Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. Б. при ЦУ на НАП чрез процесуалния си представител юриск. Е.Т срещу решение № 878/04.05.2018 г., постановено по адм. дело № 2779/2017 г. по описа на Административен съд – гр. Б., с което по жалба на П.П от [населено място] е отменен РА № Р-02000217000815-091-001/21.06.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Б. за вменени задължения по чл. 19, ал. 1 ДОПК в общ размер от 88 829, 97 лв. и лихви за просрочие – 38 587, 94 лв. за данъчни периоди от 01.01.2012 г. до 31.03.2012 г., от 01.08.2012 г. до 30.09.2012 г., от 01.02.2013 г. до 28.02. 2013 г., от 01.04.2013 г. до 30.04.2013 г., от 01.08.2013 г. до 31.08.2013 г., от 01.09.20143 г. до 30.09.2014 г. и от 01.11.2014 г. до 30.11.2014 г. Обжалва се решението и в частта за разноските. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Неправилно според касационния жалбоподател съдът е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ревизираното лице по чл. 19, ал. 1 ДОПК, според който личната имуществена отговорност на лицето по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК се ангажира към момента, за който се установят публичните задължения за дружеството, на което то е орган на управление или управител, както и да е налице от негова страна на поведение, изразяващо се в действие или бездействие, чрез което се укриват факти и обстоятелства, които по закон следва да бъдат обявени пред орган по приходите или пред публичен изпълнител. Твърди се, че са били налице посочените предпоставките на чл. 19, ал. 1 ДОПК с оглед обсъдените факти и обстоятелства по осъществявани от дружеството сделки с недвижими имоти – учредяване право на строеж срещу задължение за строителство, като създаденото дружество от П.П и съдружника му Х.Х „ПФ“ ООД се е задължило да построи сгради, а впоследствие това дружество е прехвърлило на трети физически лица право на строеж, а те са прехвърлили на дружеството собствените си жилища. В касационната жалба подробно са описани фактите по делото, като се излагат съображения, че за една от сградите, находящи се в гр. Б. на ул. „Е. Й“ 4 при ревизията било констатирано, че през месец февруари 2013 г е била построена от „ПФ“ ООД и въведена в експлоатация, а при подаване на справка-декларация по ЗДДС за посочения данъчен период с резултат за възстановяване 182, 34 лв., е установено, че дружеството не е начислило ДДС, като органите пор приходите са позовават на чл. 45, ал. 2 ЗДДС. При установеното, че впоследствие новосъздаденото дружество е извършило продажби в размер на 98 580, 07 лв. съгласно справка от ПП VAT2014 касационният жалбоподател приема, че то е било в състояние да заплати задълженията си, ако ги беше декларирало. В тази връзка се сочи от касатора, че на „ПФ“ ООД е била извършена ревизия и издаден РА № Р-02000215004228-091-001/23.10.2015 г. и с него на основание чл. 45, ал. 2 ЗДДС е доначислен ДДС в размер на 87 733, 31 лв. и на основание чл. 26, ал. 3 ЗДДС – 1576, 26 лв. и лихви – 23 867, 97 лв. Този ревизионен акт не се спори между страните, че е влязъл в сила като необжалван, както и е проведено изпълнително производство, при което е установено, че дружеството не притежава никакви активи, за да може да се удовлетворят публичните задължения, а и междувременно същото дружество е преустановило дейността си, като последната продажба на обект от сградата в гр. Б. на ул. „Е. Й“ № 4 е от месец ноември 2014 г., както и е открито производство по несъстоятелност на същото дружество. Въз основа на подробно описани съображения, обосноваващи оплакванията касаторът счита, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на П.П на основание чл. 19, ал. 1 ДОПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне жалбата срещу ревизионния акт, вкл. и по отношение на разноските. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за първата съдебна инстанция и за изготвяне на касационната жалба.

Ответникът П.П от [населено място] чрез адв. Г.Н я оспорва и моли да се остави като правилно обжалваното решение, тъй като не е налице хипотезата на чл. 19 ал. 1 ДОПК поради липса на укриване на факти и обстоятелства по съображения, изложени в представените писмени бележки. Претендират се направените по делото разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба, а решението като неправилно да се отмени.

Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

За да отмени ревизионния акт, с който на П.П от [населено място] са вменени задължения за ДДС за посочените по-горе периоди на 2012 г., 2013 г. и 2014 г. на основание чл. 19, ал. 1 ДОПК първоинстанционният съд е приел, че не са изпълнени кумулативно дадените в тази разпоредба предпоставки. Прието е от съда, че през периода от 26.01.02010 г. до 03.11.2016 г. „ПФ“ ООД е представлявано от жалбоподателя и той може да бъде субект на отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК, тъй като е представляващ дружеството, както и, че посоченото дружество не е погасило задължения по ЗДДС, установени с влязъл в сила ревизионен акт, а по повод на образуваното изпълнително производство е установено, че дружеството не притежава активи, върху които да се насочи изпълнението, както и същото е обявено в несъстоятелност с решение № 40/24.04.2017 г. по търг. дело № 522/2016 г. на Бургаския окръжен съд. По отношение на предпоставката за укриване на факти и обстоятелства по чл. 19, ал. 1 ДОПК съдът е посочил, че П.П като управител на търговското дружество е информиран за обстоятелствата, при които са сключвани и изпълнявани сделките по отстъпване правото на строеж срещу задължение за строителство и че информацията за сделките е подадена своевременно, но приходните органи твърдят, че тя е невярна, тъй като сделките са отразени като необлагаеми. Според съда така посоченото невярно отразяване не представлява по своята същност укриване на факти и обстоятелства, а е неправилно приложение на данъчния закон, което не съставлява основание за реализиране отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК. Изложени са мотиви в обжалваното решение, че доколкото сделките са отчетени в търговското дружество, в какъвто смисъл били и констатациите на приходните органи, съдът е счел, че не би могло да се приеме, че фактите, релевантни за определяне на данъчните задължения, са укрити. Предвид изложеното в решението е обоснован извод, че поради липса на изискуемите предпоставки на чл. 19, ал. 1 ДОПК незаконосъобразно е била ангажирана отговорността на жалбоподателя П.П и затова ревизионният акт е отменен като незаконосъобразен. Обжалваното решение е правилно постановено.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ДОПК съдържа четири кумулативно дадени предпоставки, за да се реализира отговорността на лице, което е орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, ал. 1, т. 1 и 2 ДОПК и това е първата предпоставка, а останалите три са да е налице действие или бездействие, чрез което да са укрити факти и обстоятелства, които по закон съответното лице е длъжен да обяви пред органите по приходите или пред публичния изпълнител и въз основа на това да не могат да бъдат събрани задълженията за данъци и/или осигурителни вноски, както и невъзможността тези задъжления да бъдат събрани. Следователно, касае се за лична имуществена отговорност, като доказателствената тежест за установяване на тази отговорност е на приходните органи. Тази отговорност е на лице, което в случая е съдружник и управител на субект по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК. Относно възможността за събиране на непогасените публични задължения на „ПФ“ООД, установено е по безспорен начин, че дружеството е обявено в несъстоятелност, а в съдебно заседание пред настоящата касационна инстанция процесуалният представител на ответника по касация представи решение № 184/08.05.2018 г., постановено по адм. дело № 552/2016 г. на Бургаски окръжен съд, от което се установява, че по отношение на „ПФ“ ООД е прекратено производството по несъстоятелност и дружеството е заличено от търговския регистър. Задълженията на "ПФ" ОООД са установени с издадения и влязъл в сила РА Р - 02000215004228-091-001/23.10.2015 г. и с него на основание чл. 45, ал. 2 ЗДДС е доначислен ДДС в размер на 87 733, 31 лв., както и на основание чл. 26, ал. 3 ЗДДС – 1576, 26 лв. и лихви – 23 867, 97 лв., а също и не се спори, че тези задъжления не могат да бъдат събрани, въпреки предприетото от приходните органи принудително изпълненинелно производство.

Въпреки посоченото изпълнително производство, е установено, че "ПФ" ООД не притежава активи, с които да се удовлетворят публичните вземания, установени с ревизионния акт, а след обявяване на производство по несъстоятелност на дружеството, се установява, че то вече е заличено и не съществува в правния мир. Важен момент за ангажиране на отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК е, че вследствие на поведение на лицето (действие или бездействие) да не могат да бъдат събрани задълженията за данъци и/или осигурителни вноски на търговското дружество. В конкретния казус безспорно е установено, че П.П е бил управител и представляващ на „ПФ“ ООД, за което с влязъл в сила ревизионен акт са установени за внасяне задължения за ДДС. Като се има предвид въведената с чл. 19 ДОПК лична имуществена отговорност на управителя за невъзможността на приходните органи да съберат установените задължения на „ПФ“ ООД за ДДС, то константната съдебна практика на ВАС сочи за наличие на уникалност на каузалната връзка между поведението на управителя и несъбирането на задълженията за данък. Това означава, че поведението на Петров следва да е причината, поради която не може да се съберат установените на „ПФ“ ООД данъчни задължения. Липсата на активи на последното, поради което не може да се удовлетвори събирането на публичното вземане на държавата, не води до категоричен извод, че то е по повод умишлено поведение на Петров (действие или бездействие), целяло именно този резултат. Няма спор по делото, че сделките по нотариалните актове по прехвърляне право на строеж срещу задължение за строителство са осъществени през периоди на 2009 г. и 2010 г., а на 26.02.2013 г. сградата е въведена в експлоатация. В този смисъл обосновано първостепенният съд в обжалваното решение е приел, че не е налице втората предпоставка за ангажиране отговорността на управителя на „ПФ“ ООД П.П, а също и наличието на причинно-следствена връзка между поведението му и невъзможността да се съберат установените с ревизионен акт на „ПФ“ ООД задължения за ДДС. Неправилното прилагане на закона не е равносилно на укриване на факти и обстоятелства по смисъла на чл. 19, ал. 1 ДОПК, тъй като както вече се посочи в настоящето решение информация за сделките, за които са издадени нотариални актове има в счетоводството на "ПФ" ООД. При положение, че предпоставките на чл. 19, ал. 1 ДОПК се прилагат само в условията на кумулативност, то липсата на само една от тях, е достатъчна, за да не се ангажира личната отговорност на управителя на търговското дружество.

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е постановено при спазване на приложимия материален данъчен закон – ЗДДС, на съдопроизводствените правила и при правилно установени факти по делото, са изградени и правните изводи, което са и обосновани и затова решението като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва изцяло да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационната инстанция в размер на 3 800 лв.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 878/04.05.2018 г., постановено по адм. дело № 2779/2017 г. по описа на Административен съд – гр. Б..

ОСЪЖДА дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. Б. при ЦУ на НАП да заплати на П.П от [населено място] направените разноски за касационната инстанция в размер на 3 800 лв. Решението не подлежи на обжалване.