Р Е Ш Е Н И Е

№ 28

гр. София, 03.10.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Т. И. като изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2357/2021 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 60423 от 02.12.2021 г. по настоящето дело по чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 10108 от 29.01.2021 г. по в. гр. д. № 935/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, като по касационната жалба на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД /“БТК“ ЕАД/ София е допуснато касационно обжалване в частта по отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на 67% идеални части срещу Столична община, и по касационната жалба на „Български пощи“ ЕАД в частта по отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на 33% идеални части срещу Столична община, двата иска касаещи един и същи недвижим имот, а именно - сграда на съобщенията с идентификатор 68134.1977.496.1, намираща се гр.София, район Витоша, ул. „Папрат“ № 26, със застроена площ 218 кв. м., на два етажа.

В касационната жалба на „БТК“ ЕАД се поддържат доводи за неправилност на съдебния акт на въззивната инстанция поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални правила при анализа и преценка на доказателствата, както и необоснованост на фактическите и правни изводи. Иска се отмяна на решението в обжалваната от този ищец част и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, евентуално уважаване на предявения от този ищец отрицателен установителен иск. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В касационната жалба на „Български пощи“ ЕАД се поддържат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Иска се отмяна на решението в обжалваната от този ищец част и уважаване на предявения от този ищец отрицателен установителен иск. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

Ответникът по касация С. О. /СО/, оспорва като неоснователна жалбата на „БТК“ ЕАД с писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като провери заявените с жалбите основания за отмяна на въззивното решение, и за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от „Български пощи“ ЕАД срещу Столична община иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 33% ид. ч. от недвижим имот-сграда в гр.София, район Витоша, ул.Папрат № 26 с идентификатор 68134.1977.496.1, построена в поземлен имот с идентификатор 68134.1977.496, със застроена площ 218 кв. м., на два етажа, с предназначение: сграда на съобщенията, при граници на поземления имот: имоти с идентификатор 68134.1977.497, 68134.1977.495, 68134.1977.1 и 68134.1977.11, и за отхвърляне на предявения от „БТК“ ЕАД срещу Столична община иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 67% ид. ч. от същия недвижим имот, описан по-горе.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с предявени от всеки от двамата ищци отрицателни установителни искове за собственост на идеални части, общо 100 %, относно сграда - недвижим имот, находяща се в гр.София, район Витоша, ул.”Папрат” №26, с идентификатор 68134.1977.496.1, построена в поземлен имот с идентификатор 68134.1977.496, със застроена площ 218кв. м., на два етажа, с предназначение: сграда на съобщенията, при граници на поземления имот, за която сграда Столична община се легитимира като собственик със съставен АЧОС № 564/25.02.1999 г. на посочено основание в него чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС и пар. 7 от ЗМСМА чрез трансформация на държавна в общинска собственост. Ищците оспорват правото на общинска собственост, удостоверено с АЧОС, с твърдения, че имотът е техен въз основа на придобиване в съсобственост на сградата, поради построяването й изцяло със собствени средства, включването й в балансите на дружествата с наведено придобивно основание чл. 17а ЗППДОП/отм./, правоприемство от праводателите им, както и второ основание - изтекла в тяхна полза придобивна давност за периода - 14.10.1995 г. /осъществено въвеждане в имота/ до 01.06.2005 г.

Относно становището на ответника е прието, че ответникът СО е оспорил предявените искове с възраженията, че според АДС № 5836/30.09.1983 г. мястото, в което е построена сградата, се отчуждава за улица, че разрешението за строеж на сградата от 1995 г. е било издадено на ТОА „Витоша”, а не е било учредено на ищците право на строеж, независимо, че сградата е изградена със средства на ишците, че в съставените АДС от 1983 г. и в последващите АОС от 1999 г. и 2011 г. не е отбелязано сградата да е била предоставена за ползване и стопанисване на праводател на ищците или да е била включена в капитала, уставния фонд или баланса му към момента на влизане в сила на ЗМСМА, оспорва да са налице условията на чл. 17а ЗППДОП/отм./, тъй като е следвало имотът да е държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление съгл. чл. 39, ал. 2 във вр. с чл. 42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975г /отм./ и чл. 2 от Наредба за държавните имоти от 1975/отм./, оспорва осчетоводяването и отразяването в баланса на имуществото да е елемент от състава на чл. 17а ЗППДОП/отм./, оспорва и твърденията на ищците за придобиване по давност поради забраната в чл. 86 ЗС /в редакцията й преди ДВ бр. 33/1996г./ за придобиване по давност на социалистическа собственост, съответно за придобиване по давност на държавна и общинска собственост, и спиране на давността за придобиване на имоти частна държавна и общинска собственост до 31.12.2017 г. с мораториума, установен с §1 от ЗДЗС, респ. оспорва намерението за своене. Излага доводи, че имотът попада в приложното поле на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС и съгласно §7, т. 6 и 7 от ПЗР на ЗМСМА, доколкото съставлява част от съобщителната система, обслужваща само територията на съответната община, т. е. общинска инфраструктура с местно значение, че сградата не е включена в уставния фонд на търговски дружества, и с оглед построяването на сградата в имот, който е бил държавна, а впоследствие общинска собственост, на основание чл. 92 ЗС, е придобила общината и собствеността върху сградата.

Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на въззивника „БТК” ЕАД, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявения иск, тъй като не е отчел, че не инвестирането на собствени средства и включването в баланса на дружеството е заявено като самостоятелно правопораждащо право на собственост, а, че дружеството е собственик при условията на универсално правоприемство на част от процесната сграда, която е включена в капитала на преобразуваното държавно предприятие и са изложени факти за осъществено правоприемство, завеждане на земята като дълготраен актив на БТК на 1.11.1991 г, построяване на сградата в парцел, отреден за поща, като ищците са инвеститори, защото е приел, че тези обстоятелства не могат да се подведат под придобивния способ на чл. 17а ЗППДОбП/отм./ относно сградата, тъй като процесът на преобразуване и създаване на еднолично търговско дружество с държавно имущество е осъществен през 1991 г., когато е съществувал само теренът, отреден за поща, но не и сградата, построена след това в периода 1995-1999 г., поради което правната квалификация по чл. 17а ЗППДОбП/отм./ може да е само относно земята, докато придобиването на собствеността върху сградата е следствие на построяването й върху земя, върху която инвеститорът БТК имал права, придобити по силата на чл. 17а ЗППДОбП/отм./. Приел е следователно въззивния съд, че твърдения на „БТК” ЕАД сочат, че освен доводи за построяване на сградата, включването й в баланса на дружеството, изрично е посочен като способ за възникване на собствеността чл. 17а ЗППДОП/отм./, което включва и преобразуване на държавно дружество, с включено съответно правоприемство, а последното е и разгледано от съда, като правилно е било определено основанието на правоизключващите възражения на ищците по правото на собственост на ответника, доколкото не е имало изложени доводи от ищците, че въз основа на придобиване на земята от дружествата, са придобили впоследствие и собствеността върху сградата на основание чл. 92 ЗС.

Съобразно така очертания спор, въззивният съд е приел, че при отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК ответникът следва да установи основанието, на което претендира правото на собственост, и в случая СО носи доказателствената тежест да установи соченото основание за придобиване на собствеността, без да има ограниченията на посоченото придобивно основание в АОС, като соченото основание в АОС № 564/25.02.1999г. - чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС и §7 от ПЗР на ЗМСМА, и нов Акт за частна общинска собственост № 2400/19.12.2011г. - чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС вр. чл. 59, ал. 1 ЗОС е прието за неточно, но не решаващо. Прието е за установено, въз основа на събраните писмени доказателства и приетата съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, че теренът/пл.№ 309/, върху който е била построена спорната сграда, е отчужден през 1981г. за улица, а в последствие, съгласно застроителния и регулационен план на местността „Драгалевци“, одобрен със Заповед № 1026/18.03.1970 г., този терен е бил отреден за „поща“ и именно поща е била построена в него в периода 1995-1999 г., като за времето от ЗРП от 1970 г. до одобряване на кадастралната карта през м. 01.2011 г., не е имало проектирана улица засягаща имота, в който е построена сградата на пощата. Направен е извод, че въз основа на чл. 140 от Конституцията на РБългария, с § 6 от ЗМСМА от 17.09.1991г. /обн.ДВ, бр. 77/1991 г./ с който е приета нова редакция на чл. 6 от ЗС, се провежда разграничение между имотите държавна и общинска собственост и се определят основанията, на които общината може да придобие правото на собственост, като съгласно § 7, т. 6 ПЗР ЗМСМА, с влизане в сила на този закон, преминават в собственост на общините изчерпателно посочени държавни имоти, включително и обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване, а нормата на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС /обн. ДВ., бр. 44/21.05.1996 г./ има по-скоро декларативен характер и констатира съществуването на едно правно положение, установено още преди влизането й в сила. Прието е, че критерий за отделянето на общинската собственост от тази на държавата, е нейното предназначение - да обслужва общинската инфраструктура, да задоволява потребности от общинско значение, и доколкото към меродавния момент на влизане в сила на ЗМСМА-17.09.1991 г., земята, върху която е била изградена сградата, е била отредена в плановете за изграждане на поща за обслужване на жителите на квартала (както е било посочено и в писмо от директора на ТУ „СТТС” от 1995 г., поради увеличено търсене на телефонни постове във вилните селища Драгалевци и Симеоново), съгласно императивната разпоредба на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА като обект на общинска инфраструктура с местно значение, предназначена за потребности на общината, е станала земята общинска собственост, и така и изграждането на сградата може да се определи като обществено и благоустройствено мероприятие на общината, макар и осъществено след влизане в сила на ЗМСМА. Така е формиран краен извод, че следва да се приложи цитираната разпоредба на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА, като се отчете, че плановото предвиждане е било за изграждане на обект с общинско значение, че земята към 1991 г. е била отредена за общински нужди и е станала собственост на Столична община, и съответно на основание чл. 92 ЗС и изградената върху нея впоследствие сграда през периода 1995-1991 г., е станала общинска собственост.

По заявените от ищците възраженията срещу правото на собственост на ответника, а именно, че процесната сграда не е станала общинска собственост, поради това, че е била включена в капитала на дружествата, техен праводател, и така при основанието на чл. 17 ЗППДОП /отм./ са я придобили, е приел въззивния съд, че от съществено значение при разрешаване на спорове между общината и правоприемниците на държавните предприятия, е дали определен обект, попадащ в приложното поле на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР ЗМСМА, се е водел по баланса на предприятие с държавно имущество към момента на влизане на закона в сила и бил ли е включен впоследствие в уставния фонд на търговско дружество с държавно имущество - като отрицателна предпоставка по § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА, независимо, че същият обслужва само обекти на територията на съответната община.

Изложени са съображения от правен характер, че основанието за придобиване на собствеността чл. 17а ЗППДОП /отм./ включва следния фактически състав: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имущество да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество, при наличието на който фактически състав настъпва вещно-транслативният ефект по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско дружество, без да е необходимо извършването на други действия като осчетоводяване, заприходяване в баланса и др. подобни за настъпването на вещно-транслативния ефект на този придобивен способ.

Прието е, че меродавният момент, към който следва да се преценява наличието на пречката по § 7, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА, обн. ДВ, бр. 49/1995 г., за преминаването по силата на закона в собственост на общините на заварените държавни имоти, настъпва само при липса на предвидените в § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА изключения, като преценката за тези изключения се прави именно към момента на влизането в сила на ЗМСМА на 17.09.1991 г., а не към датата на приемане на новата ал. 2 на § 7 през 1995 г., доколкото ал. 2 имала само тълкувателен характер. Същото разрешение е прието да се прилага и в случаите по § 42 от ПЗР на ЗОбщС /ДВ, бр. 96/1999 г./, според който преминават в собственост на общините застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове. Поради безспорния по делото факт, установен и от писмените доказателства, че процесната сграда е била изграждана в периода 1995-1999 г., и приетите за установени по делото факти относно момента на възникване на двете ищцови дружества - 1992 г., е счетено за ирелевантно изследването дали към 17.09.1991 г. сградата е преминала като актив въз основа правоприемство между ищците и техни праводатели - държавни дружества, предприятия и учреждения /изследвано правоприемството назад до общия праводател - закритото през 1986г. Министерство на съобщенията /. Прието е още, че поради липсата на доказателства сградата да е била предоставена за стопанисване или управление на праводателите/или на ищцовите дружества по надлежния законов ред, също и поради липсата на доказателства на същите да е било валидно учредено право на строеж на същата, безспорния по делото факт на изграждане на сградата със средства на организации-праводатели на ищците нямало самостоятелно правно значение за придобиване на собствеността от субекти, различни от общината в случая. Направеното с въззивната жалба от въззивника „БТК” ЕАД оплакване относно несъобразяване на твърдението, че земята е заведена като актив на този ищец, също и сградата, е обсъдено и прието за неоснователно, по съображения, че би било от значение ако към влизане в сила на ЗМСМА-17.09.1991г., обект на общинската инфраструктура от местно значение е бил заведен в баланса на държавно предприятие, респ. включен в капитала на фирма с държавно имущество, за каквото доказателства по делото няма, вкл. няма отбелязване за предоставяне на земята на праводател на ищците в АДС от 1983 г., че завеждането в счетоводния баланс на дружествата, осъществено едва на 10.05.1999г. за[Фирма 1] и на 30.06.2000г. за Български пощи” ЕАД, не е елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл. 17 а ЗППДОбП/ отм./ придобивен способ, или на друг придобивен способ съгласно ТР № 4/14.03.2016 г. Приел е, че доколкото към 1991 г. процесната сграда не се е водила в баланса на предприятията-прводатели на ищците, тъй като е била изградена значително по-кьсно, не може да се приеме, че е било невъзможно да стане общинска собственост, също и че правоприемството на ищцовите дружества от предходни държавни предприятия се е осъществило в предходен период и по-специално преди възникване на сградата, за да е било възможно тя да е придобива чрез преобразуването на държавните предприятия.

Изложеното е формирало и крайния извод, че не се установява твърдяното основание от страна на ищците по чл. 17а ЗППДОбП/отм./, съответно наличието на хипотезата на пар. 7, ал. 2 от ЗМСМА /отм./, като пречка да не преминава в собственост на общините имущество по § 7, ал. 1 ПЗР ЗМСМА, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Другото правоизключващо възражение на ищците, основано на придобито от тях право на собственост върху процесната сграда по давносно владение, е счетено също за неоснователно, първо, поради липсата на доказателства за преминаване на държането на имота във владение, второ, поради забраната на чл. 86 ЗС за придобиване по давност на вещ държавна или общинска собственост / в периода 1990-1996 г./, а след изменението на ЗС с ДВ бр. 33/1996г, в сила от 1.06.1999 г. и вещ, която е публична държавна или общинска собственост, а за периода от 1.06.1996 г. нататък поради спиране срока на давността за имотите частна държавна или общинска собственост, съгл. пар. 1 от ЗД на ЗС до 31.12.2014 г.

Касационното обжалване е допуснато с определението на касационната инстанция по чл. 288 ГПК, както следва :

1.В приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по материално-правните въпроси (доформулиран):

За правната възможност сграда, изградена в гр.София, кв. Витоша, построена изцяло с финансиране от търговските дружества БТК и „Български пощи“, на два етажа и с предназначение “сграда на съобщенията“ да е със статут на общинска собственост, като приращение на терен със статут на общинска собственост на основание § 7, ал. 1, т. 6 и 7 от ПЗР на ЗМСМА ?

Кои са фактическите и правни основания за настъпване на трансформацията на поземлен имот - държавната собственост в общинска собственост към 19.07.1991 година ? и

Приложима ли е разпоредбата на § 7, ал. 1 т. 6 и 7 ПЗР на ЗМСМА, като придобивно основание, за поземлени имоти - парцели, терени, земя, които към 17.09.1991 година не са били застроени или намира приложение само по отношение на реално изградени обекти, или обекти в процес на изграждане към посочената дата?, поради констатирано противоречие с практика на ВКС - Решение № 10 от 20.03.2018 год. по гр. д. № 851/2017 година на ВКС, IIг. о. ,

2. В приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите :

Може ли и при какви условия незастроен недвижим имот, предназначен към 17.09.1991 година и към влизане в сила на ЗОбщС съгласно застроителен и регулационен план „за поща“, да премине в собственост на Общината на основание някоя от нормите на § 7, ал. 1 т. 6 или 7 на ПЗР на ЗМСМА или § 42 ПЗР на ЗИД ЗОбС ( ДВ. бр. 96 от 05.11.1999 година ) т. е. съгласно подобно отреждане предназначението на имота е за задоволяване нуждите на живущите в общината или на потребности от национално значение ?, и

3. В приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса:

Може ли правопораждащото възражение по чл. 17а ППЗДОбП (отм.) да се приеме и за правоизключващо възражение по § 7, ал. 1 т. 6 и 7 ПЗР ЗМСМА и могат ли фактически твърдения на съответната страна за това, че процесният имот не е бил предоставен за стопанисване и управление на нейни праводатели да се приемат за правоизключващо възражение по § 7, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА и следва ли да бъдат квалифицирани като такива от съда? при констатацията, че същият е произнесен в противоречие със практиката на ВКС - ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС , Решение № 10 от 20.03.2018 год. по гр. д. № 851/2017 год. на ВКС, II г. о ; Решение № 29 от 15.2011 год. по т. д. № 225/2010 год. на ВКС, ТК ; Решение № 321 от 14.10.2011 год. по гр. д. № 1167/2010 год. на ВКС, I г. о. и Решение № 45 от 01.04.2021 год. по гр. д. № 2151/2020 година на ВКС, I г. о.

В последователната практика на ВКС по въпросите за основанията, при които настъпва трансформацията на държавната в общинска собственост, по приложението § 7 ПЗР ЗМСМА и § 42 ПЗР на Закона за общинската собственост/ЗОбщС/, обективирана както в решение № 10 от 20.03.2018 год. по гр. д. № 851/2017 година на ВКС, II г. о., така и напр. в решение № 313 от 05.03.2012 г. по гр. д. № 143/2011 г., ГК, ІІ г. о. на ВКС, решение № 150/07.05.2012 г. по гр. д.№ 1052/2011 г., ГК, ІІ г. о на ВКС и др., се приема, че процесът на отделяне на общинската собственост от държавната при действието на Конституцията на Р. Б. в сила от 13.07.1991 г., започва с влизането в сила на ЗМСМА, ДВ, бр. 17/17.09.1991 г. Разпоредбата на § 7 ПЗР ЗМСМА урежда преминаването на определена категория недвижими имоти от собственост на държавата в собственост на общините въз основа на определени техни физически, икономически или други признаци, обуславящи най-общо задоволяване на потребностите на населението от съответната общината или са били използвани за посочените в тази разпоредба нужди. Ако за имота към този момент /17.09.1991г./ е налице отреждане по действащ ЗРП, преценката за приложението на §7 следва да се извърши с оглед това отреждане, а ако подобно отреждане липсва, следва да се има предвид фактическото ползване на имота. Последващи или предходни отреждания са ирелевантни, тъй като обособяването на общинската собственост като самостоятелна е обусловено от изисквания, установени към определен, точно фиксиран момент, а той е влизане в сила на § 7 ПЗР ЗМСМ. Конкретно хипотезата на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА предвижда на това основание да станат общинска собственост обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване, т. е. обекти от обслужващата сфера, които обуславят нормалното функциониране на населените места и тяхното социално-икономическо развитие, а тази на т. 7 - мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура на транспортната, енергийната, водоснабдителната, канализационната, съобщителната и инженерно-защитната система, които обслужват само територията на съответната община и не са включени в уставния фонд на търговски дружества. В тези две хипотези законът има предвид реално изградените обекти или обекти в процес на изграждане, които фактически изпълняват или след довършването им ще изпълняват посочените функции, като предвижданията на уличнорегулационните планове относно тези имоти не са от решаващо значение за преминаването на собствеността, за разлика от приетата по-късно разпоредба на § 42 ПЗР на ЗОбС. Критериите за отделянето на общинската собственост от държавната в хипотезите на § 7, т. 6 и т. 7 ПЗР ЗМСМА са: за какво се ползва имота, какво е предназначението му, и кой субект го ползва към момента на влизане в сила на § 7 ПЗР ЗМСМА на 17.09.1991 г., като когато по предназначение имотът е част от цялостно мероприятие, преценката се прави с оглед всички имоти, върху които мероприятието е реализирано или е в процес на реализиране, а не само за конкретния имот. По силата на § 42 ПЗР ЗОС /ДВ бр. 92 от 5.11.1999 г./ настъпва трансформация на частна държавна собственост в общинска собственост върху застроени и незастроени урегулирани имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към този момент подробни градоустройствени планове. Или от значение при преценка дали държавната собственост се е трансформирала в общинска при условията на някоя от посочените законови хипотези, е дали към момента на влизане в сила на § 7 ПЗР ЗМСМА е имало фактически изграден или изграждащ се обект, какви нужди е обслужвал и кой го е ползвал, съответно към момента на влизане в сила на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС – дали предвиденото по действащия към този същ момент подробен устройствен план, имотът (застроен или незастроен) може да се квалифицира като обществено или благоустройствено мероприятие на общината, като се отдава значение и на факта с какво финансиране следва да се осъществи строителството. Последващото придобиване на права от общината върху обекти, които са били изградени след 17.09.1991 г., може да стане само на основание на съответните разпоредби на ЗОбщС, респ. на други нормативни актове, установяващи обектите, които общината придобива по силата на съответен придобивен способ. Горните разрешения, дадени с цитираните решения на ВКС, се споделят от настоящия касационен състав, и следва да намерят приложение и при отговора на поставените по настоящото дело материално-правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и сочат на извод на противоречие с тях на извода по въззивното решение, че земята към 17.09.1991 г. е станала общинска собственост на основание § 7, ал. 1, т. 6 и т. 7 ПЗР ЗМСМ.

Към влизане в сила на § 7, ал. 1, т. 6 и т. 7 ПЗР ЗМСМА - 17.09.1991 г., в собственост на общините не могат да преминат незастроени недвижими имоти, собственост на държавата дотогава, ако върху тях няма към същата дата реално изграден обект или обект в процес на изграждане, който обект фактически изпълнява или след довършването му ще изпълнява посочените в § 7, ал. 1, т. 6 и т. 7 ПЗР ЗМСМА функции да обслужва нуждите на населението на общината само, т. е. такива от местно значение, като с оглед такова предназначение на обекта земята, върху който е изграден, би имала обслужващо значение спрямо същия и се счита със същото предназначение. За разлика от по-късно приетата разпоредба на § 42 ПЗР на ЗОбщС, в сила от 05.11.1999 г., която отдава значение на предвиждането на градоустройствените планове за имота и характера на това предвиждане - да задоволява нуждите за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, независимо дали имотът е застроен или не. Конкретната преценка дали това предназначение е от местно или от национално значение, се извършва въз основа на събраните по делото доказателства /така напр. решение № 178 от 15.05.2010 г. по гр. дело № 68/2010 г. ІІ г. о. по чл. 290 ГПК/, при липсата на легална дефиниция на понятията “местно значение“ по § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА и „обществени и благоустройствени мероприятия на общините“ по § 42 ПЗР на ЗОбщС. В трайната практика на ВКС се приема, че смисълът на законовото разграничаване на държавната от общинската собственост по силата на пар. 7 ПЗР ЗМСМА, респ. пар. 42 ЗИД ЗС, е да станат общинска собственост имотите, които обслужват нуждите на населението в общината и такива на общинската инфраструктура в пряк план, както и отредените за обществени нужди, така че имотът да бъде стопанисван от прекия си ползвател. За преценката дали отреждането на имот за „поща“ съгласно заварен към 17.09.1991 г. действащ застроителен и регулационен е насочено към задоволяване нуждите на общината или на потребности от национално значение, като разграничителен критерий за преминаване собствеността върху такъв държавен имот /незастроен терен/ към общината, следва да се изходи от приложимата към този момент нормативна уредба, относима към осъществяваната съобщителна дейност. Действащият към 17.09.1991 г. Законът за съобщенията от 1975 г., (отм. в частта за далекосъобщенията с пар. 2 ПЗР Закона за далекосъобщенията, ДВ, бр. 93/11.08.1998 г., и отм. в останалата част с пар. 2 ПЗР Закона за пощенските услуги, ДВ, бр. 64/04.08.2000 г.), включва съгласно чл. 1, ал. 2 уредбата на обществените отношения по съобщенията за обществено ползуване - пощите, телеграфите, телефоните, радиото и телевизията в Н. Р. Б. Съгласно чл. 6 от този закон, всички електросъобщителни средства, с изключение на вътрешнопроизводствените, представляват част от единната мрежа на общодържавните електросъобщения и се разпорежда изграждането им с оглед взаимното им заменяне. Вътрешнопроизводствените електросъобщителни връзки /мрежи/ могат да изграждат само учреждения, стопански и обществени организации за свои нужди между ползваните от тях сгради на територията на цялата страна/ал. 2/. Задължават се според чл. 9 от същия закон, народните съвети и кметствата да осигуряват подходящи места и помещения за пощенските, телеграфните и телефонните станции и пощенските агентства, до построяването на специални сгради за тях. Аналогично, и в отменения със Закона за съобщенията от 1975 г. Указ за пощенските, телеграфните, телефонните и радиосъобщения в Н. Р. Б. (обн., Изв., бр. 99 от 1954 г., изм. и доп., бр. 45 от 1957 г., бр. 27 от 1958 г., бр. 95 и бр. 99 от 1960 г., бр. 26 от 1961 г. и бр. 53 от 1961 г.), окръжните народни съвети са били длъжни да определят парцели за строеж на помещения за нуждите на пощенски, телеграфни и телефонни станции. Според чл. 11, ал. 1 от Закона за съобщенията от 1975 г. (отм.) инвеститорите на жилищни и курортни комплекси и на други големи обекти, съгласувано с А. С. са длъжни да предвидят в проектите и да осигурят капитални вложения за комплексно строителство на необходимите производствено-технически пощенски, телеграфни и телефонни сгради и подземни канални телефонни мрежи. Те се изграждат едновременно с обектите и свързаните с тях благоустройствени мероприятия. Съгласно чл. 11, ал. 3 след завършване на строителството, пощенските, телеграфните и телефонните сгради и подземните канални телефонни мрежи се предават на А. С. от инвеститорите безвъзмездно като нейни основни средства. Тази разпоредба е пряко свързана с изграждането и осъществяването на телеграфната, телефонните и пощенски дейности като цялостна мрежа не само в местен, но и в национален план, има за адресат други правни субекти и постановява, че сградите с това предназначение, макар и построени от други лица, преминават в собственост на държавата, доколкото А. С. е била държавна структура. А. С. осигурява на учрежденията, стопанските и обществените организации и гражданите селищни и междуселищни телефонни съобщения/чл. 23/. На председателя на Асоциация „Съобщения“ е било предоставено и определянето на видовете пощенски пратки и условията, на които те трябва да отговарят (чл. 15, ал. 2). Горното сочи, че отреждането на терен за „поща“ по заварен към 17.09.1991 г. застроителен и регулационен план, не може да се счита за предназначение на този терен/имот/ за задоволяване на нужди само на населението на общината, доколкото далекосъобщителната услуга /а и пощенската такава/ към същия този момент, съгласно ЗСъобщ от 1975 г./отм./, се осъществява като общодържавна дейност чрез единна мрежа, контролът върху проектирането, изграждането и експлоатацията на която мрежа е възложена на държавен орган - Асоциация „Съобщения“, поради което не може да настъпи вещно-транслативния ефект относно незастроен терен, предназначен за „поща“ в полза на общината на соченото от нея в процеса придобивно основание §7, ал. 1, т. 6 и т. 7 ПЗРЗМСМА. Общината /народните съвети и кметствата / не е предвидена като субект по ЗСъобщ от 1975 г./отм./, на който да се възлага изграждането на такава мрежа, и не би могла общината да придобие собствеността върху сграда на поща, ако такава е била изградена към 17.09.1991 г., нито след това, респ. с оглед предназначението на терена „за поща“ същият, макар и незастроен, не може да премине в собственост на общината, доколкото предназначението му е да обслужва държавнорегулирана и държавноосъществявана дейност към 17.09.1991 г.

Аналогично, с чл. 3, ал. 3 от последващия Закона за далекосъобщенията от 1998 г., ДВ, бр. 93/11.08.1998 г., се определя обикновената телефонна услуга, предоставяна чрез фиксираната телефонна мрежа, като всеобщо предлагана с възможност за достъп за всеки потребител независимо от географското му местоположение и предлагана на достъпна цена/ал. 2/, като се възлага управлението на далекосъобщителните дейности на Министерския съвет, Съвета по националния радиочестотен спектър и Комитета по пощи и далекосъобщения съгласно определените им в този закон правомощия/чл. 6/.

Съгласно пар. 10, ал. 1 ПЗР на Закона за далекосъобщенията от 1998 г., ДВ, бр. 93/11.08.1998 г., на основание чл. 18, ал. 4 от Конституцията на РБългария, се установява държавен монопол върху предоставянето на телефонна услуга (селищна, междуселищна, международна и транзитна) между крайни точки на фиксираната телефонна мрежа до 31.12.2002 г., като съгласно ал. 2, държавата предоставя изпълнение на дейността по ал. 1 с лицензия, издадена на БТК от Държавната комисия по далекосъобщенията въз основа на решение на Министерски съвет. Към влизане в сила на § 42 ЗИД ЗОбщС - 05.11.1999 г., пощенската услуга продължава да бъде осъществявана по реда на Закона за съобщенията от 1975 г./отм., но действащ в частта за пощите до 1.08.2020 г./ Следователно и към влизане в сила на § 42 ЗИД ЗОбщС - 05.11.1999г., далекосъобщителната дейност, в частност и предоставянето на телефонна услуга чрез фиксирана мрежа, каквато е била съществуващата до тогава телефонна мрежа, също и пощенската услуга, не могат да се приемат за дейности, които да задоволяват потребностите само на населението в общината, поради което и отреждането на терен по заварен застроителен и регулационен план за „поща“ към 5.11.1999 г., не отговаря на едно от изискванията по този § 42 ЗИД ЗОбщС, а именно да е предназначен за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, при което не може да настъпи вещно-транслативния ефект относно терена /застроен или не/ или сграда на поща в него, в полза на общината и съгласно § 42 ЗИД ЗОбщС.

Както е прието с решение № 321 от 14.10.2011 год. по гр. д. № 1167/2010 год. на ВКС, I г. о., със ЗДС и ЗОбщС се определя правното основание, на което държавата, респективно общината, придобива правото на собственост. То следва да бъде посочено в акта за държавна собственост /АДС/, респективно в акта за общинска собственост /АОС/. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт, или реализиране на сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗОбщС, общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост с АОС. Последователна е съдебната практика, че АДС и АОС се ползва с доказателствена сила, съгл. чл. 5, ал. 2 от ЗОС и ЗДС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самия акт не създава права за държавата, респективно за общината – чл. 5, ал. 3 от ЗОС. Правото на собственост за тях възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от общината. Според даденото разрешение по повод спор между държавата и община за правото на собственост с решение № 10 от 20.03.2018 год. по гр. д. № 851/2017 год. на ВКС, II г. о., в тежест на община като ответник по иск за собственост, е да докаже фактите, с които нормите на § 7, ал. 1, т. 6 и ал. 7 ПЗР ЗМСМА или нормата на § 42 ПЗР ЗОбщС свързва преминаването на държавната собственост в общинска, а държавата – само условието да запази собствеността по § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА дори и по предназначение имотът да е такъв от местно значение по ал. 1. Така формираната съдебна практика се споделя и от настоящият състав на ВКС.

По основателността на касационната жалба:

Съдът е сезиран с произнасяне по отрицателен установителен иск относно собствеността върху поземлен имот - сграда. С оглед разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, предпоставка за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост е наличието на правен интерес от провеждането му, а такъв съществува, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес, като докаже фактите, от които произтича твърдяното от него право, като въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Ответникът по отрицателен установителен иск за собственост трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които правото му на собственост е могло да се породи, посочвайки и доказвайки фактите, от които това право е породено.

В настоящия случай ищците обосновават правния си интерес от исковете си, съединени за общо разглеждане, с твърдението, че упражняват съвместно владението на спорната сграда /правата помежду им не са спорни между ищците съответно 33% за „Български пощи“ ЕАД и 67 % за „БТК“ ЕАД/, която твърдят сградата на пощата в кв.Драгалевци да е и тяхна съсобственост като изградена с техни средства върху държавна земя/терен/, отреден за „поща“ съгласно ЗРП от 1970 г., предоставянето на тази земя на техен праводател и включването на тази земя в баланса на праводател на ищците през 1991 г., а в последствие включване и на построената сграда през 1999 г. в дълготрайните материални активи на[Фирма 1], като предвид предназначението на земята и на изградената върху нея сграда - за „поща“, е изключено придобиването им в собственост на общината по силата на на § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА - за земята като незастроена към 17.09.1991 г., респ. за сградата като построена след това на основание на § 7, ал. 1, ал. 7 ПЗР ЗМСМА, доколкото според предназначението им, начина на изграждане и финансиране, не обслужват потребителите само на територията на общината и не представляват обект на общинска инфраструктура с местно значение. Така възразяват, първо, че общината не може да ги придобие по силата на § 7 ПЗР ЗМСМА към 17.09.1991 г. / а сградата и като непостроена/ и в последствие общината не може да придобие и сградата на основание § 7 ПЗР ЗМСМА, второ, твърдят ищците, че земята, върху която е изградена спорната сграда, е била предоставена на техен общ праводател за стопанисване с оглед отреждането на същата за „поща“ със ЗРП от 1970 г., същата земя е включена в активите на техен общ праводател - държавно стопанско обединение/ приемник на такова, в последстивие и сградата на пощата върху нея, при което и съгласно чл. 17а ЗППДОП/отм./ е станала сградата съсобствена на двете дружества –ищци, като образувани от общ праводател-държавно предприятие/държавно стопанско предприятие, и така общината не е могла да придобие собствеността върху спорната сграда на пощата, и трето - поради придобиване на същата сграда по давностно владение, осъществявано съвместно от двете дружества-ищци/техни праводатели, повече от 10 години след съвместното й изграждане през 1999 г.

Установено е по делото, че с писма от 29.02.2016 г. и от 15.03.2016 г. от кмета на Столична община-р-н Витоша до двамата ищци, е поискано предаване владението на сградата с идентификатор 68134.1977.496.1 в кв.Драгалевци, общинска собственост, която двете дружества ползвали без основание. За сградата са съставени АОС от 1999 г. и от 2011 г. Установява се от събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания, че същата сграда е изградена от дружествата-ищци в периода 1995-1999 г. за АТЦ и поща, съгласно споразумителен протокол между тях от 1995 г., и от въвеждането й в експлоатация през 1999 г. се ползва общо от двете дружества, съгласно фактическо разпределение на помещенията по етажи сградата между тях. Установено е още, че двете дружества-ищци, са създадени чрез преобразувано чрез разделяне през 1992 г. на дружество с държавно имущество „Български пощи и далекосъобщения“ ЕООД, последното приемник на част от активите, пасивите, правата и задълженията на Комитета по съобщения и информатика по баланс към 30.06.1991г., а то - приемник съответно на закритата през 1989 г. Асоциация „Съобщения“ , съответно и нейните праводатели - закритото през 1987 г. СО “Съобщения“ приемник на закритото през 1986 г. Министерство на съобщенията. Установеното сочи на наличие на правен интерес от предявения иск за всеки от ищците.

Съгласно цитираното ТР № 8/2013 г. по т. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, предмет на спора и на исковия процес при предявен отрицателен установителен иск относно правото на собственост, е отричаното от ищеца право, като на ответната страна тежи тежестта да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. С отговора на исковата молба СО твърди, че е придобила правото на собственост на спорната сграда като обект на общинската инфраструктура с местно значение на основание § 7, ал. 1, т. 6 и т. 7 ПЗРЗМСМА, доколкото е предназначена сградата да обслужва нуждите само на населението на кв.Драгалевци, също и на основание чл. 92 ЗС като изградена върху земя-държавна собственост, придобита земята по отчуждителна процедура през 1981 г. за нуждите не на „поща“ обаче, а за „център и улица“ в кв.Драгалевци съгласно ЗРП, издадено строително разрешение за сградата на името на общината, и попадащ в последствие имота в устройствена зона - Жилищна зона с малкоетажно застрояване с допълнителни специфични изисквания съгласно ПУП на кв.Д. С. от 2001 г. и изменението на ОУП на София от 2009 г. Оспорва да са налице предпоставките на чл. 17а ЗППДОП/отм./, оспорва земята да е била предоставена за стопанисване и управление на праводател на ищците по предвидения законов ред, оспорва към влизане в сила на § 7 ПЗР на ЗМСМА земята, респ. сградата, да са били включени в капитала, уставния фонд или баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Позовава се и на съставените АДС от 1983 г., АОС от 1999 г. и нов АОС от 2001 г., респ. и на липсата на отбелязвания по тях за предоставяне на земята или сградата за ползване на праводател на ищците или за учредено право на строеж на сградата на праводател на ищците, респ. за включването на сградата в баланса на такъв.

Установено е по делото, че със заповед № РД-34-2071/26.08.1981г. на председателя на ИК при СГС на основание чл. 95 ЗТСУ /отм./ в полза на държавата „за улица и център” е отчужден недвижим имот в гр.София, ул.Папрат, съставляващ пл.№ 309 от кв. 3, местността „Драгалевци“, за който имот впоследствие е съставен АДС № № 5836/30.11.1983г. , в който е посочено, че имотът е предоставен за оперативно управление на Кметство-Драгалевци. С докладна записка на генералния директор на ТУ „СТТС“ до председателя на БТК от м. 04.1995г. с оглед недостатъчен капацитет и нарасналите нужди на населението във вилните селища Драгалевци и Симеоново за нови телефонни постове, и поради съгласие от кметството в Драгалевци за предоставяне на строително петно за изграждане на нова сграда за АТЦ с 6000 поста и съвместяване с пощенска дейност, е направено предложение за съвместно изграждане на сграда за АТЦ и извършване на пощенска дейност, инвестирано строителството от СТТС и Български пощи. Издадено е разрешение за строеж на поща и АТЦ № 103/13.10.1995 г. в полза на ТОА „Витоша“ в имот пл.№ 309, кв. 3, кв.Драгалевци, ТОА Витоша.

По делото не е спорно, че в периода 1995 г.-1999 г. в имота е построена сграда с посочено в строителното разрешение предназначение, като проектирането и строежът са реализирани съвместно от „БТК“ ЕАД-ТУ „СТТС“ и „Български пощи“ ЕООД-ТП „СПС“ с общи средства въз основа сключен между тях на 18.12.1995г. договор за гражданско дружество по чл. 357-364 ЗЗД. С протокол от 18.12.1995 г. двете дружества са постигнали съгласие за разпределение на помещенията в сградата, както следва: на ТП „СПС“- първи етаж, представляващ пощенски паричен и телефонен салон, отделен WC възел и товарно-разтоварна рампа за колети с площ 144.2 кв. м. и част от сутерен, представляващ две складови помещения, WC възел и преддверие на площ 167 кв. м. или обща площ от 311.20 кв. м., представляваща 33 % от общата разгъната площ на сградата; на ТУ „СТТС“ се предоставя част от сутерен, представляващ пет стаи, WC възел, коридор и стълбище с площ 82.85 кв. м.; част от първи етаж, обособен с отделен вход за АТЦ с площ 88.5кв. м.; целия втори етаж; трети етаж и тераса върху покрива изцяло или обща площ 631.80 кв. м., представляваща 67% от общата разгъната площ на сградата. За сградата е издадено разрешение за ползване № 140/22.05.1999 г.

Столична община е съставила АОС № 564/25.02.1999 г. , с който е актувала като частна общинска собственост както дворно място пл.№ 309, кв. 3, кв.Драгалевци с площ 415 кв. м., също масивна триетажна сграда със застроена площ 233 кв. м., разгъната застроена площ 943 кв. м., като сочена построена през 1998г. за поща и АТЦ, с посочено в акта в графа основанието за възникване правото на собственост - чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС и §7 от ПЗР на ЗМСМА, а в графа стопанисване и управление- Столична община-район Витоша. Впоследствие е съставен нов АЧОС № 2400/19.12.2011г. с посочено правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС вр. чл. 59, ал. 1 ЗОС, в който имотът и сградата са индивидуализирани по кадастрални данни, а именно застроен поземлен имот в урбанизирана територия с идентификатор 68134.1977.496, целият с площ 428 кв. м. по кадастралната карта и кадастралните регистри на кв.Драгалевци, с номер по предходен план 496, кв.З, парцел XVI, заедно с построената в него масивна сграда с идентификатор 68134.1977.496.1 със застроена площ 218 кв. м. и разгъната застроена площ 943 кв. м., с предназначение - сграда на съобщенията, и права на управление - СО-район Витоша.

Установява се от приетите основно и допълнително заключения на съдебно-техническата експертиза идентичността между отчуждения през 1981 г. и този, върху който е построена процесната сграда на пощата в кв.Драгалевци, София - първоначално съставляващ имот пл.№ 309, кв. 3, впоследствие включен със съседни имоти в общ парцел ХІІІ с предназначение „за поща“ по РП от 1970 г., а в последващия РП от 2001 г. бившият имот пл.№ 309 е нанесен като имот № 496 за парцел /УПИ/ ХVІ-496 с площ 403 кв. м., като по имотните граници на пл.№ 496 са проектирани и дворищнорегулационните граници на УПИ ХVІ-496. Същия имот е заснет и нанесен в кадастралната карта с идентификатор 68134.1977.496, одобрена със Заповед РД-18-3/11.01.2011г на ИД на АГКК. Съгласно ЗРП на местността „Драгалевци“, одобрен със Заповед № 1026/18.03.1970 г., този имот стар пл. 309 е бил отреден за „поща“, това отреждане е било в сила съгласно РП от 1970 г. и към момента на издаване на акт обр. 16 от 1999 г. за сградата АТЦ и поща в кв.Драгалевци, и именно върху стар пл.№ 309 е построена сградата, като според изясненото от вещото лице при изслушване на заключението, в границите на имот 309 от плана от 1970 г. до кадастралната карта 2011 г., не е имало проектирана улица, като и в действащия РП от 2001 г. е запазено петното за поща.

Като основание за съставяне на двата АОС е посочено чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС - разпоредба, която общо регламентира способите, посредством които общината може да придобие право на собственост (правна сделка, изтекла давност или придобиване по друг начин, определен в закон), съответно в първия от 1999 г. е и допълнително посочено основание и пар. 7 ПЗР ЗМСМА, а във втория от 2001 г.- и чл. 59, ал. 1 ЗОбщС – последната също обща норма, задължаваща общината, при влизане в сила на кадастрална карта за имотите - общинска собственост, са се съставят нови актове за общинска собственост, в които се посочват номерът и датата на предходно съставените актове за общинска собственост. При общото посочване в първия АОС от 1999 г. на придобивно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбщС и отсъствие на конкретни фактически обстоятелства за придобиване на собствеността по посочения кумулативно § 7 ПЗР ЗМСМА, и предвид заявеното още с исковата молба на двамата ищци оспорване на така удостовереното право на общинска собственост, в тежест на общината е да докаже по пътя на главното доказване основанието да придобие спорното право, т. е. релевираните с отговора на исковата молба придобивно основание по § 7, ал. 1 т. 6 и 7 ПЗР ЗМСМА и чл. 92 ЗС.

В съответствие с изложеното по-горе разбиране за приложението на § 7, ПЗР ЗМСМА и § 42 ПЗР на ЗОбщС следва да се приеме, че отреждането на имот „за поща“ не представлява обществено и благоустройствено мероприятие на общината и не е предназначено да задоволява потребности с общинско значение, поради което не е било налице основание по § 7, ал. 1 т. 6 и 7 ПЗР ЗМСМА (нито дори и това по § 7, ал. 1 т. 3) незастроената земя /като стар държавен имот/ да премине в собственост на общината, съответно не е било налице основанието и по § 42 ПЗР на ЗОбщС същия имот - земя, а вече и изградената в нея към м. 02.1999 г. сграда за АТЦ и поща, да преминат в собственост на общината, доколкото не са обекти от местно значение и не служат за задоволяване нуждите само на населението на общината, и не е установено по делото да е променено предназначението на имота „за поща“ по плана от 1970 г. нито към 17.09.1991 г., нито към 5.11.1999 г. Не се установява по делото предвиждане на имот пл.№ 309 за улица, нито проектиране и изграждане на улица върху него, което също опровергава подобен довод на ответника, относим към твърдението му за трансформиране на държавната собственост в общинска по отношение на земята (предвидено като основание по § 7, ал. 1 т. 4 ПЗР ЗСМСА). След като собствеността върху земята - стар пл.№ 309, не е могла да премине по силата на § 7 ПЗР ЗМСМА в собственост на общината на сочените от нея основания, то не е могло общината в последствие, на твърдяното от нея в процеса основание чл. 92 ЗС, да придобие собствеността върху изградената в тази земя сграда на съобщенията / АТЦ и поща/ по приращение, тъй като общината не се легитимира като собственик на земята. Въззивният съд е придал решаващо значение на писмото от 1995 г. на директора на ТУ СТТС за причината за искане за изграждане на сграда за АТЦ и поща в кв.Драгалевци при преценката какви нужди на населението е предназначена да задоволи сградата за поща, без да го обсъди във връзка с останалите събрани по делото доказателства за момента на започване изграждането на сградата (след 17.09.1991 г.), и без да подложи на преценка съответствието на такова предназначение - за АТЦ и поща, със законовото изискване на § 7, ал. 1 т. 6 и 7 ПЗР ЗМСМА, респ. § 42 ПЗР на ЗОбщС предназначението да задоволява местни потребности на общината и нейното население, въпреки направено с въззивната жалба на ищците възражение в тази насока, и въпреки позоваването от въззивния съд на съдебна практика за критериите за трансформиране на държавната в общинска собственост съгласно законодателството от 1991 г. нататък.

Изложеното едновременно опровергава удостовереното с двата АОС – от 1999 г. и от 2011 г. право на собственост на Столична община по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС и § 7 ПЗР ЗМСМА спрямо земята, а така също и обосновава извод за неприложимост на соченото от ответника в настоящия процес придобивно основание по § 7, ал. 1, т. 6 и т. 7 ПЗР ЗМСМА и чл. 92 ЗС по отношение на сградата. Дали в полза на ищците по отношение на земята и сградата на пощата в кв.Драгалевци са осъществени елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОП/отм./, респ. налице ли е отрицателната предпоставка по § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА, или е налице придобивното основание по чл. 92 ЗС по отношение на сградата, или е налице придобиването на сградата по давност, са въпроси, който излиза извън предмета на спора и по него произнасяне не се дължи в рамките на настоящото производство. Релевантно за изхода на спора е, че ответникът по отрицателния установителен иск за собственост-Столична община, не установява да е собственик на процесната сграда на заявените с отговора на исковата молба придобивни основания, поради което правоизключващите възражения на ищците, свързани с правопораждащите за тях възражения и фактически твърдения основани на чл. 17а ЗППДОП/отм./ и § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА биха имали отношение към предмета на спора само в хипотезата, че ответникът СО, с оглед носената доказателствена тежест предвид характера на предявения отрицателен установителен иск, установи да са били налице положителните предпоставки на придобивното основание по § 7, ал. 1, т. 6 и т. 7 ПЗР ЗМСМА , респ. § 42 ПЗР на ЗОбщС общината да придобие държавна земя, респ. сградата в нея според предназначението им, което в настоящия случай не е налице. Ето защо, допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения по изясняване на фактическите твърдения на ищците относно спорната сграда и по преценката за недопустимост на доказателственото искане на ищеца[Фирма 1] за съдебно-счетоводна експертиза, не обосновава извод, че тези процесуални нарушения сочат на отменително основание по чл. 293, ал. 3 ГПК с връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд.

В обобщение на изложеното, при постановяване на обжалваното решение е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доказването и преценка на събраните по делото доказателства, и неправилно приложение на материалния закон, което е довело до необоснован извод, че ответникът по отрицателния установителен иск е провел пълно доказване на сочените с отговора на исковата молба придобивни основания на правото си на собственост върху спорната сграда на АТЦ и поща в кв.Драгалевци. Въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно при наличието на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна и не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, на основание чл. 293 ГПК спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция, както предявените от ищците отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК бъдат уважени.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касация, ответник в производството дължи на касаторите направените от тях разноски по водене на делото във всички съдебни инстанции, но само за тези, за които е направено своевременно искане до приключване разглеждане на делото в съответната инстанция, и за които разноски има доказателства. За първата инстанция, съгласно списъка по чл. 80 ГПК - общ за двамата ищци, представен от адв.Г. П.- техен общ пълномощник в първата инстанция, се дължат само разноските по него за държавна такса съответно на „БТК“ ЕАД 1852 лв. и на „Български пощи“ ЕАД 1240, 62 лв., но не и таксите за вписване на исковата молба, също и без търсеното адвокатско възнаграждение, доколкото за последните няма доказателства за заплащането му по банков път от всеки от ищците, както е уговорено плащането в договорите с адв.П. / с „Български пощи“ ЕАД на л. 93 гръб по гр. д.№ 10722/2017 г. на СГС, присъединено, и с „БТК“ ЕАД на л. 373 от първоинстанционното дело/. Представеният на л. 372 от първоинстанционното дело документ не съдържа данни, от които да се направи извод, че платец на сумата 4558 лв. е именно „БТК“ ЕАД. За въззивната инстанция само от страна на „Български пощи“ ЕАД се иска възстановяване на разноски / ср. изявлението на пълномощника на „БТК“ ЕАД в протокола от открито съдебно заседание на 2.11.2020 г./, и съгласно представения списък по чл. 80 ГПК се следват само сумата за държавна такса 630, 31 лв., но не и търсеното адвокатско възнаграждение, отново поради липсата на доказателства за заплащането му по банков път, съгласно договора на страната с адвоката /л. 95 гръб/. Включеното в този представен пред САС списък по чл. 80 ГПК искане за общо 500 лв. разноски за вещи лица пред СГС, не може да се уважи, доколкото това искане не е било включено в списъка по чл. 80 ГПК, представен от страната пред СГС като първа инстанция, и искането за сумата се явява преклудирано. Аналогично и за касационната инстанция на „Български пощи“ ЕАД се дължи само сумата за държавна такса 340, 16 лв. по списъка по чл. 80 ГПК, но не и тази за адвокатско възнаграждение-за последното също липсват доказателства за заплащането му по банков път, съгласно начина на плащане по договора на страната с адвоката /л. 73 гръб/. На касатора „БТК“ ЕАД се дължи за касационната инстанция сумата за държавна такса 340, 31 лв. Или се дължат от ответника на „Български пощи“ ЕАД сумата общо 2822, 47 лв., и на „БТК“ ЕАД сумата общо 1580, 92 лв. разноски за всички съдебни инстанции.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия

РЕШИ :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 10108 от 29.01.2021 г. по в. гр. д. № 935/2020 г. по описа на Апелативен съд-София, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният от „Български пощи“ ЕАД, ЕИК 121396123 седалище гр.София, ул.Акад.Ст.Младенов №, срещу Столична община, седалище гр.София, ул.Московска № 33, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че Столична община не е собственик на 33% идеални части от недвижим имот-сграда в гр.София, район Витоша, ул.Папрат № 26, с идентификатор 68134.1977.496.1, построена в поземлен имот с идентификатор 68134.1977.496, със застроена площ 218 кв. м., на два етажа, с предназначение: сграда на съобщенията, при граници на поземления имот: имоти с идентификатор 68134.1977.497, 68134.1977.495, 68134.1977.1 и 68134.1977.11.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният от „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, ЕИК 831642181 седалище гр.София, бул.Цариградско шосе № 115и, срещу Столична община, седалище гр.София, ул.Московска № 33, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че Столична община не е собственик на 67 % идеални части от недвижим имот-сграда в гр.София, район Витоша, ул.Папрат № 26, с идентификатор 68134.1977.496.1, построена в поземлен имот с идентификатор 68134.1977.496, със застроена площ 218 кв. м., на два етажа, с предназначение: сграда на съобщенията, при граници на поземления имот: имоти с идентификатор 68134.1977.497, 68134.1977.495, 68134.1977.1 и 68134.1977.11.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Български пощи“ ЕАД сумата общо 2822, 47 лв., и на „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД сумата общо 1580, 92 лв., представляващи разноски за всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: