О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 313

гр. София, 27.01.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

като разгледа докладваното от съдията В. А. гр. дело № 260 по описа за 2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника С. К. К., чрез адв. А. Т., срещу решение № 2536 от 23. 09. 2022 г. по гр. д. № 6309/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, II-Е състав, потвърждаващо решение № 20027063 от 29.01.2021 г. по гр. д. № 552/2020 г. по описа на СРС, 157 състав, в обжалваните части, с които са уважени предявените от М. И. С. (починал в хода на въззивното производство, на чието място са конституирани, на основание чл. 227 ГПК, наследниците му по закон М. М. Б. и С. Н. С.) против С. К. К. искове с правни основания чл. 40 ЗЗД – за признаване за установено, че договор за покупко-продажба на 1/2 идеална част от апартамент № ***, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по КККР, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 52.24 кв. м., заедно с избено помещение № ***и 2,583% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, сключен с нотариален акт № 93, том I, per .№ 2696, дело № 72 от 2019 г. на нотариус А. Г. Ш., е нищожен, тъй като е сключен във вреда на представлявания, и чл. 108 ЗС – за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 1/2 идеална част от процесния апартамент и осъждане на ответника да предаде на ищеца владението от 1/2 идеална част от имота. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

Не е депозиран отговор от ищците - ответници по касационната жалба М. М. Б. и С. Н. С..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката налице ли са основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на предявения иск по чл. 40 ЗЗД, въззивният съд, възприемайки изводите на първоинстанционния от фактическа и правна страна и излагайки и собствени такива, е приел, че е налице първият елемент от фактическия състав на договарянето във вреда на представлявания – обективна увреда, каквато е налице не само в случай на граничеща с нищожност насрещна престация. Правото на собственост върху 1/2 идеална част от процесния апартамент е продадено на 17. 05. 2019 г., от името на М. И. С. чрез пълномощника му С. К. К., на С. К. К., за сумата 9990 лв., при данъчна оценка на 1/2 идеална част от правото на собственост 15257, 40 лв. и пазарна цена около 44519, 80 лв., а на 17. 05. 2019 г. С. К. К. е сключил със свидетеля В. Г. В. предварителен договор за покупко-продажба на целия апартамент (на 28. 03. 2019 г. С. К. К. е придобил и другата 1/2 идеална част от С. И. С., с договор за дарение, сключен с н. а. № 46/28. 03. 2019 г. по описа на нотариус А. Ш.) за сумата 89966 лв. (44983 лв. за 1/2 идеална част). В правната сфера на представлявания М. С. е настъпила вреда, тъй като определената по договора за покупко-продажба от 17.05.2019 г. цена на собствената му идеална част от 9990 лева е около 5 пъти по-ниска от действителната пазарната стойност към същата дата. Този извод е направен и след преценка на всички относими към иска по чл. 40 ЗЗД факти: изводимите от закона и съдебната практика рамки на доброволната представителна власт – легитимния интерес на представлявания, установените посредством кредитираните свидетелски показания факти, че С. К. е представен на М. С. от страна на племенника на последния Р. С. - лице, на което поначало се предполага, че С. има по-голямо доверие, обстоятелството, че на М. С. е обяснено, че племенникът му ще купи въпросната идеална част, като съсобственик на апартамента, за сумата 33 000 лева, обстоятелството, че в кратък срок след като е купил идеалната част на въззиваемия, въззивникът К. е предприел действия по продажбата на цена почти пет пъти по-висока от тази, която е посочено, че е платил, и която цена кореспондира със средните пазарни цени на такава идеална част за периода. Възприет е и изводът на въззивния съд, че към този момент М. С. е страдал от онкологично заболяване, регулярно е провеждал химиотерапия всяка седмица, не е работил и не е имал интерес да продава наследствената си идеална част от жилището на цена пет пъти по-ниска от стойността му.

Прието е наличие и на втория елемент от фактическия състав на основанието по чл. 40 ЗЗД – недобросъвестността на представителя (намерение за увреждане). Към датата на учредяване на представителната власт или най-късно към датата на сключване на договора за покупко-продажба на идеалната част на представлявания М. С., договарящият сам със себе си К. е бил наясно, че цената, на която купува същата, е много по-ниска от реалната пазарна цена. Индикация за това е, че към датата на сключване на договора за покупко-продажба на идеалната част на С., С. К. вече е притежавал другата идеална част, т. е. вече е бил предприел действия по придобиване на имота с цел спекула, за което пък свидетелства представения по делото предварителен договор, при който идеалната част, закупена от К., се предлага на много по-висока стойност, и която е съобразена със стойността на средните пазарни цени в квартала.

При определяне правната квалификация на иска, въззивният съд е приел, че изложените от ищеца факти (за сключване на сделката във вреда на ищеца, тъй като ответникът, като негов пълномощник, е продал имота на себе си при цена близо пет пъти по-ниска от пазарната и няколко месеца след придобиването му е сключил предварителен договор за покупко-продажба на апартамент по действителна пазарна цена) сочат на иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, а не чл. 26, ал. 1, пр. 3 ГПК, както и че решението на районния съд не е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по всички заявени правопораждащи факти и съобразно петитума на исковата молба, направил е изводи за осъществяване елементите на фактическия състав по чл. 40 ЗЗД и е прогласил нищожност на сделката, но на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ГПК, а не по чл. 40 ЗЗД.

За неоснователно е прието и оплакването за нищожност на решението в частта по облигационния иск, доколкото първоинстанционният съд е формирал ясна и разбираема воля.

Приет е за основателен и иска по чл. 108 ЗС, тъй като е установено ищецът да е собственик на 1/2 идеална част от процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, сключен от майка му, и наследяването й, както и че ответникът упражнява фактическа власт върху целия имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Неправилната правна квалификация на иска представлява ли съществено процесуално нарушение?

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 668 от 15. 11. 2010 г. по гр. д.. №1790/2009 г. на ВКС, 1 г. о. и ТР № 1/10.02. 2012 г.

2. Продажната цена като величина достатъчен критерий за увреждане ли е? Предпоставя ли извод за сговаряне във вреда на представлявания всяко разминаване между договорената продажна цена и реалната стойност на имота?

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 128 от 17. 01. 2019 г. по гр. д. № 3170/2017 г. на ВКС, определение № 1106 от 05. 08. 2011 г. по гр. д. № 1835/2010 г. на ВКС, решение № 1 от 27. 02. 2018 г. по гр. д. № 1471/2017 г. на ВКС, 3 г. о.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр.. 3 ГПК, с твърдения за очевидна необоснованост на въззивното решение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

Въпросът се поставя във връзка с оплакването на касатора за неправилност извода на въззивния съд за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, предвид абсолютно неразбираемата воля на първоинстанционния съд, водещо до невъзможност да се очертаят обективните предели на силата на пресъдено нещо, която формира съденото решение.

Изводът на въззивния съд за валидност и допустимост на въззивното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС.

В решение № 668 от 15. 11. 2010 г. по гр. д.. №1790/2009 г. на ВКС, 1 г. о. и ТР № 1/10.02. 2012 г. се приема, че съдебното решение е нищожно при пълна неразбираемост на постановеното решение (диспозитива), когато от тълкуване на мотивите към решението и решението е невъзможно да се установи действителната воля на съда. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение не страда от такъв порок, тъй като обективираната в решението воля на съда е ясна и разбираема.

Съответства на практиката на ВКС и изводът на съда, че решението в частта му касаеща облигационния иск не е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал фактическия състав на чл. 40 ЗЗД – обсъдил е всички факти, релевантни към претенцията за прогласяване нищожност на договор, сключен чрез пълномощник, поради сключването му във вреда на упълномощителя, произнесъл се е по заявения петитум – за прогласяване нищожността на договора. Неточното посочване на основанието, на което е прогласена нищожността на договора – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вместо чл. 40 ЗЗД, не поражда недопустимост на съдебния акт. Този извод съответства на указанията, дадени в мотивите към ТР № 2/29. 02. 2012 г. по т. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, служебно известно на настоящия състав, както и на разрешенията, дадени в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС.

Въпросите по точка 2 също са разрешени в съответствие с практиката на ВКС.

Съгласно т.3 на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. по тълк. д.№ 5/2014г. на ВКС, ОСГТК, фактическият състав на чл. 40 ЗЗД включва два елемента – обективен и субективен. Обективният елемент изисква договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него, да уврежда интересите на представлявания и това увреждане да не е незначително, като преценката за наличието на увреждането, респ. за сигурното му настъпване, се извършва според конкретните обстоятелства за всеки отделен случай към момента на сключване на договора. Субективният елемент – „споразумяване“ се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора за увреждането на представлявания, при което споразумяването по смисъла на чл. 40 ЗЗД не съставлява отделна, различна правна сделка между представителя и насрещната страна по договора, а е обективирано в самия договор.

В трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.40 ЗЗД (решение № 60298 от 04.01.2022 г. по гр. д.№ 126/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 361 от 16.11.2011 г. по гр. д.№ 1077/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 95 от 27.06.2017 г. по гр. д.№ 5523/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 841 от 19. 01. 2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, 2 г. о.), включително и в посочената от касатора, се приема, че преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Приема се, че увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми в т. ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено, или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Нееквивалентността на престациите по отделните договори за продажба не следва да се придава значение на обстоятелство, само по себе си достатъчно да обоснове извод за недействителност на сделката, а същата следва да се преценява наред с други релевантни за правоотношението факти, които в съвкупността си обосновават извод за недействителност поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и представляван, а именно на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. Прието е, че недобросъвестността на третото лице следва да се докаже от упълномощителя, като преценката за увреждащо намерение се извърши въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице, включително и косвени такива – близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането /чл. 135, ал. 2 ЗЗД/ или заинтересованост /чл. 172 ГПК/ вкл. даваща право на отказ от свидетелстване /чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК/ или трайни търговски отношения, предполагащи осведоменост за делата на пълномощника; последващи разпоредителни действия с предмета на сделката, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация или обратно прехвърляне на правото на собственост и др., създаващи сигурно убеждение за факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице.

В обжалваното въззивно решение изводът за увреждане на упълномощителя и за недобросъвестност на пълномощника, явяващ се и приобретател на продадената 1/2 идеална част от имота, е направен след съвкупна преценка на всички събрани доказателства, установяващи както увреждащия характер на сделката, изразяващ се в продажба на имотите при цена близо пет пъти по-ниска от пазарната, така и недобросъвестността на пълномощника и купувач по договора, който, договаряйки сам със себе си в рамките на учредената представителна власт, е знаел, че продажната цена е значително под пазарната, което уврежда интересите на упълномощителя и облагодетелства самия него, като приобретател на прехвърленото имущество, придобито на изключително ниска стойност и с цел продажбата му по действителна пазарна цена.

Не е налице и очевидна неправилно на решението по смисъла на чл. 280, ал. 1, пр. 3 ГПК, изразяваща се в очевидната му необоснованост. Липсва явно несъответствие на фактическите и правни изводи на съда на събраните по делото доказателства, нито при формиране на изводите е допуснато нарушение на правилата на логиката.

Не са поставени въпроси във връзка с иска по чл. 108 ЗС.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на правилността му.

С оглед на горното настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2536 от 23. 09. 2022 г. по гр. д. № 6309/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, II-Е състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: