8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 550

гр. София, 06.02.2025 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1911 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. Т. срещу решение № 255 от 18.12.2023 г. по в. гр. д. № 411/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта му, в която е отменено решение № 576 от 03.05.2023 г. по гр. д. № 2073/2022 г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата над размера от 2 500 лв. до размера от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от наказателно преследване по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 323, ал.1 НК по ДП №53/2015 г. по описа на РУП при ОДМВР – Варна, прекратено с постановление от 02.08.2017 г. на Варненска РП на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, поради несъставомерност съгласно чл. 323, ал. 1 НК на извършеното деяние.

Касаторът твърди, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че е занижен размерът на обезщетението за процесните неимуществени вреди, както и че липсват същински мотиви относно сравнителните критерии, които са приложени при определянето му. Счита, че в обжалваното решение, съдът не е направил конкретна съпоставка с точно посочени дела, което не позволява да бъде проверено дали и доколко твърдяното сходство е отразено адекватно в размера на присъденото обезщетение. Моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявеният иск да бъде уважен.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с Решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о. и посочените в него решения на ВКС в същия смисъл - Решение № 217 /9.06.2011 г. по гр. д. № 761 /2010 г., IV г. о. и Решение № 228/ 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/ 2014 г., I г. о., както и в противоречие с Решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 3902 /2014 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 3099 /2013 г. на ВКС, I г. о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106 /2010 г. на ВКС, II т. о., и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да посочи всички конкретни обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г., както и с константната практика на ВКС: Решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. №486/2012 г., II т. о. и Решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на II т. о. на ВКС. В допълнение се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 3. „Длъжен ли е съдът, при оценяването на моралните вреди да извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела?“; 4. „Длъжен ли е съдът, при оценяване на претърпените морални вреди, да съобрази като фактор тенденциозността на наказателното производство и явната несъставомерност на деянието във връзка, с което то е образувано?“, и 5. „Длъжен ли е съдът да изложи самостоятелни мотиви във връзка с оплаквания на ищеца, които по своята същност представляват нарушение на чл.18 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и са свързани с тенденциозност на воденото срещу ищеца наказателно преследване и с явната несъставомерност на деянието, за което то е образувано?“. Ищецът релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, което е обосновано с гореописаните доводи за неправилност на обжалвания акт.

Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Р. Б. не подава писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), т. е. тя е допустима.

Въззивният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконосъобразно наказателно преследване по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 323, ал.1 НК по ДП №53/2015 г. по описа на РУП при ОДМВР - Варна, пр. пр. №2489/2015 г. на Районна прокуратура - [населено място], което е прекратено с постановление от 02.08.2017г. на Р. П. - [населено място] поради несъставомерност на деянието. Приел е, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по предявения иск, намирайки за осъществен целия фактически състав на твърдяното деликтно субективно право. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне на размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, включващи се в понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е продължителността на наказателното преследване срещу ищеца – общо 2 години, 8 месеца и 14 дни, през който период многократно са правени искания и е било разрешавано продължаване на определените в процесуалния закон процесуални срокове за приключване на разследването, като в продължените срокове не са били извършвани действия по разследването. Отчел е, че наказателното производство срещу ищеца е било по обвинение за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Посочил е, че са били извършени малко на брой действия по разследването, при липса на фактическа и правна сложност на наказателния казус. Отчел е възрастта на обвиняемия – към момента на образуване на наказателното производство срещу него той е бил 59 годишен, както и обстоятелството, че му е била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“ – общо 10 месеца и 27 дни. Подчертал е, че ищецът е бил ангажиран лично в процесуално-следствени действия във връзка с воденото срещу него наказателно производство общо само 8 дни. Намерил е, че процесното наказателно производство не е приключило в разумен срок поради допуснати процесуални нарушения от органа по разследването. Приел е, че спрямо ищеца не са били осъществени твърдяните нарушения на правото на ЕС и на правото му на защита, чрез непредоставянето на възможност на ищеца да се запознае с материалите по досъдебното производство, доколкото когато е било направено първото искане за издаване на копие от цялата преписка по образуваното срещу него досъдебно производство - на 31.08.2015 г. ищецът не е бил привлечен в качеството на обвиняем, и разследващите органи не са имали задължение да му предоставят достъп до материалите по неприключилото досъдебно производство. Обсъдил е и наведените от ищеца доводи, обосноваващи допълнителни вреди, извън обичайните, причинени от нарушаване на презумпцията за невиновност по чл. 16 НПК, относно използване на израза „виновното лице“ в голяма част от изготвените постановления на наблюдаващия прокурор и актовете на разследващите органи. Приел е, че изразът „виновното лице“ непрецизно е използван вместо израза „неизвестен извършител“ или израза „уличеното лице“. Посочил е, че използването на този израз в хода на досъдебното производство, без съмнение, е в нарушение на презумпцията за невиновност, но в конкретния случай на ищеца са били предявени за пръв път всички материали по разследването на 21.04.2016 г., а до този момент по делото не е било доказано ищецът да е търпял извънредни по своя характер и интензивност преживявания на тревожност и безпокойство.

При определяне на размера на претърпените от пострадалия неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил гласните доказателства по делото – показанията на свидетелите Е. Т. (съпруга на ищеца) и М. У., както и заключението на съдебно-психологическата експертиза, от които е намерил за установено, че ищецът е преживял психологическо разстройство, свързано със симптоми на депресия, тревожност, синдром на дезадаптация, настъпили в периода 2018 г. – 2019 г., които са наложили консултация с психиатър и медикаментозна подкрепа. Кредитирал е извода на съдебния експерт по съдебно-психологическата експертиза, според който гореописаните симптоми са често срещана нормална психологическа реакция, обусловена от хормоналните промени, свързани с възрастта, в която е бил ищецът по същото време, като тези нормални психологически и физиологични промени са били потенцирани и засилени от проявения по същото време стресогенен фактор - наказателното производство. Поради това, Пловдивски апелативен съд е счел, че не е установено по несъмнен начин, че именно процесното наказателно производство е било единственият или решаващ фактор за проявените впоследствие, след приключването му, - през 2018 г. - 2019 г. прояви на дезадаптация и депресия. Приел е още, че липсата на медицинска документация за провеждано системно и продължително лечение не подкрепя твърденията за тежко и сериозно психологическо разстройство на адаптацията (представен е бил само един документ, удостоверяващ преглед при специалист, и един документ за еднократно изписани медикаменти). Подчертал е, че не е установено по делото професионалната изява на ищеца да е претърпяла спад в процесния период, нито наказателното производство да е било публично оповестено или пък да са настъпили неблагоприятни промени в реализираните от ищеца доходи от неговата професионална дейност като лектор и обучител преди и след привличането му в качеството на обвиняем. Гореизложеното е обосновало извода на решаващия съд за недоказаност на твърдението, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които надхвърлят обичайните, поради което предявеният иск за неимуществени вреди е бил уважен за сумата от 2 500 лв. и отхвърлен за разликата до целия му претендиран размер.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Поставените от жалбоподателя въпроси касаят начина на определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт и критериите, които трябва да бъдат взети предвид за точно прилагане на принципа на справедливост, залегнат в чл. 52 ЗЗД, както и мотивирането на въззивното решение в този контекст. Така обобщен, правният въпрос е обуславящ за изхода на спора, но спрямо него не се установява наведеното противоречие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г. и постановените въз основа на него многество решения по чл. 290 ГПК на ВКС, обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, отражението на наказателното преследване върху здравословното му състояние, възрастта му и съдебното му минало, икономическата конюнктура в страната и др., които съдът е длъжен да обсъди в тяхната взаимовръзка и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществените вреди. Във въззивното решение следва да бъдат изложени собствени фактически и правни мотиви, обективиращи решаващата дейност на въззивната инстанция като такава по съществото на спора, включващи обсъждане на всички относими доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и на всички доводи и възражения на страните, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса (ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г. о. на ВКС и др.). Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд се е съобразил с горепосочената съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при постановяване на своето решение. За да обоснове намаляването на размера на дължимото обезщетение в сравнение с присъденото от първоинстанционния съд, той е взел предвид вида на процесното обвинение в престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Намерил е, че са били извършени малко на брой действия по разследването, както и че е била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Отчел е и обстоятелствата, че наказателното производство срещу ищеца не е било публично оповестено, както и че не са настъпили неблагоприятни промени в реализираните от ищеца доходи от неговата професионална дейност. Обосновал е извод за недоказаност на неимуществени вреди, които надхвърлят обичайните, със заключението на съдебно-психологическата експертиза, сочещо, че описаните при ищеца симптоми на депресия, тревожност, синдром на дезадаптация са често срещана психологическа реакция, обусловена от хормоналните промени, свързани с възрастта, както и с липсата на медицинска документация за провеждано системно и продължително лечение. Наведеният от ищеца довод за нарушаване от въззивния съд на изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи в контекста на поставения правен въпрос за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД е неотносим и не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като за определянето на размера на обезщетението по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, имат значение множество обстоятелства, които са специфични за всеки отделен случай. Разликата в размера на присъдените от различните съдебни състави обезщетения за неимуществени вреди произтича от различните установени правнорелевантни факти при различните казуси. Наведеният от ищеца довод за тенденциозност на воденото срещу него наказателно преследване е включен в основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, изискващо установяване на незаконност на обвинението в престъпление, поради което не би могъл да бъде обсъждан като отделно конкретно обстоятелство, от значение за определяне на справедливия размер на процесното обезщетение. Съобразно гореизложеното, не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Доколкото по поставения правен въпрос има трайна практика на ВС и ВКС (гореизложената), жалбоподателят не е обосновал и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според постановеното в т. 4 ТР № 1 /2010 г. по тълк. д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, което следователно също не е осъществено.

Очевидната неправилност на въззивно решение като основание за допускане на касационно обжалване се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Доколкото наведените от касатора оплаквания за необоснованост на въззивното решение и неправилно определяне на размера на дължимото обезщетение не кореспондират с горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение, не е осъществено и основанието по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

На основание гореизложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 255 от 18.12.2023 г. по в. гр. д. № 411/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: