Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] в ликвидация, представено от адв. С. Б., срещу решение № 560/19.03.2015 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 609/2014 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт №[ЕИК]/12.11.2013г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП П.. Оплакванията на касатора са относими към трите категории касациони основания за неправилност на съдебния акт по чл. 209, т. 3 АПК. Като противоречащ на материалния закон определя пропускът на съда да възприеме допуснати в извънсъдебната фаза на производството нарушения на административнопроизводствените правила. Сочи опущения на съда в процеса на доказване и формирането на изводите му за отсъствие на предпоставките за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит, както и за освобождаване на декларирани вътреобщностни доставки. Твърди, че е подценена доказателствената стойност на писмените доказателствени средства – търговски документи, товарителници, стокови разписки, стоков поток и заключенията на ССЕ и СТЕ. Иска отмяна на решението и на РА. Претендира деловодни разноски.

Ответникът по касация директора на дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" П., чрез повереника си юрисконсулт Д. отрича основателността на жалбата. Иска присъждане на разноски.

Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба.

Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:

С оспорения пред АС Пловдив ревизионен акт са установени в тежест на [фирма] /предишно наименование на [фирма]/ задължения за ДДС в общ размер 566 830.37 лева и за закъснителна лихва в размер 139 567.20 лева. И. на задължението е отказът да се признае правото на приспадане на данъчен кредит в общ размер 555 469.62 лева, упражнено в данъчни периоди на 2011 г. по издадени от [фирма], [фирма] и [фирма] фактури с предмет...