О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 583
гр. София, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1536 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2687/29.02.2024 г. (с дата на пощенското клеймо 28.02.2024 г.), подадена от П. Т. К., чрез адвокат Н. Х., срещу решение № 26 от 23.01.2024 г. по гр. д. № 20234400500476/2023 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е отменено решение № 260116 от 16.06.2021 г. по гр. д. № 1567/2020 г. на Районен съд – Ловеч в частта му. с която е отхвърлен предявеният с исковата молба с вх. № 1559/21.03.2019 г., въз основа на която е било образувано гр. д. № 235/2019 г. по описа на Районен съд - Тетевен, обединено с гр. д. № 1081/2018 г. по описа на Районен съд - Тетевен и разглеждано под този номер, от П. Т. К. срещу М. Н. И. и Л. Д. Т. иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване по отношение на ответниците на правото на собственост на ищцата, на основание давностно владение, върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-1/12.01.2009 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в местността „Л.“, с площ от 1.041 дка (а по скица от кадастрално заснемане - с площ от 980 кв. м), с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: ливада, категория на земята при неполивни условия: 9-та, с номер по предходен план: *, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, *** и ***, и за установяване между страните на грешка в кадастралната карта на [населено място], изразяваща се в неправилното заснемане на така признатия като собствен на ищцата имот, като част от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място] - собственост на ответниците, като вместо това въззивният съд е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения с исковата молба с вх. № 1559/21.03.2019 г., въз основа на която е било образувано гр. д. № 235/2019 г. по описа на Районен съд – Тетевен, обединено с гр. д. № 1081/2018 г. по описа на Районен съд - Тетевен и разглеждано под този номер, която искова молба в изпълнение на дадените с решение № 50050 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 1460/2022 г. на ВКС указания е уточнена от П. Т. К. с молба вх. рег. № 8115/25.08.2023 г., иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР с петитум: да се признае за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на основание давностно владение, осъществявано след 1995 г. - повече от 25 години, на имот с площ от 980 кв. м, както е отразен в приложената към исковата молба скица от кадастрално заснемане в мащаб 1:500, изготвена от „ДД“ ООД, гр. Тетевен, с очертания между точки 1-9-11-12, а на комбинирана скица към заключение от съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. К. Т. К. - имот с площ от 0.976 дка, обозначен с червени линии и надпис „П. Т. К.“, който имот е част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], собственост на ответниците, както и да се признае за установено, че е налице грешка/непълнота в кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-1/12.01.2009 г. на изп. директор на АГКК, изразяваща се в заснемането на придобития от ищцата по давност имот като част, попадаща изцяло в имота на ответниците, а не като самостоятелна кадастрална единица - собственост на ищцата. Съгласно решението неразделна част от него представляват приложената към исковата молба скица от кадастрално заснемане в мащаб 1:500, изготвена от „ДД“ ООД, гр. Тетевен, находяща се на стр. 55 и 56 от гр. д. № 235/2019 г. на Районен съд – Тетевен, и комбинираната скица към заключение от съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. К. Т. К., находяща се на стр. 239 от гр. д. № 1081/2018 г. на Районен съд - Тетевен. Решението е постановено при участието на Л. Н. Л. – трето лице помагач на ищцата.
Въззивният съд, разглеждащ делото по реда на чл. 294 ГПК, с определение № 1726 от 01.12.2023 г., влязло в законна сила, е обезсилил като недопустимо – постановено по недопустим иск, решение № 260116 от 16.06.2021 г. по гр. д. № 1567/2020 г. на Районен съд - Ловеч в частта му, с която е отхвърлен предявеният с искова молба с вх. № 6178/05.12.2018 г., въз основа на която е било образувано гр. д. № 1081/2018 г. по описа на Районен съд - Тетевен, от П. Т. К. срещу М. Н. И. и Л. Д. Т. иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване по отношение на ответниците на правото на собственост на ищцата на основание реституция по ЗСПЗЗ, наследяване и дарение върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-1/12.01.2009 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в местността „Л.“, с площ от 1.041 дка (а по скица от кадастрално заснемане - с площ от 980 кв. м), и за установяване между страните на грешка в кадастралната карта на [населено място], изразяваща се в неправилното заснемане на така признатия като собствен на ищцата имот с идентификатор ***, като част от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място] - собственост на ответниците, и е прекратил производството по делото по този иск, поради липса на правен интерес у П. Т. К. от разглеждането му. Приел е за допустима и редовна въззивната жалба на П. К. срещу решение № 260116 от 16.06.2021 г. по гр. д. № 1567/2020 г. на Районен съд - Ловеч в останалата му част, с която е отхвърлен искът й, предявен с исковата молба с вх. № 1559/21.03.2019 г., въз основа на която е било образувано гр. д. № 235/2019 г. на Районен съд – Тетевен, с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР, за установяване по отношение на ответниците М. Н. И. и Л. Д. Т. на правото на собственост на ищцата на основание давностно владение върху поземлен имот с идентификатор *** и за установяване между страните на грешка в кадастралната карта на [населено място], изразяваща се в неправилното заснемане на така признатия като собствен на ищцата имот, като част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] - собственост на ответниците, която искова молба е уточнена в изпълнение на дадените с решение № 50050 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 1460/2022 г. на ВКС указания, с молба вх. рег. № 8115/25.08.2023 г. Съдът е съобразил и направени от страните в о. с.з. на 11.01.2024 г. фактически уточнения.
Въззивният съд е намерил за установено следното:
С нот. акт № 23, том V, дело № 1345/20.12.1996 г. Т. Л. Т. е признат за собственик въз основа на влязло в сила решение № РР396/25.07.1995 г. на ПК – Тетевен, по преписка № Р421/12.02.1992 г., на ливада в м. „Л., с площ от 1.041 дка, съставляваща имот № * по картата на землището на [населено място], при съседи: имот № * на А. Н. П., имот № * на С. Л. Т., кад. № 000579 - дървопроизв. пл., имот № * на наследници на Г. Л. Т.. При съставянето на нотариалния акт, освен посоченото решение на ПК - Тетевен, са били представени и скици №№ 1500, 1515, 1588 и 2147, всички от 10.07.1995 г., т. е. местонахождението на процесната ливада е било графично обозначено на скица от КВС на землището и описано с граници и съседи в решението на ПК - Тетевен и в нотариалния акт. Съгласно удостоверение за наследници № 37/26.02.2019 г. Т. Л. Т. е починал на 05.09.2011 г. и е оставил законни наследници П. Т. К. (дъщеря) и Л. Т. Л. (син). С нот. акт № 111, том ІІ, peг. № 1148, дело № 150 от 12.05.2016 г. Л. Т. Л. е дарил на сестра си П. Т. К. 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в м. „Л.“, с площ от 1041 кв. м. П. К. не е представила по делото нито решение № РР396/25.07.1995 г. на ПК - Тетевен по преписка № Р421/12.02.1992 г., нито скици №№ 1500, 1515, 1588 и 2147, всички от 10.07.1995 г., въз основа на които е съставен нот. акт № 23/1996 г. Ето защо същата не е установила пространственото местоположение и обема на процесната ливада от 1.041 дка в м. „Л.“ към момента на настъпването на реституционния ефект. Липсват и документите, въз основа на които от ПК - Тетевен е възстановена собствеността върху ливадата. В нот. акт № 23/1996 г. е посочено, че решение № РР396/25.07.1995 г. на ПК - Тетевен по преписка № Р421/12.02.1992 г. е постановено на основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, т. е. с него ПК - Тетевен е възстановила правото на собственост на Т. Л. Т. върху ливадата в съществуващи (възстановими) стари реални граници. Това решение, влязло в сила и придружено от скица на имота, заверена от ПК - Тетевен, удостоверява правото на собственост към момента на настъпването на реституционния ефект и има силата на констативен нотариален акт за собственост. В случая е съставен такъв констативен нотариален акт, но по делото не са представени посочените в него скици, което възпрепятства установяването на пространственото местоположение и обема на процесната ливада от 1.041 дка в м. „Л.“ към момента на съставянето му. Както в исковата молба с вх. № 6178/05.12.2018 г., така и в исковата молба с вх. № 1559/21.03.2019 г. П. К. описва фактическото местоположение на възстановения в стари реални граници имот № *, като го ситуира в очертанията между точките 1-9-11-12 на скицата от кадастрално заснемане в мащаб 1:500, изготвена от „ДД“ ООД, гр. Тетевен, като уточнява, че в тези очертания е заключена площ от 980 кв. м. От обяснителната записка към геодезическата част на заснемането, изготвена от „ДД“ ООД, гр. Тетевен, е видно, че процесните 980 кв. м изцяло попадат в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], собственост на М. Н. И. и Д. Т. П.. Видно е също, че в очертанията между точките 1-9-11-12 на скицата от кадастрално заснемане попада паянтова сграда с очертания между точките 4-5-6-7-8, за която е посочено, че е строена 1990 г., преди възстановяването на земята по реда на ЗСПЗЗ. С решение № РР301/25.07.1995 г. на ПК – Тетевен по преписка № Р318/22.01.1992 г., постановено на основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, на Д. Т. П. е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници върху ливада в м. „Л.“ с площ от 4.904 дка, съставляваща имот № * по картата на землището на [населено място], при съседи: имот № * на наследниците на Т. Т. П., имот № * на наследници на Г. Л. Т., имот № * на А. Н. П., имот № * - дървопроизв. пл. на ДАГ - ДГС, имот № * - дървопроизв. пл. на ДАГ - ДГС. По делото е представена преписка № Р318/22.01.1992 г., вкл. заявление-декларация № 242/16.08.1957 г. на Д. Т. П. да стане член на ТКЗС - с. Рибарица, както и опис-декларация на имотите му, подлежащи на групиране, в т. ч. и ливада от 5 дка в м. „Н.“ (сега м. „Л.“), с посочени съседи. Д. Т. П. е починал на 16.09.1999 г. и е оставил за свои законни наследници съпругата си М. Д. П., починала на 23.11.2013 г., дъщеря си Н. Д. Н. и сина си Л. Д. Т. (удостоверение за наследници № 36/26.02.2019 г.). С нот. акт № 54, том I, peг. № 286, дело № 14 от 03.02.2009 г. Н. Д. Н. и М. Д. П. са дарили на внука си, респ. на сина си М. Н. И. 2/3 ид. ч. от ливада в м. „Л.“ с площ от 4.904 дка, съставляваща имот № * по картата на землището на [населено място]. Другата 1/3 ид. ч. от имота е собствена на Л. Д. Т. по наследство от Д. Т. П.. Предприетите геодезически замервания и заснемания - първо от М. Н. И. на неговия имот с идентификатор ***, а после и от П. Т. К. - на нейния имот с идентификатор ***, са провокирали процесния спор, сведен в крайна сметка до това дали П. К. е придобила по давност реална част с площ от 980 кв. м от имота на М. Н. И. и Л. Д. Т.. Тезата на ищцата е, че е владяла процесния имот като свой собствен - считайки, че това е възстановеният на баща й Т. Л. Т. имот, а не чужд имот. Тезата на ответниците е, че ищцата и нейните праводатели не са владели процесните 980 кв. м, разположени в техния имот. На 18.04.2019 г. е проведено изнесено о. с.з. - в м. „Л.“ (известна преди като м. „Н.“) в землището на [населено място] и там относно местонахождението на имотите на ищцата и ответниците, респ. на техните наследодатели съответно Т. Л. Т. и Д. Т. П., са разпитани в присъствието на вещото лице К. К. свидетелите Л. Т. (брат на ищцата), А. С. (първи братовчед на ищцата), Л. Г. (първи братовчед на ищцата), М. Н. (първи братовчед на мъжа на ищцата), Н. И. (баща на ответника М.), Л. М., Н. Н. и П. Т.. Свидетелят Л. Т. твърди, че баща му Т. Л. и чичо му (чиито имена не сочи) го довели 1990 г. на мястото и му показали границите на имота (не го уточнява). Свидетелят твърди, че направил в имота основите на бунгалото през 1991 г., а през 1992 г. го изградил. Твърди, че границите на имота им били известни на Д. Т. и че докато той е бил жив, не е имало спор с него за тях. Свидетелят А. С. сочи, че техният имот на изток граничи с този на П. и Л. Т., че последният имот на изток граничи с този на Л. Г. и чак след това е имотът на М.. Свидетелят Л. Г. (син на Г. Л.) потвърждава, че техният имот на запад граничи с имота на П. и Л. Т., а на изток - с имота на Д. Т. П.. Твърди, че „възрастните са си ги разпределили по братски“ и че от възстановяването на имотите през 1990 г. „по роднински ги владеят, косят, пластят“. Твърди, че бунгалото е правено от Т. Л. и сина му Л. Т., като е виждал всички роднини пред това бунгало. Свидетелят М. Н. заявява, че Т. Л. първо направил бунгалото на „личното си на Дългата ливада“ и като възстановили имота, го преместил където е сега. Свидетелят знае имота около бунгалото като собствен на П. и Л. Т., те така му казали. Твърди, че ходил там да коси и да товари сено. Свидетелят Н. И. сочи, че Д. Т. П. е негов тъст, който е внесъл 5 дка в ТКЗС, които са му възстановени по реда на ЗСПЗЗ. Твърди, че са си ползвали имота, като са го косили и като са брали плодове от дърветата. Твърди, че бараката Т. Л. и сина му Л. Т. я докарали от друг имот и без да ги питат я поставили в техния имот, срещу което не възразили, „тъй като сме роднини и да няма гюрултии“ и за да я ползват и те, ако завали. Свидетелят Л. М. твърди, че когато бригадирът на ТКЗС Н. Д. го довел на даденото му за лично ползване място, му казал, че това е на „дядо Д. имота“. Това станало след 1980 г. и тогава там я нямало бараката. Свидетелят Н. Н. заявява, че М. го е викал да косят и събират сено и да берат сливи в имота, като за последно е идвал в него през 2016 г. Свидетелят П. Т. твърди, че за първи път е дошъл в имота преди 7-8 г. (т. е. около 2011-2012 г.), защото М. го извикал да помагат на баща му да събират сено и да берат сливи.
Въззивният съд е взел предвид заключението от съдебно-техническата експертиза, депозирано на 29.07.2019 г., изготвено от вещото лице К. К. след извършен оглед на място в присъствието на страните и с оглед показанията на техните свидетели. Визирал е, че тогава ищцата е посочила границите според собствените й възприятия на имота, възстановен с решение № РР396/25.07.1995 г. на ПК - Тетевен на баща й Т. Л., при което се е установило, че те се различават от границите, в които действително е възстановен имот № * в м. „Л.“, с площ от 1041 кв. м (сега имот с идентификатор ***). На комбинираната скица към заключението действително възстановеният имот, както е заснет и нанесен в КККР на [населено място], е обозначен в сиво, като на юг граничи с имот с кад. № * - дървопроизводителна пл. (както е посочено в нот. акт № 23/20.12.1996 г.). На тази скица очертанията на посочения от П. Т. К., като реално владян и ползван от нея, имот са обозначени с червени линии и надпис „П. Т. К.“. Този имот е с площ от 0.976 дка и изцяло попада в границите на имот с идентификатор ***, заснет и нанесен в КККР на [населено място] като собствен на М. Н. И. и Л. Д. Т.. На запад от имота с надпис „П. Т. К.“ се намира имот с надпис „С. Л. Т.“, а на изток - имот с надпис „Г. Л. Т.“. Вещото лице е установило, че обозначеният в сиво реално възстановен на Т. Л. Т. имот отстои на около 13.20 м на запад от посочения като реално ползван имот в червените очертания с надпис „П. Т. К.“. В о. с.з. на 04.12.2019 г. вещото лице К. е заявило, че установените от него 0.976 дка съвпадат с установените от „ДД“ ООД, гр. Тетевен при геодезическото заснемане 0.980 дка.
Окръжен съд – Плевен е обсъдил и допълнително изготвеното от вещото лице К. К. заключение, депозирано на 13.02.2020 г., съгласно което заявената от Д. Т. П. за възстановяване по преписка вх. № РЗ 18/22.01.1992 г. ливада от 5 дка в м. „Н.“ фигурира в представена по преписката молба-декларация за членство в ТКЗС № 242 от 1957 г. и там са посочени съседите на имота. Собствеността върху така заявената ливада е възстановена в стари реални граници - като ливада от 4.904 дка в м. „Л.“, имот с № *. На приложената към допълнителното заключение комбинирана скица възстановеният на Д. Т. П., съгласно решение № РР301/25.07.1995 г. на ПК – Тетевен, имот с № * с площ от 4.904 дка е обозначен в сиво. Вещото лице сочи в заключението си, че при огледа на място по границите на този имот е имало забити високи акациеви колове. В о. с.з. на 29.04.2021 г. експертът е заявил, че предполага, че тези колове са поставени при трасирането на имота.
Въззивният съд е съобразил и показанията на разпитаните в о. с.з. на 29.04.2021 г. свидетели. Свидетелят Л. Л. (син на ищцата) твърди, че той, брат му и дядо му с помощта на приятели са направили бунгалото през 1991 г. в средата на имота. Дядо му Т. Л. му показал къде са границите на имота. Бащата на М. (Н. И.) също му показал „докъде е тяхното, докъде е нашето“. До 2018 г. нямало никакви спорове. Видял М. в имота за първи път, когато дошъл да забива колове. Свидетелят твърди, че вуйчо му, майка му, децата му - всички ползвали бунгалото почти винаги през почивните дни като вила, за сбирки. Държали инвентар там. Вуйчо му Л. Т. прокарал ток от селото, а вуйчото на М. – Л. Д., помогнал при водоснабдяването на бунгалото. Тримата „Л.“ — Л. Т., Л. Д. и Л. Г., редовно се събирали там, но никой не е спорил за собствеността на имота. Свидетелката Л. Д. твърди, че техният имот е съседен на този на С. Л. Т., а последният е съседен на имота на П. Т. К., който пък граничи с имота на Г. Л.. След това в посока запад е имотът на Д. Т.. Докато били живи „старите хора“, те посочили къде са границите и нямало спорове между С., Л., Т. и Д. кое на кого е. Бунгалото в имота на П. К. било направено от брат й и сина й и всички те си го ползвали. Свидетелят В. Т. излага, че участвал при сглобяването на бараката в имота на П. (на баща й Т. Л.), както и при водоснабдяването й, заедно с Л. Д.. Твърди, че били добри приятели с Л. Д., Л. Т. и Л. Г. и си помагали. Събирали се в бараката. Там „отсядали“ и други посетители на местността. Когато възстановили земите, всеки отишъл и си „завзел“ имота така, както го знае отпреди ТКЗС.
Въззивният съд е посочил, че Ловешкият районен съд правилно е приел, че релевантно по делото е установяването на пространствения обхват на претендиранато право на собственост. В първоинстанционното решение е прието за доказано, че собствениците на земеделски земи в м. „Л.“ (преди м. „Н.“) в землището на [населено място], притежавани от тях преди образуването на ТКЗС, са установили фактическа власт върху тях още през 1990 г., т. е. преди започване на реституционните процедури по реда на ЗСПЗЗ с подаването на съответните заявления до ПК - Тетевен през 1991 г. и 1992 г. След възстановяването на собствеността в стари реални граници с решенията на ПК - Тетевен от 1995 г., тези собственици не са идентифицирали с помощта на геодезиста имотите си по местонахождение, граници и площ, съгласно решенията на ПК - Тетевен и приложените към тях скици от КВС и така не се е установило, че има разминаване между местоположението де юре - по реституционните документи, и местоположението де факто - каквото е установено (завладяно) отпреди началото на реституцията, както по отношение имота на П. К., така и на съседните му на изток и на запад имоти. Това разминаване е установено едва през 2018 г., когато М. Н. И., а след това и П. Т. К. са предприели действия по геодезическото заснемане на имотите си. Ловешкият районен съд е приел, че процесният имот, за който ищцата претендира да го е придобила по давност, не е идентичен с имот с идентификатор ***, а съставлява реална част от имот с идентификатор ***; приел е, че тази реална част не е предмет на заявената претенция за собственост по давност - както е индивидуализирана в исковата молба, поради което е отхвърлил иска. Поради тази именно причина касационната инстанция е дала указания да се преработи обстоятелствената част на исковата молба, с цел премахване на вътрешното противоречие в нея, като се съобрази, че за произнасянето по претенцията, основана на твърдението за придобиване по давност на територия, заснета в очертанията на ПИ с идентификатор ***, са ирелевантни фактите, касаещи имота, нанесен в КККР като ПИ с идентификатор ***. ВКС е дал и указания, в случай че ищцата поддържа твърдението, че в резултат от упражнявано владение в периода 1995 г. - 2018 г. е придобила въпросното пространство (онагледено на л. 55 от гр. д. № 235/2019 г. на PC - Тетевен, както и на комбинираната скица на л. 239 от гр. д. № 1081/2018 г. на PC - Тетевен), да приведе петитума в съответствие с твърдението си, като елиминира исканията, касаещи ПИ с идентификатор ***.
Според въззивния съд П. К. е твърдяла, респ. е трябвало да докаже, че има идентичност между отнетия при масовизацията от наследодателя й Т. Л. Т. имот, възстановения по реда на ЗСПЗЗ на наследодателя й Т. Л. Т. имот и завладения през 1990 г. от наследодателя й Т. Л. Т. и владян от нея и брат й, като негови наследници, до 2018 г. имот. Приел е, че по делото липсват каквито и да било данни за това какъв имот е внесъл в ТКЗС Т. Л. Т.. Не така стоят нещата за ответниците - по делото има доказателства, че техният наследодател Д. Т. П. е подал заявление-декларация № 242/16.08.1957 г. да стане член на ТКЗС - с. Рибарица, както и опис-декларация на имотите му, подлежащи на групиране, в която наред с други имоти фигурира и ливада от 5 дка в м. „Н.“ (сега „Л.“), с посочени съседи. По делото по експертен път са установени местоположението, границите и площта на имотите в м. „Л.“, както са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на Т. Л. Т. и на Д. Т. П.. Според въззивното решение, ако П. К. бе установила, че възстановеният на Т. Л. Т. имот не е този, който е бил отнет от него при масовизацията, и че отнетият от него имот е възстановен на ответниците, тогава би имало основание да води спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това обаче не е сторено. По делото, след оглед на място, въз основа на обясненията на страните и свидетелските показания, по експертен път са установени и завладените фактически преди финализирането на реституционните процедури от Т. Л. Т. и неговите родственици С. Л. Т. и Г. Л. Т. съседни едни на други имоти. Безспорно е установено, че процесните 980 кв. м, заключени в очертанията между точки 1-9-11-12 на приложената към исковата молба скица от кадастрално заснемане в мащаб 1:500, изготвена от „ДД“ ООД, гр. Тетевен, не съвпадат с възстановения по реда на ЗСПЗЗ на Т. Л. Т. имот - сега с идентификатор ***, а се явяват реална част от възстановения по реда на ЗСПЗЗ на Д. Т. П. имот - сега с идентификатор ***. Така ищцата е насочила претенциите си към ответниците по исковата молба. Същата обаче не е твърдяла процесните 980 кв. м да са завладяни от праводателя й, а после и от неговите наследници като чужди, респ. те да са отблъснали владението на Д. Т. П. и неговите наследници и да са демонстрирали пред тях намерението си да ги своят. Твърдяла е, че процесните 980 кв. м са завладени от праводателя й, а после и от неговите наследници като свои - още отпреди масовизацията, като това е станало около 1990 г., когато все още не е била започнала, а още по-малко е била приключила реституцията, т. е. в момент, когато не е имало друга фактическа власт върху имотите, която да бъде отблъсната. Със съзнанието и представата, че процесните 980 кв. м са собствени на наследодателя й, респ. нейни, П. К. е живяла до 2018 г. Погрешната й представа е била подхранвана от обстоятелството, че и собствениците на съседни имоти в м. „Л.“, в т. ч. и наследниците на Д. Т. П., не са предприемали действия по геодезическото им заснемане. Въззивният съд е намерил, че в съответствие с погрешната си представа П. К. е могла да предприеме действия, с които по явен за всички и недвусмислен начин да демонстрира на всички, че счита процесните 980 кв. м за свои (освен вече реституирания имот сега с идентификатор ***), като например ги огради, ползва по предназначение, не допуска др. лица там и пр. Според съда изграждането и ползването на бунгало в рамките на процесните 980 кв. м не съставлява действие, демонстриращо, че се владеят като собствени и процесните 980 кв. м, защото това е станало през 1991-1992 г. от родствениците на П. К. (баща й, брат й, сина й) върху неопределен имот - когато собствеността не е била възстановена в стари реални граници на никого, и защото в облагородяването и в ползването на бунгалото принос имат и др. лица, в т. ч. и Л. Д. Т.. С. О. съд – Плевен искът се явява неоснователен, защото по делото не се установява безспорно и категорично фактическият състав на владение върху процесните 980 кв. м от страна на Т. Л. Т. - лично или чрез децата му Л. Т. Л. и П. Т. К., през периода от 22.11.1997 г. (откогато според чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ започва да тече давността върху имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ), до 05.09.2011 г. (когато е починал); от страна на децата му Л. Т. Л. и П. Т. К. от 06.09.2011 г. до 12.05.2016 г. (когато Л. Т. Л. е прехвърлил своята идеална част на сестра си П. Т. К.), и от страна на П. Т. К. - лично или чрез другиго, от 13.05.2016 г. до 2018 г. Според съда искът следва да се отхвърли и защото, ако се уважи, ще се стигне до несправедлив резултат – П. К. да има един възстановен по реда на ЗСПЗЗ имот и друг имот, погрешно считан за възстановения по реда на ЗСПЗЗ имот и поради това владян и придобит по давност. След като не е доказала, че е собственик по давност на процесните 980 кв. м, ищцата няма основание и да иска тези 980 кв. м да бъдат нанесени в КККР на [населено място] като самостоятелна кадастрална единица - нейна собственост, т. е. да бъдат попълнени в този смисъл КККР на [населено място].
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд при формиране изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение.
По този въпрос се сочи противоречие на атакуваното пред ВКС решение с приетото в: решение № 123/28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 503/16.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60139/01.02.2022 г. по гр. д. № 1460/2021 г. на ВКС, ІІ г. о.
2. След като е налице земеделска реституция по отношение и на двамата общи наследодатели - на ищцата и на ответниците, то възможно ли е ищцата да придобие и при какви условия определена част от имот, възстановен по земеделска реституция на ответниците (противоречие с приетото в: ТР № 8/27.11.2013 г., ТР № 1/07.10.1997 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 10/05.12.2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/02.06.2010 г. на ОСГК на ВКС, решение № 450/03.04.2013 г. по гр. д. № 678/2011 г. на ВКС, І г. о., ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 8/23.02.2016 г., решение № 219/10.12.2015 г. по гр. д. № 1716/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 36/09.09.2020 г. по гр. д. № 3117/2019 г. на ВКС, I г. о.).
Постъпил е отговор на касационната жалба от М. Н. И., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
По първия въпрос от изложението към касационната жалба е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея; същият трябва да посочи защо намира едни от правнорелевантните факти за установени, а други за неосъществили се.
В конкретния казус Окръжен съд – Плевен е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е съобразил доводите на страните, обсъдил е събраните доказателства и е обосновал направените от него правни изводи.
Вторият въпрос няма определящо изхода на спора значение. Въззивният съд не е отрекъл принципната възможност процесният имот да бъде придобит по давност, но е счел, че в случая от събраните доказателства не може да се изведе обоснован извод ищцата, респ. нейните праводатели да са упражнявали владение върху него. За недостатъчен в това отношение е приел факта на изграждане и ползване на бунгало в имота. Дали този му решаващ извод е правилен, не подлежи на преценка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, тъй като изисква анализ на всички събрани доказателства.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Горното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 26 от 23.01.2024 г. по гр. д. № 20234400500476/2023 г. на Окръжен съд – Плевен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: