгласно § 8 до § 15. Задължението му се изключва, когато вредите не са причинени по негова вина, а отговорността на собственика и водача се разпределя по правилото на § 17. Позовал се е на разпоредбата на § 115 от Закон за застрахователните договори, според която третите лица имат пряк иск срещу застрахователя по застраховка гражданска отговорност, като отговорността на застрахователя и задълженото лице е солидарна. Въззивният съд е възприел посоченото в становището на компетентния орган на замолената държава, че обезщетението на пострадалия за неимуществени вреди трябва да бъде негово удовлетворение за вредата, която му е причинена, да му създаде възможност да си създаде улеснения и удобства. Размерът следва да се определи при детайлно изследване на всички обстоятелства и да бъде пропорционален на продължителността и вида на нараняванията, следва да се вземат предвид и вид и продължителност на причинената болка; престой в болница; оздравителен процес; необходимост от лекарско лечение; престой в болница и физиотерапия; получени трайни увреждания на професионалния и личния живот; хронични увреждания; белези; обезобразяване. Съобразил е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземе предвид и степента на участие на пострадалия.

Въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че пострадалият ищец, управлявайки велосипед, не се е движел по предназначената за движение на велосипедистите велоалея, а по тротоарната алея, намираща се вляво на велоалеята по посока на движението му. Посочил е, че движението на кръстовището, на което е настъпило произшествието, е регулирано със светофарна уредба. Лекият автомобил е потеглил от стоп линията при включване на зелен за него сигнал и ако велосипедистът е бил на велоалеята за него светофарът е щял да свети червено. Изложил е, че ако се възприеме, че велосипедистът е бил на междинната ивица, то там няма светофарна уредба, не е разрешено движението на велосипедисти и тяхното навлизане в кръстовището по този начин. Съдът е зачел, че установеното място на удара е в дясната пътна лента за движение на ул. Вайнсбергщасе в зоната на кръстовището, където е траекторията на велоалеята. Възприел е извода на вещото лице, съобразно чиито изчисления лекият автомобил е потеглил на зелен светофар почти по същото време, когато велосипедът се е установил на пътното платно. Водачът на автомобила е възприел велосипеда около 3,5 секунди след потеглянето си, реагирал е за спиране, но не е имал възможност към този момент да спре преди мястото на удара и е настъпил удар между предно колело на велосипеда и предна дясна крайна част на автомобила. Въззивният съд е споделил извода на вещото лице, че ако водачът се е огледал в посоката на движение на велосипеда, е имал възможност да види вече движещия се велосипедист, да спре и да предотврати удара до 2,5 секунди след потеглянето си и до изминаване на първите 4,5 метра, или предотвратяването на произшествието при тези обстоятелства е било възможно за водача на лекия автомобил. Предвид гореустановения механизъм на процесното ПТП, въззивният съд е приел, че процесното пътно-транспортно произшествие е настъпило вследствие противоправното поведение както на ищеца като водач на велосипед, така и на водача на лекия автомобил Й. Пост, която не е спазила общото правило за поведение, установено в § 1, ал.1 от Правилника за движение по пътищата - при наличие на възможност да предотврати произшествието. При преценка приноса на ищеца съдът е взел предвид обстоятелството, че той е преминал през натоварено кръстовище, на място, непредназначено за пресичане, и диагонално през него, с висока скорост, като именно неговото поведение е поставило началото на причинния процес, поради което е определил 40 % съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.

Досежно размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че съобразява Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, с които се приема, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение на обективно съществуващи конкретни обстоятелства като: характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н. Посочил е, че въз основа на тези критерии следва да се прецени обезщетението за неимуществени вреди - претърпените болки и страдания. В тази насока съдът е зачел заключението по приетата пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза и приел, че се установява, че ищецът вследствие на произшествието е получил контузия в областта на главата, мозъчно сътресение и неразместено счупване на лява ацетабуларна ямка на таза. Прегледан е и насочен за домашно лечение /поради липса на здравно-осигурителни права/, с режим да не натоварва увредения ляв долен крайник и медикаментозно лечение с антикоагуланти и обезболяващи. Съдът е кредитирал заключението и възприел, че срокът за възстановяване от контузията на главата е 2-3 седмици, а досежно счупването на лявата ацетабуларна ямка общият оздравителен период е 4 месеца, като през първите два е необходимо ненатоварване на крайника, а след това раздвижване и рехабилитация. Посочил е, че първите 30 дни след произшествието и по време на рехабилитацията болките в увредения крайник са били интензивни. Приел е, че се установява, че възстановителният период е приключил, като са възможни спорадични болки от ревматоиден характер при промяна на времето, които бързо се повлияват при употреба на аналгетици. Зачел е извода на експерта, че при такъв вид счупвания се наблюдават след 8-10 години различни по вид и големина артрозни изменения, които причиняват прогресиращо нарастващи болки в ставата при продължително натоварване на болния крак. При определяне вида и характера на търпените от ищеца болки и страдания въззивният съд е зачел и събраните гласни доказателства при разпита на св. П. С., познат на ищеца, съобразно които и след около година след произшествието, ищецът се оплаквал от болки в крака и далака и накуцвал. Въззивният съд е обобщил, че при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства, възрастта на пострадалия, както и съдебната практика за подобни случаи, приема, че сумата от 30 000 лв. адекватно ще обезщети причинените на ищеца неимуществени вреди. Като е приспаднал приетото съпричиняване в размер на 40 %, е счел исковата претенция за основателна за сумата 18 000 лв. По тези доводи е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част.

По първата група въпроси настоящият състав съобразява приложимата към процесните отношения с международен елемент нормативна уредба, дадена с разпоредбите на чл. 1 и чл. 44 от Кодекса за международното частно право, съобразно която компетентният сезиран съд определя приложимото към спора чуждо материално право, което се тълкува и прилага от съда така, както то се тълкува и прилага в създалата го държава, като неправилното му тълкуване и прилагане е основание за обжалване. Нормативните разпоредби са ясни и дават отговор на поставените въпроси в смисъл, че съдът е длъжен при определен от него приложим към отношенията с международен елемент чужд закон да прилага и тълкува закона, както той се тълкува и прилага в създалата го държава.

По въпросите е налице утвърдена съдебна практика, намерила отражение в решение № 156 от 21.02.2020 г. по гр. д. 336/2019 г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, решение № 93 от 03.10.2023 г. по гр. д. № 339/2023 г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО и решение № 50081 от 31.07.2024 г. по гр. д. № 2586/2022 г., по описа на ВКС, ГК, І ГО, с която се приема, че предмет на установяване е както съответната позитивно - правна норма, така и тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, поради което допустим източник на информация съставляват правноинформационни системи, официални справочници и др. - чл. 44, ал. 1 и ал. 2 КМЧП, а неправилното тълкуване и прилагане на чуждия закон е основание за обжалване.

Относимо към поставените въпроси е и решение от 05.09.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело С – 86/23г., постановено по отправено от Върховния касационен съд на Р. Б. преюдициално запитване за тълкуване на член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“). Със задължителното на основание чл. 633 ГПК решение на Съда на Европейския съюз е прието, че член 16 трябва да се тълкува ограничително, както и че националната юрисдикция не може да използва дерогацията, предвидена в член 16 от Регламент „Рим II“, ако целта за защита на разглеждания интерес, преследвана със съответната разпоредба от правото на сезирания съд, може да бъде постигната и чрез прилагане на правото, определено съгласно стълкновителните норми на този регламент. Подчертано е, че юрисдикциите на държавите членки могат да прибягват до особените повелителни норми само при изключителни обстоятелства, когато, както се посочва в съображение 32 от Регламент „Рим II“, „съображения от обществен интерес“ оправдават това. Извършено е позоваване на определението на понятието „особена повелителна норма“ и прието, че такова право или норма непременно трябва да е насочено или насочена към защитата на обществени интереси от особено значение като свързаните с политическата, социалната или икономическата организация на държавата членка на сезирания съд, т. е. за интереси, които тази държава членка смята за съществени. По тези доводи на поставения въпрос е отговорено, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост ( чл. 52 ЗЗД), не може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на този член, освен ако — когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд — въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент.

Дадените разрешения с горецитираната практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС изцяло се споделят и възприемат от настоящия състав на съда, като съдът отчита и задължителното за него тълкуване с цитираното решение на СЕС и приема, че на поставените въпроси следва да бъде отговорено, че когато по правилата на международното частно право българският съд е приел за приложим чужд закон към отношенията по сезиралата го претенция за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат от деликт, следва да приложи чуждия закон при определяне размера на дължимото обезщетение, включително като прилага и тълкува закона така, както той се тълкува и прилага в създалата го държава. По изключение може да използва дерогацията, предвидена в член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“), когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд — въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент.

По релевирания втори въпрос е налице утвърдена съдебна практика, намерила отражение в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 55 от 29.07.2022 г. по т. д. 2059/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с които е прието, че вътрешното убеждение на съда, като обоснована увереност относно правно релевантните факти, не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено, като нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила опорочава постановеното решение. Добавено е, че само когато при формирането на вътрешното си убеждение съдът се е съобразил с и приложил правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание, фактическите му констатации и правните му изводи следва да се считат за обосновани.

Настоящият състав на съда споделя горецитираната практика, като приема, че съдът е длъжен да спазва логическите, опитните и научните правила и при формиране на вътрешното си убеждение по заявено възражение за принос от пострадалия за настъпването на търпените от него вреди.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно по поддържаните с касационните жалби доводи.

Въззивната инстанция правилно е установила фактическата обстановка по спора, като е обсъдила събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност: ПТП е настъпило в Р. Г. [населено място], на кръстовище на ул. Вайнсбергщасе; пострадалият ищец, управлявайки велосипед, не се е движел по предназначената за движение на велосипедистите велоалея, а по тротоарната алея, намираща се в ляво на велоалеята по посока на движението му (според част от свидетелите) или по междинна ивица, намираща се до трамвайни релси (според повечето разпитани по делото свидетели); движението на кръстовището, на което е настъпило произшествието, е регулирано със светофарна уредба; застрахованият водач на участвалия в инцидента лек автомобил е потеглил с автомобил „Опел“, рег. н. BM – G3122, от стоп линията при включване на зелен за него сигнал и ако велосипедистът е бил на велоалеята, за него светофарът е щял да свети червено, а ако велосипедистът е бил на междинната ивица, то там няма светофарна уредба, не е разрешено движението на велосипедисти и тяхното навлизане в кръстовището по този начин; мястото на удара е в дясната пътна лента за движение на ул. Вайнсбергщасе в зоната на кръстовището; лекият автомобил е потеглил на зелен светофар почти по същото време, когато велосипедът се е установил на пътното платно; водачът на автомобила е възприел велосипеда около 3,5 секунди след потеглянето си, реагирал е за спиране, но не е имал възможност към този момент да спре преди мястото на удара и е настъпил удар между предно колело на велосипеда и предна дясна крайна част на автомобила; ако водачът се е огледал в посоката на движение на велосипеда, е имал възможност да види вече движещия се велосипедист, да спре и да предотврати удара до 2,5 секунди след потеглянето си и до изминаване на първите 4,5 метра - предотвратяването на произшествието при тези обстоятелства е било възможно за водача на лекия автомобил. Вследствие на произшествието ищецът е получил контузия в областта на главата, мозъчно сътресение и неразместено счупване на лява ацетабуларна ямка на таза; прегледан е и насочен за домашно лечение (поради липса на здравно-осигурителни права) с режим да не натоварва увредения ляв долен крайник и медикаментозно лечение с антикоагуланти и обезболяващи; срокът за възстановяване от контузията на главата е 2-3 седмици, а досежно счупването на лявата ацетабуларна ямка общият оздравителен период е 4 месеца, като през първите два е необходимо ненатоварване на крайника, а след това раздвижване и рехабилитация; първите 30 дни след произшествието и по време на рехабилитацията болките в увредения крайник са били интензивни; възстановителният период е приключил, като са възможни спорадични болки от ревматоиден характер при промяна на времето, които бързо се повлияват при употреба на аналгетици; при такъв вид счупвания се наблюдават след 8-10 години различни по вид и големина артрозни изменения, които причиняват прогресиращо нарастващи болки в ставата при продължително натоварване на болния крак; около година след произшествието, ищецът се оплаквал пред св. С. от болки в крака и далака и накуцвал.

При тези факти правилно въззивният съд е отчел, че се касае за отношения с международен елемент, на което основание е определил приложимото материално право по отношение на деликта – правото на Р. Г. въз основа на разпоредбата на чл. 4 на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II ), като е отчел и приложимото по отношение отговорността на застрахователя правило на чл. 7 от Регламент /ЕО/ 593/2008 г. и чл. 2, б. „г“ от Втора директива 88/357/ЕИО. Срещу този правен извод липсват възражения от страните.

Неоснователни са оплакванията по двете касационни жалби за допуснати нарушения от въззивния съд при установяване на чуждия приложим закон и отклонение от разпоредбата на чл. 43 КМЧП. По приложението на законовата норма е налице утвърдена съдебна практика, намерила отражение в решение № 156 от 21.02.2020 г. по гр. д. 336/2019 г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, решение № 233 от 22.01.2013 г. по т. д. 914/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 205 от 20.10.2015 г. по гр. д. 412/2015 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 426 от 21.11.2011г. по гр. д. 74/2011 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, решение № 180 от 02.02.2018г. по т. д. 340/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 971 от 09.01.2014 г. по т. д. 971/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 23 от 10.12.2019 г. по гр. д. 3808/2017 г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, с която се приема, че по силата на чл. 43 КМЧП съдът е задължен служебно да установи съдържанието на чуждото право; за целта той може да си послужи със способите, предвидени в международни договори, да изисква информация от Министерството на правосъдието или от друг орган (напр. Министерство на външните работи), както и да приобщи становища на експерти и специализирани институти в областта на международното право; страните също могат да участват в процеса на установяване на приложимото право, като представят документи, установяващи съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда или на друг правоприлагащ орган; съдът разполага с правомощие да задължи страните да съдействат при установяване на съдържанието на приложимото чуждо право; предвид чл. 44, ал. 1 и ал. 2 КМЧП предмет на установяване е не само съответната позитивно-правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, поради което допустим източник на информация съставляват правноинформационни системи, официални справочници и др.

Въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Видно от преписката по делото първоинстанционният съд по искане на ответника - молба от 21.12.2017 г., е отправил запитване до Министерство на правосъдието на Ф. Р. Г. чрез Министерство на правосъдието на Р. Б. по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. В отговор на заявката по делото е постъпила информация за всички правни норми от немското законодателство, касаещи поставените въпроси от запитващата държава. Подробно са отразени всички разпоредби, касаещи относимите за правилното решаване на спра въпроси, като същите са подробно разяснени и разтълкувани от експерт към Министерство на правосъдието на ФР Германия, включително досежно хипотезите на освобождаване от отговорност на застрахован водач, досежно намаляване на застрахователното обезщетение в случай на допринасяне от увреденото лице на настъпилия резултат, както и за критериите за определяне размера на дължимото съобразно немския закон справедливо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на телесни увреди, каквато е процесната. Страните не са оспорили дадените разяснения с постъпилото по горния ред становище, нито установените позитивни норми, нито начина, по който следва да бъдат тълкувани според експерта и отразените в становището практики. Не е заявено от тях искане за събиране от съда по друг ред или на друга информация досежно приложимия чужд закон, нито самите страни предвид предоставената им с разпоредбата на чл. 43, ал. 2 КМЧП възможност са сочили или представили относима практика на съдилищата във ФР Германия или други източници по приложението и тълкуването на немския закон – правно информационни системи, правна теория, правни становища и др. В сезиралата съда въззивна жалба и отговорите на същата липсват искания от страните за събиране по гореочертаните допустими начини на информация за приложима позитивно-правна норма, за тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, поради което въззивният съд не е дължал сам други процесуални действия, извън вече извършените от първоинстанционния съд, с които са надлежно изпълнени задълженията на съда по чл. 43, ал. 1 КМЧП.

При така установения приложим към процесните отношения материален закон – немското материално право, правилно въззивният съд се е позовал на общото правило на § 1, ал.1 от Правилника за движение по пътищата, което гласи, че всеки участник в движението по пътищата трябва да се държи така, че да не застрашава и да не вреди на другите участници и да не им пречи и не ги смущава повече, отколкото е необходимо, съобразно обстоятелствата. При кредитиране на компетентно даденото заключение по приетата САТЕ, основано на анализ от експерта на събраните по делото писмени доказателства и показанията на всичките петима разпитани свидетели, очевидци на пътния инцидент, обосновано въззивният съд е приел, че ако водачът на лекия автомобил Й. Пост се е огледала при потегляне в посоката на движение на велосипедиста, е имала възможност да види вече навлезлия в кръстовището велосипедист, да спре и да предотврати удара до 2,5 секунди след потеглянето си и до изминаване на първите 4,5 метра. Заключението на експерта, че за водача на лекия автомобил, ако се бе огледал при потегляне в посока на велосипедиста, е било възможно да предотврати произшествието, е категоричен, неоспорен от страните и съответен на останалите събрани по делото доказателства, поради което изводът на въззивния съд, че поведението на водача Пост е противоправно – в отклонение от задължението по § 1, ал.1 от Правилника за движение по пътищата, да не вреди на другите участници в движението и предотвратява пътни инциденти, е правилен и обоснован.

Неоснователно е поддържаното с касационните жалби възражение, че приложимият немски закон предвижда в хипотези като процесната изключване отговорността на водача Пост. Предвид цитираната и от въззивния съд разпоредба на § 7 от Закона за движение по пътищата, уреждащ отговорност на притежателя на МПС, ако при използването на МПС бъде убит човек или му бъдат причинени наранявания на тялото или здравето му, собственикът е задължен да обезщети пострадалия за причинените вреди, като задължението за обезщетяване се изключва само в случаите на непреодолима сила. Последното изключение – настъпване на ПТП поради непреодолима сила, не се установява по делото. Отговорността на собственика/водача на застрахования автомобил не е изключена и по силата на цитираната от касатора Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ разпоредба на § 18 ЗДвП, която предвижда, че в случаите на § 1, ал. 1 ЗДвП водачът е задължен да плати обезщетение за вреди съгласно закона, като задължението му за обезщетение се изключва, само ако вредите не са причинени по вина на водача, какъвто не е процесния случай. При налична правна възможност касаторът и трето лице помагач по делото „Конкордиа Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“ не е доказал възражението си, че цитираната материалноправна норма в страната по създаване на закона се прилага и тълкува в твърдения, различен от съдържанието й, а и събраното становище, смисъл, че отговорността на водача се изключва, не само когато вредите не са причинени по негова вина, но и когато вината за пътния инцидент е преимуществено (според касатора около и над 90 %) на пострадалия.

Тези твърдения на касаторите не се подкрепят и от установеното съдържание на нормата на чл. 254, ал. 1 от Гражданския кодекс на Ф. Р. Г. която гласи, че ако при възникване на вредата е имало съпричиняване от страна на пострадалия, то задължението за предоставяне на обезщетение, както и размерът на дължимото обезщетение зависят от обстоятелствата, по-специално от това доколко вредата е причинена повече от едната или другата страна. Нормата ясно определя значението на евентуално съпричиняване на вредата от пострадалия – същото е от значение за размера на дължимото обезщетение, но не предвижда отпадане на отговорността за причинилия вредата.

Предвид установения по делото механизъм на процесното ПТП, обосновано въззивният съд е приел, че процесното пътно-транспортно произшествие е настъпило вследствие противоправното поведение както на ищеца като водач на велосипед, така и на водача на лекия автомобил Й. Пост.

В отклонение от дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение досежно приноса на ищеца за настъпване на търпените от него вреди не е спазил правилата на формалната и правна логика. При формирани фактически констатации от една страна досежно поведението на ищеца: преминал е през натоварено кръстовище, сигнализирано със светофарна уредба, с която не се е съобразил; на място, непредназначено за пресичане и за движение от велосипедисти; диагонално през кръстовището; без да се огледа; с висока скорост на движение, и от друга досежно поведението на водача Пост - при наличие на възможност да предотврати произшествието, ако се огледа в посоката на движение на велосипедиста, не го е направила, като се има предвид, че велосипедистът е идвал от място и по време, откъдето и когато не е следвало да навлиза в кръстовището, противно на правилата на правната логика въззивният съд е приел, че ищецът е допринесъл само с 40 % за инцидента, а водачът Пост с 60 %. Предвид вече цитираното правило на чл. 254 от ГК на ФРГ при определяне на дължимото обезщетение от причинителя на вредата при съпричиняване от пострадалия следва да бъде съобразено „доколко вредата е причинена повече от едната или от другата страна“. В случая извършените от ищеца нарушения са повече и по - тежки от тези на водача Пост, същите са поставили началото на причинния процес и са допринесли за настъпването на търпените от него вреди според настоящия състав на съда в размер на 80 %, а поведението на водача Пост следва да бъде определено като допринесло за вредите в размер на 20 %.

Правилно въззивният съд се е позовал на правилата на § 7 и § 11 от Закона за движение по пътищата, уреждащи отговорност на притежателя на МПС, ако при използването на МПС бъде убит човек или му бъдат причинени наранявания на тялото или здравето му, включително че за вредите от неимуществен характер може да се иска справедливо парично обезщетение. В този смисъл - за дължимо справедливо обезщетение за търпените неимуществени вреди е и даденото разрешение с нормата на чл. 253 от Гражданския кодекс на ФРГ.

Въззивният съд при правилно приложение на закона – чл. 44 ЗМИП, се е позовал на посоченото в становището на компетентния орган на замолената държава тълкуване на немския закон и утвърдена практика по приложението му, но в нарушение на закона и отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, освен на гореустановеното тълкуване на приложимия немски материален закон, е основал изводите си досежно дължимия размер на обезщетението за търпените от ищеца вреди и на възприетото с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС тълкуване на справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт съобразно българския закон - чл. 52 ЗЗД на РБ. Както бе отговорено с настоящото решение, когато по правилата на международното частно право българският съд е приел за приложим чужд закон към отношенията по сезиралата го претенция за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат от ПТП, следва да приложи чуждия закон при определяне размера на дължимото обезщетение, включително като законът се приложи и тълкува така, както той се тълкува и прилага в създалата го държава, и само по изключение може да използва дерогацията, предвидена в член 16 от Регламент „Рим II“. Последното изключение не е налице в настоящия случай, доколкото разглежданото правно положение няма очертаната в практиката на СЕС достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд, а и защото преследвана цел с нормата на чл. 52 от ЗЗД на РБ може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент, което също предвижда - § 11 ЗДвП и чл. 253 ГК, че за вредите от неимуществен характер при телесни увреждания и увреждане на здравето може да се иска справедливо парично обезщетение.

Настоящият състав на съда при отчитане на търпените от ищеца вреди, безспорно установени по вид и интензитет от въззивния съд, и съобразяване на даденото становището на компетентния орган на замолената държава - ФРГ, за принципите, които съдебната практика във ФРГ е възприела при определяне на обезщетението за неимуществени вреди - че обезщетението на пострадалия за неимуществени вреди трябва да бъде негово удовлетворение за вредата, която му е причинена, да му създаде възможност да си създаде улеснения и удобства; че размерът следва да се определи при детайлно изследване на всички обстоятелства и да бъде пропорционален на продължителността и вида на нараняванията, вид и продължителност на причинената болка; престой в болница; оздравителен процес; необходимост от лекарско лечение; физиотерапия; получени трайни увреждания на професионалния и личния живот; хронични увреждания; белези; обезобразяване и т. н., приема, че определен размер от 30 000 лв. за търпените от ищеца в резултат на процесното ПТП неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства от телесните увреди, е съответен на установения в немското право принцип за справедливо обезщетяване на неимуществените вреди. Последният следва да бъде съобразен с установеното съпричиняване от ищеца и намален до размера от 20 %, или дължимото обезщетение е в размер на сумата 6 000 лв.

За последната сума на основание чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 КЗ (отм.) следва да бъде ангажирана отговорността на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, като настоящият състав на съда съобразява и че пред касационната инстанция страните не оспорват фактическите и правни изводи на въззивния съд, че са налице предпоставките по цитираните норми за ангажиране отговорността на компесаторния орган.

Предвид горните изводи на касационната инстанция въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт в частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 КЗ (отм.) е уважен за горницата над сумата 6 000 лв. до сумата 18 000 лв. и въззивното решение следва да бъде отменено в тази част на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, и вместо това искът бъде отхвърлен за разликата от 12 000 лв. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която са присъдени разноски в полза на ищеца за горницата над 5,94 лв. до присъдения размер от 18 лв. пред СГС; на адв. Й. Д. на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД е присъдено адвокатско възнаграждение за горницата над 285,71 лв. до присъдения размер от 858 лв. за пред СГС; в частта, с която ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски градски съд държавна такса за горницата над сумата 240 лв. до сумата 720 лв.; в частта за присъдено на адвокат Й. Д. на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД възнаграждение за осъществено представителство пред САС за горницата над 356,63 лв. до присъдения размер от 1 070 лв.; и в частта, с която третото лице помагач е осъдено да заплати на ответника разноски за горницата над сумата 428,86 лв. до присъдения размер от 1 284 лв.

В частта, с която искът по чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 КЗ (отм.) е уважен за сумата 6 000 лв. и в останалата част на присъдените разноски, въззивното решение е правилно и ще бъде оставено в сила.

Предвид изхода на делото и двете страни имат право на разноски съответно на уважената/отхвърлената част на иска за производството пред касационната инстанция. Ответникът доказва извършване на разноски за сумата 1 674 лв. по приложен списък. С оглед отхвърлената част на иска следва да му бъдат присъдени разноски пред ВКС в размер на сумата 1115,89 лв., и допълнително разноски за производството пред СГС в размер на сумата 1 542,64 лв., и пред САС в размер на сумата 855,14 лв.

На представляващият ищеца адвокат Й. Д. на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД следва да бъдат присъдени разноски за производството пред ВКС в размер на сумата 400 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1395/24.12.2021 г. по гр. д. № 1434/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 260600 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 9733/2014 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е осъден ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати на ищеца Н. Р. Д. на основание чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 КЗ (отм.) горницата над сумата 6 000 лв. до сумата 18 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, търпени от ищеца Д. вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.05.2013 г. в [населено място], Ф. Р. Г. с участието на л. а. О. А. рег. н. BM G 3122, и в частта, с която са присъдени разноски в полза на Н. Р. Д. за горницата над сумата 5,94 лв. до присъдения размер от 18,00 лв. пред СГС; на адв. Й. Д. на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД е присъдено адвокатско възнаграждение за производството пред СГС за горницата над 285,71 лв. до присъдения размер от 858 лв.; ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски градски съд държавна такса за горницата над сумата 240 лв. до сумата 720 лв.; в частта за присъдено на адвокат Й. Д. на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД възнаграждение за осъществено представителство пред САС за горницата над 356,63 лв. до присъдения размер от 1 070 лв., и в частта, с която третото лице помагач „Конкордиа Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“ е осъдено да заплати на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ разноски за горницата над сумата 428,86 лв. до присъдения размер от 1 284 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Р. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] партер, срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, с адрес [населено място], [улица], ет. 2, иск по чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 КЗ (отм.) за горницата над сумата 6 000 лв. до сумата 18 000 лв. (разликата от 12 000 лв.) – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, търпени от ищеца Д. вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.05.2013 г. в [населено място], Ф. Р. Г. с участието на л. а. О. А. рег. н. BM G 3122, като неоснователен.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1395/24.12.2021 г. по гр. д. № 1434/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 260600 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 9733/2014 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е осъден ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, с адрес [населено място], [улица], ет. 2, да заплати на Н. Р. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] партер, на основание чл. 284, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 КЗ (отм.) сумата 6 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, търпени от ищеца Д. вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.05.2013 г. в [населено място], Ф. Р. Г. с участието на л. а. О. А. рег. н. BM G 3122, и в неотменената част на присъдените разноски.

ОСЪЖДА Н. Р. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] партер, да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, с адрес [населено място], [улица], ет. 2, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 542,64 лв. - разноски за производството пред СГС, сумата 855,14 лв. - разноски пред САС, и сумата 1 115,89 лв. - разноски пред ВКС.

ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, с адрес [населено място], [улица], ет. 2, да заплати на адвокат Й. Г. Д., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗЗД сумата 400 лв. – възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред ВКС.

Решението е постановено с участието на „Конкордиа Ферзихерунгсгезелшафт ауф Гегензайтихкайт“, със седалище във Ф. Р. Г. [населено място], [улица] – трето лице помагач на страната на ответника.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.