Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационни жалби на [фирма] - [населено място] чрез пълномощника адв. С. Е. и на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Б. при ЦУ на НАП чрез юриск. Л. И. срещу решение № 1532/05.10.2017 г., постановено по адм. дело № 341/2017 г. по описа на Административен съд - гр. Б..

Първият касационен жалбоподател обжалва съдебното решение в частта, в която е отхвърлена жалбата му срещу РА № Р-02002016002365-091-001/28.10.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП, потвърден с решение № 11/18.01.2017 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Б. при ЦУ на НАП за установен за внасяне ДДС в размер на 21 000 лв. и 1 862, 31 лв. лихви, вследствие отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактура № 211/30.11.2015 г., издадена от [фирма] с предмет "консултантска услуга" с ДДС - 5 600 лв. и по фактура № 1000002161/27.11.2015 г., издадена от [фирма] с предмет "консултантски услуги" съгласно договор от 2015 г." с ДДС - 15 400 лв. и съответните лихви за просрочие, както и определения корпоративен данък в размер на 10 500 лв. за 2015 г. и лихви - 615, 75 лв. Релевират се оплаквания, че съдебното решение в обжалваната част е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът сочи, че неправилно съдът не е съобразил, че ревизионният акт е издаден при нарушаване на процесуалните правила, което е довело и до неправилно прилагане на материалния закон, а ревизионният доклад - непълен, недоказан, а оттам и незаконосъобразен в частта за непризнатото право на данъчен кредит и право на разходите...