Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК) във вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Варна при ЦУ на НАП.

Директорът на Дирекция "ОДОП” Варна обжалва решение №1553/27.09.2017г. по адм. Дело №2836/2016г. по описа на Административен съд Варна. Излага и развива касационни оплаквания за неправилност на обжалваното решение като необосновано и материално незаконосъобразно. Претендира за отмяната му и за постановяване на ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу ревизионния акт и се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството.

Ответникът по касационната жалба – С. Р. И. в качеството му на [фирма], чрез процесуалния си представител адв. Т. С., оспорва основателността на жалбата.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, правилността на решението на релевираните основания и след служебна проверка по чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата за процесуално допустима и основателна.

Предмет на обжалване пред първоинстанционния съд е бил Ревизионен акт /РА/ № Р- 03000315010519-091-001/06.07.2016г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с решение №319/27.09.2016г. на директор дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Варна при ЦУ на НАП. С РА за търговеца са установени задължения за ДДС по ЗДДС за данъчен период м. 08.2014г. в размер на 120 040лв. и за лихви в размер на 7, 65лв., произтичащи от непризнаване право на данъчен кредит по две фактури №№ 0000000549/30.08.2014г. и 0000000571/20.08.2014г., издадени от [фирма], поради липса на доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС.

С решението си първостепенният съд изцяло е отменил по жалба на [фирма] ревизионния акт.

За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка, както и заключенията на ССчЕ и СТЕ. Приел е, че чрез представените по делото фактури е удостоверено прехвърлянето на собствеността върху вещите, съответно доказана е реалността на доставките по посочените по-горе фактури, поради което не са налице основанията за отказ от право на приспадане, заложени в чл. 70, ал. 5 ЗЗДС – неправомерно начисляване на ДДС. Съдът е приел, че стоките са индивидуализирани по начин, по който са получени и при доставчиците, зачислени са като ДМА и са налични при получателя, в състояние близко до това да са използваеми за целите на развиваната от лицето икономическа дейност.

Касационният жалбоподател намира за необосновани и незаконосъобразни изводите на съда за приетата индивидуализация на предмета на фактурите и за използването и ма церите на икономическата дейност на получателя по фактурите. Оплакванията са основателни.

За да може да упражни правомерно правото на приспадане на ДДС като данъчен кредит, получателят следва да установи изпълнението на доставките чрез установяване на всички нормативно установени положителни предпоставки на закона, както и липсата на пречки - за извършването на правомерно приспадане на ДДС - чл. 6, ал. 1, чл. 9, ал. 1, чл. 25, ал. 1 във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Правилно е прието от приходните органи и е основателно възражението на касатора, че предмет на фактурите не са родово определени вещи. Ето защо в случая не следва да се отчита индивидуализация по установения в чл. 24, ал. 2 ЗЗД способ – чрез приемо-предаване и отделяне на вещта от рода й. Предмет на фактурите са следните обекти – 1. Система за охлаждане и вентилация, 2. Система за отопление, 3. Автоматична система за хранене, 4.оборудване за сухо хранене, като по делото не са събрани доказателства, съответно се приема от касационния съд, че липсва такава документация относно – съдържанието и компонентите им – като наименование, вид, количества, индивидуализация чрез сериен номер или по друг начин, даващ възможност за възприемане на вида, функцията и мястото на отделните обособени части. Липсват спесификации, както за отделните части, така и за системите като цяло. В случая не се касае за отделни стоки, в който смисъл е и заключението на СТЕ, според което на пазара не се предлагат и не съществуват промишлени системи от фактурираните видове като тези системи се състоят от множество компоненти, нови или стари, от един или повече производителя от страната или от чужбина. В тази връзка обоснован е изводът на съда за невъзможност от поставяне на единен идентификационен номер за системата в нейната цялост. От друга страна обаче системите сами по себе си не са отделни вещи. Същите представляват съвкупност от множество самостоятелни и несамостоятелни възли и компоненти, за които, или поне за основните такива, липсват каквито и да било индивидуализиращи данни. Ето защо касационният съд намира, че предметът на фактурите е дотолкова общо вписан, че не може да бъде определен и установен. Не е установено самостоятелното съществуване на този предмет доколкото няма данни за отделните компоненти и съответно за прехвърлянето на право на собственост върху тях чрез предаването им. В случая всяка от фактурираните системи няма търговски аналог на пазара, не се произвежда и предлага в този си сборен вид. Няма пречка предвид свободата на договарянето продавач да наименува стоката си по начин, определен от него, вкл. и при сглобяване на отделни компоненти и отделяне на нова по вид и функции стока, но за целите на данъчното облагане стока е всяка движима вещ, която е надлежно отделена и индивидуализирана като такава в данъчен документ. В случая необосновано съдът е приел, че предмет на процесните фактури са отделни стоки по смисъла на чл. 5, ал. 1 вр. с чл. 6 ЗДДС, Този предмет няма отделни правно характеризиращи и индивидуализиращи го собствени характеристики като такъв във вида, в който е наименуван. Този пропуск би могъл да бъде преодолян чрез изброяване и индивидуализация на отделните, или поне на основните, компоненти на т. нар „системи“, за което обаче също не са налице данни по делото. Ето защо в случая не може да се приеме, че има прехвърляне на собственост върху вещи по двете фактури, нито може да се направи извод, че фактурираните системи са тези, които вещите лица са установили да са заприходени като ДМА и налични при получателя. Липсата на индивидуализиращи белези препятства възможността да се извърши проверка и съпоставка между фактурираните и заприходените, съответно наличните. Аргументът, че тези системи са получени по същия начин от доставчиците на прекия доставчик е неотносим за проверяваната сделка, така както и произходът на стоката е неотносим за наличието или липсата на реалност. Не може да бъде споделен извод, че индивидуализирането на стоките е удостоверено с издадените фактури. Многократно в практиката си ВАС е подчертавал, че само наличието на фактури и доказателства за извършено плащане /прихващане в случая/ са достатъчни, за да бъде обоснован извод за реално осъществена доставка на стока/услуга по смисъла на чл. 6 и чл. 9 ЗДДС. Извод в обратния смисъл не може да бъде изведен само въз основа на счетоводното отразяване на стоките при ревизираното лице още повече, че стоките са заведени само стойностно по см. 204/4. Също така не може да бъде прието за доказана и последващата им реализация, тъй като няма валидни данни т. нар системи да се използвани при получателя за извършване на последващи облагаеми доставки.

Предвид изложеното дотук изводите на касационния съд са за липса на данъчно събитие по процесните фактури, поради което данъкът /ДДС/по тях се явява начислен неправомерно. Като е достигнал до обратните изводи и е отменил РА първоинстанционният съд е постановил необосновано и незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови друго решение по съществото на спора, който е изяснен от фактическа страна, с което да се отхвърли жалбата на търговеца срещу РА.Уените допълнително с РА данъчни задължения за м. 08.2014г. произтичат от действителен и законосъобразен акт на приходните органи, при наличие на изложените в акта основания за непризнаване право на приспадане на данъчен кредит.

Разноски: При този изход на спора решението следва да се отмени и в частта на присъдените разноски в полза на жалбоподателя. Въпреки изхода на спора, не се присъждат разноски за ответника по касация предвид недоказването на сторени разноски за осъществена дейност - представителство на страната – директор на дирекция „ОДОП“ Варна от надлежно упълномощен от него юрисконсулт. Касационната жалба е подадена лично от страната /ДД „ОДОП“ Варна“/, не е осъществено процесуално представителство в съдебно заседание, а представените писмени бележки са изготвени от юрисконсулт, за който няма данни да е надлежно упълномощен от страната /ДД „ОДОП“/. Представеното пълномощно от изп. директор на НАП е за представителство на НАП и на самия изп. директор, но не и на отделни органи от структурата на НАП, поради което не се приема за относимо. По същия начин е оформено и пълномощното за първата съдебна инстанция.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 1553 от 27.09.2017г., поставено по адм. дело № 2836/2016г. по описа на Административен съд Варна и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Р. И., действащ като [фирма] [населено място] срещу ревизионен акт №Р- 03000315010519-091-001/06.07.2016г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с решение №319/27.09.2016г. на директор дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Варна при ЦУ на НАП. Решението е окончателно