Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

[фирма], [населено място] дол, [община], чрез адв. В. А. обжалва решение № 159/16.05.2016 г. на Административен съд – В. Т, постановено по адм. дело № 870/2015 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт № Р-04001115002383-091-001/08.09.2015 г. на органи по приходите при ТД на НАП град В. Т, потвърден с решение № 488/30.11.2015 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика“, гр. В. Т.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, поради противоречието му с материалния закон и задължителната съдебна практика, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Жалбоподателят счита, че наличието на фактура доказва доставката съгласно тълкуването на Съда на ЕС по съединени дела С-80/11 и С -142/11. Твърди, че е доказал осъществяването на спорните доставки на стоки като е установил, че не само собствеността, но и владението е преминало в полза на дружеството.

Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила сочи липсата на мотиви защо първоинстанционният съд не кредитира заключението на вещото лице и показанията на св. М. М..

Искането е за отмяна на решението и отмяна на ревизионния акт. Претендира се присъждане на съдебните разноски.

Ответникът – директор на дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика“, град В. Т, чрез юрк. Н. К. оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна, по съображения, изложени в представен по делото писмен отговор. Претендира разноски за касационната инстанция.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, приема от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

Предмет на съдебен контрол пред административния съд е бил ревизионен акт, с който на [фирма] са установени задължения по ЗДДС в размер на 11 523 лева и съответните лихви за данъчни периоди м. 07-м. 12.2014 г. и корпоративен данък за 2012 и 2014 година в общ размер на 10412.70 лева и съответните лихви.

Задълженията по ЗДДС са резултат от отказ на право на данъчен кредит по 16 фактури, издадени от [фирма] за доставки на палети. Органите по приходите са приели, че не е доказано осъществяването на доставките.

Задълженията по ЗКПО са резултат от преобразуване на финансовия резултат за 2012 година със суми по фактури, издадени от [фирма] и [фирма], които при извършените им проверки са заявили, че нямат търговски отношения с ревизираното дружество. За 2014 година е извършено увеличение на финансовия резултат със сумите по фактури, издадени от [фирма] и [фирма]. Едноличният търговец е дал писмени обяснения, че не е извършвал търговски сделки с [фирма], както и че осъществяваната от него търговска дейност е с различен предмет.

За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган по чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 3 ДОПК, при спазване на формата по чл. 120, ал. 1 ДОПК. Съдът не е констатирал съществени нарушения на процесуалните правила за провеждане на ревизията.

По материалната законосъобразност на отказа на правото на данъчен кредит съдът е изложил мотиви относно понятието доставка на стоки по чл. 6, ал. 1 ЗДДС и основанията за възникване и признаване на правото на данъчен кредит по чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Приел е, че доказателствената тежест за установяване на материалноправните предпоставки за признаване на правото на приспадане е на ревизираното лице съгласно чл. 154, ал. 1 ДОПК.

Съдът е обосновал извод, че реалността на процесните доставки не е доказана от жалбоподателя при условията на пълно доказване, тъй като не е установено предаването на стоките, предмет на спорните фактури. В тази връзка е посочил, че е оспорена автентичността на подписите, положени за „предал“ в представените от дружеството приемо – предавателни протоколи за предаване и получаване на процесните палети. Жалбоподателят не е ангажирал доказателства относно автентичността на подписите. В тази връзка съдът е посочил, че се оспорва авторството на документа, а не обстоятелството дали е подписано от лице с представителна власт по отношение на доставчика. Доводите, че само фактурата е достатъчен документ, който доказва доставката са отхвърлени като неоснователни. Изложени са мотиви, че реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит. За наличието на доставка по чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС не е достатъчно постигането на съгласие, а нейното осъществяване – предаване на стоката или извършване на услугата. По чл. 14 параграф 1 от Директива 2006/11 не се изисква доставчикът да е собственик на доставяната стока, а да се установи фактическото предаване на стоката.

В частта по ЗКПО съдът е приел, че са изпълнени условията по чл. 26, т. 2 от същия закон за увеличение на финансовия резултат с разходите по фактури, издадени от [фирма], [фирма] и [фирма], тъй като по делото е установено, че тези разходи не са документално обосновани по смисъла на чл. 10 от ЗКПО. Решението е правилно постановено. По ЗДДС:

Надлежното възникване на правото на приспадане се определя от реалното осъществяване на доставките. Съгласно чл. 68, ал. 2 ЗДДС правото на данъчен кредит възниква когато данъкът стане изискуем. ДДС става изискуем към момента на настъпване на данъчно събитие – чл. 25, ал. 6 ЗДДС. Данъчното събитие по доставките на стоки в общата хипотеза на чл. 25, ал. 2 ЗДДС настъпва при прехвърляне правото на собственост по доставките стоки. Правилно съдът е тълкувал нормата от националния закон - чл. 6, ал. 1 ЗДДС във връзка с дефиницията на понятието „доставка на стоки“ по чл. 14, параграф 1 от Директива 2006/112 и е приел, че за осъществяването на доставката е достатъчно да се установи, че стоките са доставени и получени фактически между страните по пряката доставка. Това са и релевантните факти, които подлежат на доказване при спор относно реалността на доставките. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК във връзка с §2 от ДР на ДОПК доказателствената тежест е на лицето, което претендира признаване на правото на данъчен кредит.

В конкретния случай за удостоверяване доставянето и получаването на палетите, предмет на фактурите от [фирма], от ревизираното дружество са представени приемо – предавателни протоколи. Автентичността на тези частни документи относно подписите, положени за предал от името на [фирма], както и от името на [фирма] и [фирма], е оспорена от ответника на основание чл. 193 ГПК. Съдът е открил производство по оспорването, предвид изявлението на страната, че ще се ползва от документите и е указал, че дружеството носи доказателствената тежест да установи автентичността на подписите. Доказването не е проведено успешно, тъй като по делото не са събрани доказателства относно авторството на подписа, положен за предал от името на издателите на фактурите. Това обстоятелство не се установява и от показанията на св. М. М.. По доставките от [фирма] свидетелят посочва, че приемо – предавателните протоколи са изготвени от този, който е карал стоката. В показанията липсва информация за авторството на подписа, положен за предал. При насрещната проверка [фирма] е дало обяснения, че през 2014 година, когато се претендира данъчния кредит не е осъществявало търговската дейност въобще. Органите по приходите са установили, чрез проверка в информационната система на НАП, че дружеството – доставчик за периода от м. 01. до м. 12.2014 година е подавало нулеви справки – декларации по ЗДДС. За 2014 година е подадена годишна данъчна декларация по ЗКПО, в която не са декларирани приходи и разходи.

При неуспешно проведено доказване автентичността на документите, правилно съдът е приел, че не е доказано доставянето и получаване на стоките от [фирма]. Поради това законосъобразен е крайният му извод, че не е изпълнена основната предпоставка за възникване на правото на данъчен кредит – осъществяването на доставките на стоки.

Неоснователно е възражението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Както се посочи по-горе свидетелските показания не удостоверяват конкретни факти относно авторството на съставените приемо – предавателни протоколи. Свидетелят не сочи и конкретни данни за обстоятелствата, при които фактически са доставени стоките от името на [фирма].

Заключението на съдебно – счетоводната експертиза проследява последващите доставки на палети от [фирма] към негови клиенти. Заключението е дадено въз основа на счетоводните записвания при ревизираното дружество. В тази връзка следва да се посочи, заприходяването на палетите в счетоводството на дружество се основава на процесните фактури. При липсата на доказателства за предаване и получаване на стоките по преките доставки, последващата реализация на стоки от същия вид сама по себе си не може да обоснове извод за тяхното осъществяване.

Неоснователно е възражението, че само фактурата е достатъчно доказателство за осъществяването на доставките. В тази връзка основателен е аргументът в заключението на прокурора от ВАП основано на тълкуването на Съда на ЕС по дело С-572/11, „Мениджърски бизнес решения“, според което член 167 буква а) и чл. 203 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на ДДС, както и принципите за данъчен неутралитет и на защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъла, че допускат на получателя по фактура да се откаже право на приспадане на данъчен кредит на посочения в тази фактура ДДС, когато доставките, за които се отнася последната, не са били действително осъществени, дори ако рискът от загуба на данъчни приходи е отстранен, с мотива, че издателят на фактурата е платил посочения в нея данък.

В конкретния случай от събраните по делото доказателства не се установява, че доставките на палети по фактурите, издадени от [фирма] са осъществени по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС, поради което за [фирма] като получател по тези доставки не са налице материалноправните предпоставки по чл. 68, ал. 1 ЗДДС за признаване на правото на приспадане. По ЗКПО:

Установеният корпоративен данък за 2012 и 2014 година е резултат от увеличение на финансовия резултат на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО – поради липса на документална обоснованост на разходите по фактури, издадени от [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]. Нормата на чл. 10, ал. 1 ЗКПО предвижда, че счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО), отразяващ вярно стопанската операция.

В конкретния случай всички доставчици отричат да са издали фактури и да са осъществява търговска дейност с [фирма]. [фирма] при извършената насрещна проверка посочва, че дружеството извършва дейност по покупко – продажба на магнезитни плоскости (плоскости за изолации на сгради) и не е издало процесните фактури. Представените от ревизираното дружество приемо – предавателни протоколи за доставки на палети са оспорени относно тяхната автентичност от директора на дирекция ОДОП – В.То. [фирма] в дадените писмени обяснения посочва, че търговската му дейност е епоксидни смоли, втвърдители, производство на китове, ел. компаунди, ел. изолационни слюденитови изделия и други. Търговецът не разполага с касов апарат, а получава плащания по банков път. На 01.10.2012 и 31.10.2012 г, не е издавало посочените фактури на [фирма] и не е имал каквито и да било контакти с тази фирма. По делото не е установена автентичността на подписа, положен за предал в приемо – предавателните протоколи, приложени към процесните фактури. [фирма] е дал обяснения, че извършва търговия на едро и дребно с облекла, както и че сделки с [фирма] не са осъществявани, не разполага с информация и документи. По делото са представени само преписи от фактури и фискални бонове във връзка с тези разходи. При така установените факти, законосъобразно съдът е приел, че представените фактури не отразяват вярно описаните в тях стопански операции. В този случай разходът не се признава за данъчни цели, поради което законосъобразно е извършено увеличението на финансовия резултат за 2012 и 2014 г. и е определен допълнително корпоративен данък за тези периоди.

Като е достигнал до същите правни изводи, съдът е постановил решение в съответствие с доказателствата по делото и материалния закон, което следва да се остави в сила.

При този изход на спора разноски се дължат на ответника по касация в размер на 1242.80 лева съгласно чл. 161, ал. 1 ДОПК.

Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 159/16.05.2016 г. на Административен съд – В. Т, постановено по адм. дело № 870/2015 г.

ОСЪЖДА [фирма] да заплати на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“, град В. Т при ЦУ на НАП сумата от 1 242.80 лева разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.