Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).

Образувано е касационна жалба на „Б. Р. С“ ООД - гр. П., подадена чрез пълномощник адв. М.М срещу Решение № 861/19.04.2018 г., постановено по адм. дело № 441/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № Р-16001615008178-091-001 от 19.05.2016 г. и ревизионен акт за поправка № П-16001616096042-003-001 от 01.06.2016 г., издадени от органи по приходите в ТД на НАП - Пловдив, потвърдени с Решение № 499 от 22.07.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Пловдив, в частта на допълнително определен корпоративен данък за 2014 г. в размер на 10 410, 29 лева и лихви в размер на 1 201, 85 лева и допълнително начислен данък по чл. 195, ал. 1 от ЗКПО в общ размер на 55 692, 92 лева и лихви в общ размер на 17 537, 04 лева.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на съдебното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон - касационни основания съгласно чл. 209, т. 3 от АПК. По подробно изложени доводи се претендира отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което ревизионния акт, в обжалваната му част да бъде отменен, като се присъдят и направените по делото разноски.

Ответникът - Директорът на Дирекция "ОДОП" – Пловдив при ЦУ на НАП, чрез юрисконсулт Стоянова, в писмена защита по делото оспорва касационната жалба и моли съдът да постанови решение, с което остави в сила обжалваното решение на Административен съд – Пловдив, както и присъди в полза на дирекцията разноски за касационната производство.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на обжалване пред Административен съд (АС) – Пловдив е бил Ревизионен акт № Р-16001615008178-091-001 от 19.05.2016 г. и ревизионен акт за поправка № П-16001616096042-003-001 от 01.06.2016 г., издадени от органи по приходите в ТД на НАП - Пловдив, потвърдени с Решение № 499 от 22.07.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Пловдив, в частта, с която на „Б. Р. С“ ООД за данъчен период от 1.01.2014 г. до 31.12.2014 г. относно търговски контрагент AGL. VERVOEROND. LOKERE NV, с VAT № ВЕ0407241236 е извършено преобразуване на счетоводния финансов резултата за 2014 г., като не са признати разходи за данъчни цели в размер на 104 102.87 лв., както и в частта, с която за данъчни периоди от 01.01.2010 г. до 31.12.2014 г. допълнително начислен данък по чл. 195, ал. 1 от ЗКПО в общ размер на 55 692, 92 лв., с прилежащи лихви.

С решението си Административен съд - Пловдив е отхвърлил жалбата на „Б. Р. С“ ООД срещу Ревизионен акт, в обжалваните му части и осъдил дружеството да заплати на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив разноски в размер на 6 150 лева.

Изложени са мотиви, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в кръга на определените му правомощия, притежава необходимото съдържание и форма и не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила.

След това съдът е изложил съображения по същество на спора, относно правилното приложение на материалния закон.

1. Относно установените с РА задължения за корпоративен данък и лихви в резултат на увеличение на счетоводния финансов резултата за 2014 г. със сумата от 104 102, 87 лв., съдът е приел следното:

По делото не е било спорно, че ревизираното дружество е осчетоводило по дебита на сметка 691 "Извънредни разходи", разходи в общ размер на 104 102, 87 лв. по фактури № 1096 от 30.6.2014 г., с предмет – компенсация, на стойност 72 617, 21 лева (37 128, 59 евро), и № 14010479 от 23.01.2014 г., с предмет инцидент BRS 115, на стойност 31 485, 66 лева (16 098, 36 евро), издадени от ALG. VEVOEROND.LOKERE NV. От превода на фактурите се установило, че предмета на доставката по първата е „откраднато шампанско“, а по втората – „инцидент Поатие“. Към възражението срещу РД, ревизираното дружество е представило два договора за спогодба, сключени на 20.01.2014 г. и 26.06.2014 г. с VEVOEROND.LOKERE NV, с които е предвидено, че за да се прекратят бъдещи спорове, страните си правят взаимни отстъпки, като „Б. Р. С“ ООД се отказва от договорно възнаграждение и се съгласява да заплати на VEVOEROND.LOKERE NV обезщетение за вреди в посочени размери, съответно от 37 128, 59 евро и 16 098, 36 евро.

АС – Пловдив е приел, че осчетоводените от ревизираното дружество разходи по посочените две фактури са документално необосновани, поради което правилно с РА на основание чл. 26, т. 2 от ЗКПО не са признати за данъчни цели и с размера им е увеличен СФР на дружеството за 2014 г.

Изложил е съображения, че тезата на жалбоподателя, че разходите са платени за неустойка не е доказана. Приел е, че съгласно представените договори за спогодба, разходите покриват евентуални вреди на белгийското дружество, възложител на транспортна услуга, извършени от ревизираното дружество. Посочил е, че при международен транспорт се сключват застраховки между възложителя и превозвача, които да покриват застрахователни събития като кражба и повреждане на товара, каквито по делото липсват, а в същото време не са представени и доказателства за предявени претенции за покриване на настъпили щети и размера им. Решението, в тази му част е правилно.

Неоснователни са доводите на касатора, че разходите по двете фактури, издадени от ALG. VEVOEROND.LOKERE NV. са платени от ревизираното дружество за неустойка по договор, поради което следва да се приемат за документално обосновани.

По делото не е представен договор, при неизпълнението на който да е предвидена клауза за заплащане на неустойка. Такъв извод не следва и от представените два договора за спогодба, сключени на 20.01.2014 г. и 26.06.2014 г. с VEVOEROND.LOKERE NV, тъй като видно от клаузите на спогодбите, страните се споразумяват с цел да избегнат бъдещи спорове да си направят взаимни отстъпки, като ревизираното дружество плати на чуждестранното юридическо лице обезщетения в размери на посочените суми. По делото не са представени доказателства как са определени размерите на обезщетенията по договорите за спогодба, нито доказателства за възникнали спорове или предявени претенции от белгийското дружество към ревизираното лице.

При тези данни издадените фактури № 1096 от 30.6.2014 г. и № 14010479 от 23.01.2014 г., са без основание и не обосновават документалната обоснованост на разходите по смисъла на чл. 26, т. 2, вр. чл. 10, ал. 1 ЗКПО. Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение в тази му част, при правилно приложение на закона.

2. Относно допълнително начисления данък по чл. 195, ал. 1 ЗКПО, във връзка с чл. 12, ал. 5, т. 1 ЗКПО за периода 2010 г. – 2014 г. в общ в размер на 55 692, 92 лева, ведно със съответните лихви, съдът е приел следното:

В хода на ревизията е безспорно установено, че ревизираното дружество е начислило доходи от лихви на чуждестранно юридическо лице – HOET TRUCKING AND RENTING NB – Белгия, произтичащи от договори за финансов лизинг за придобиване на товарни автомобили.

Според органа по приходите на основание чл. 12, ал. 5, т. 1 от ЗКПО, дохода от лихви, в това число и лихвите съдържащи се във вноските по финансов лизинг, начислени от местни юридически лица в полза на чуждестранни юридически лица са от източник в страната. А съгласно чл. 195, ал. 1, доходите от източник в страната, посочени в чл. 12, ал. 5, на чуждестранни юридически лица, когато не са реализирани чрез място на стопанска дейност в страната, подлежат на облагане с данък при източника, който е окончателен. Като е прието приложение на чл. 11, т. 2 от Спогодбата между Народна република България и К. Б за избягване на двойно облагане на дохода и имуществото, съгласно която дохода от лихви може да бъде облаган и в договарящата държава, от която произхождат, като данъкът не може да надвишава 10 на сто върху брутната сума на лихвите, органа по приходите е начислил данък от доходите от лихви при източника – ревизираното дружество.

Спорен както в ревизионното производство, така и пред първоинстанционния съд е бил въпроса относно приложимостта на чл. 11, т. 3, б. „б“ Спогодбата между Народна република България и К. Б за избягване на двойно облагане на дохода и имуществото (Спогодбата), като тезата на ревизираното дружество е била, че лихвите, произтичащи от договори за финансов лизинг за придобиване на товарни автомобили са лихви от търговски взаимоотношения по смисъла на чл. 11, т. 3, б. „б“ от Спогодбата, поради което се облагат в държавата, на която действителния получател е местно лице.

АС – Пловдив е приел, че правилно органите по приходите са приели неприложимост на чл. 11, т. 3, б. „б“ от Спогодбата, тъй като лихвите от лизингови вноски във връзка със сключените договори за финансов лизинг не могат да се приравнят на лихви от търговски взаимоотношения, произтичащи от отложено плащане на доставени стоки, изделия или услуги на предприятията. Съдът е приел, че действителният получател на доходите от лихви е местно лице на К. Б, лихвите произхождат от Р. Б, на която местно лице е дружеството-жалбоподател, съответно при липса на някое от изключенията по чл. 11, ал. 3, б."б" от Спогодбата, този вид доход подлежи на облагане именно по законодателството на Р.Б.Н е краен извод за законосъобразност на ревизионния акт и неоснователност на жалбата. Решението е правилно и в тази му част.

По делото няма спор за факти. Същите се свеждат до това, че по повод договори за финансов лизинг, сключени през 2010 г., 2011 г., 2012 г. и 2014 г. между „Б. Р. С“ ООД и чуждестранно юридическо лице – HOET TRUCKING AND RENTING NB – Белгия, българското юридическо лице е начислило доходи от лихви на чуждестранното юридическо, произтичащи от договорите за финансов лизинг за придобиване на товарни автомобили.

Спорът се свежда до това, кои са приложимите правни норми и подлежат ли доходите от лихви по договорите за финансов лизинг на облагане в Р.Б.Д положителен отговор относно облагането от страна на първоинстанционния съд е логически обоснован на фактите по делото и при правилно тълкуване на материалния закон.

Съгласно чл. 12, ал. 5, т. 1 от ЗКПО, дохода от лихви, в това число и лихвите съдържащи се във вноските по финансов лизинг, начислени от местни юридически лица в полза на чуждестранни юридически лица са от източник в страната. А съгласно чл. 195, ал. 1 ЗКПО, доходите от източник в страната, посочени в чл. 12, ал. 5, на чуждестранни юридически лица, когато не са реализирани чрез място на стопанска дейност в страната, подлежат на облагане с данък при източника, който е окончателен.

Съгласно чл. 13 ЗКПО когато в международен договор, ратифициран от Р. Б, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответния международен договор.

Р. Б има сключена спогодба за избягване на двойно данъчно облагане с К. Б, поради което следва да се обсъди основния спорен по делото въпрос дали разпоредбите на Спогодбата изключват приложението на чл. 195, ал. 1 ЗКПО, във вр. чл. 12, ал. 5, т. 1 от ЗКПО.

Относимите разпоредби от Спогодбата между Народна република България и К. Б за избягване на двойно облагане на дохода и имуществото имат следното съдържание:

Чл. 11 Лихви

1. Лихви, произхождащи от едната договаряща държава и плащани на местно лице на другата договаряща държава, се облагат в тази друга държава.

2. Все пак тези лихви могат да бъдат облагани и в договарящата държава, от която произхождат, съгласно законодателството на тази държава, но ако действителният получател на лихвите е местно лице на другата договаряща държава, така определеният данък не може да надвишава 10 на сто върху брутната сума на лихвите.

3. Независимо от разпоредбите на ал. 1 и 2 лихвите се облагат в държавата, на която действителният получател е местно лице, когато се касае за:

а) лихви, които за своя сметка плаща договарящата държава или институция, чийто капитал изцяло се притежава от тази държава;

б) лихви от търговски вземания, включително такива, които представляват ценни книжа, произтичащи от отсрочено плащане на доставени стоки, изделия или услуги от предприятията;

в) лихви от заеми, аванси или кредити от различно естество, непредставлявани от ценни книжа на приносител и отпуснати от банкови учреждения;

г) кредитни лихви по текущи сметки в банкови учреждения или лихви от депозирани парични суми, непредставлявани от ценни книжа на приносител и осребрявани в такива учреждения.

4. Терминът "лихви", употребяван в този член, означава доходи от всякакви вземания и преди всичко доходи от държавни ценни книжа и облигации от заеми, включително премии и дялове, свързани с тези ценни книжа; въпреки това терминът "лихви" по смисъла на този член не включва санкциите за закъснели плащания.

По същество спорът се свежда до това дали лихвите по договорите за финансов лизинг са „лихви от търговски вземания, включително такива, които представляват ценни книжа, произтичащи от отсрочено плащане на доставени стоки, изделия или услуги от предприятията“ по смисъла на чл. 11, т. 3, б. „б“ от Спогодбата, в който случай облагането ще се извърши само в държавата, на която действителния получател е местно лице, т. е. в Белгия.

Разпоредбата на чл. 11, т. 4 от Спогодбата определя термина „лихви“, но термина „лихви от търговски вземания“, употребен в чл. 11, т. 3, б. „б“ от Спогодбата не е определен в самата спогодба.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от Спогодбата, при прилагането на спогодбата от една договаряща държава всеки термин, който не е определен в нея, има значението, което му придава законодателството на тази договаряща държава за данъците, за които се прилага спогодбата, освен ако от контекста не произтича нещо друго.

Предвид, че правилото по чл. 11, т. 3, б. „б“ от Спогодбата е изключение от принципа по чл. 11, т. 2 от Спогодбата, то е недопустимо разширително тълкуване на употребеното в чл. 11, т. 3, б. „б“ от Спогодбата понятие – „лихви от търговски вземания, включително такива, които представляват ценни книжа, произтичащи от отсрочено плащане на доставени стоки, изделия или услуги от предприятията“. Затова настоящата инстанция не споделя доводите на касатора, че под употребеното в Спогодбата понятие лихви от търговски вземания се включват всички лихви, включително и съдържащи се във вноските по финансов лизинг.

В разпоредбата на чл. 342, ал. 2 от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) (ТЗ) е дадено определение на договора за финансов лизинг – с договора за финансов лизинг, лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Следователно насрещната престация на лизингополучателя е уговореното възнаграждение. В случая няма спор, че уговореното възнаграждение са лизинговите вноски, в който са включени и процесните лихви. Правилно органа по приходите и първоинстанционния съд са направили разграничение между лихви, включени в лизинговите вноски по договорите за финансов лизинг и лихви, произтичащи от отсрочено плащане на доставени стоки по търговска продажба. Безспорно сделките по договор за лизинг и по договор за търговска продажба са различни по предмет и имат различна уредба в ТЗ.З и понятието – лихви от търговски вземания, произтичащи от отсрочено плащане на доставени стоки, употребено в Спогодбата се различава от лихви, включени в лизинговите вноски по договор за финансов лизинг.

Правилно са преценени за неоснователни и доводите на касатора, че по делото е доказано облагане на дохода от лихви в К. Б. На първо место, правилно съдът е преценил, че такова доказване не е успешно проведено. А отделно от това следва да се посочи, че използването на формулировката „могат да бъдат облагани и в държавата, от която произхождат“ в чл. 11, т. 2 от Спогодбата, сключена с К. Б, означава, че правото на облагане се запазва и в държавата, източник на дохода.

Предвид изложеното, в случая правилно първоинстанционния съд е приел, че не може да бъде приложена разпоредбата на чл. 11, т. 3, б. „б“ от Спогодбата, тъй като лихвите по лизингови вноски във връзка със сключените договори за финансов лизинг не могат да бъдат приравнени на лихви от търговски вземания, включително такива, които представляват ценни книжа, произтичащи от отсрочено плащане на доставени стоки.

Ето защо начислените доходи от лихви, съгласно чл. 12, ал. 5, т. 1 от ЗКПО, в полза на белгийското дружество са от източник в страната и на основание чл. 195, ал. 1 ЗКПО правилно са обложени с данък при източника, който е окончателен.

Стигайки до краен извод за законосъобразност на ревизионния акт и неоснователност на жалбата, Административен съд – Пловдив е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба на „Б. Р. С“ ООД и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.

Независимо от разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК, настоящата съдебна инстанция намира, че на ответната по касационната жалба Дирекция "ОДОП" - гр. П. не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, тъй като в проведеното съдебно заседание пред касационната инстанция не е осъществено процесуално представителство на ответника по касация, с оглед което разноски не са доказани.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 861/19.04.2018 г., постановено по адм. дело № 441/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.