Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ вр. чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Р. М. Б., подадена чрез пълномощник адвокат И. Й. срещу Решение № 1451/10.08.2017 г., постановено по адм. дело № 599/2016 г. по описа на Административен съд - Пловдив, в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт № Р-16001614003075-091-001/25.05.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, в частта потвърдена с Решение № 733 от 18.09.2015 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) – Пловдив, в частта на допълнително установено задължение за данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 4 341, 79 лева и лихви за забава в размера на 1 802, 69 лева.

От съдържанието на касационната жалба се извлича отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно съдът приел, че касаторът е местно лице, както и че за доходи с неустановен произход на чуждестранно физическо лице може да се приложи реда за облагане по чл. 122 и сл. от ДОПК. Иска се отмяна на съдебното решение, след което да се отмени ревизионния акт.

Ответната страна - Директора на Дирекция "ОДОП" - Пловдив, оспорва жалбата и моли съдът да постанови решение, с което остави в сила решението на Административен съд – Пловдив, в обжалваната му част.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и предлага съдебно решение да бъде оставено в сила, като постановено в съответствие с приложимия материален закон.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да отхвърли жалбата на Р. М. Б. срещу Ревизионен акт (РА) № Р-16001614003075-091-001/25.05.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, в частта потвърдена с Решение № 733 от 18.09.2015 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив, в частта на допълнително установено задължение за данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 4 341, 79 лева и лихви за забава в размера на 1 802, 69 лева, Административен съд (АС) - Пловдив е приел, че РА е издаден от материалнокомпетентен орган, в установената писмена форма, при липса на съществени процесуални нарушения.

Относно приложението на материалния закон, АС – Пловдив е приел, че РЛ Р. М. Б. е местно физическо лице по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ, поради което е данъчно задължено лице по ЗДДФЛ на основание чл. 3, т. 1 и чл. 6 от ЗДДФЛ за доходите, получени от него през 2010 г.

След анализ на представените от жалбоподателя доказателства - справки за излизанията и влизанията на лицето от и в Р. Б за ревизирания период е приел, че се касае за кратки излизания от страната - период от 3-4 дни или от порядъка до 15-17 дни, а от самите обяснения на РЛ се установявало, че пътуванията му до Р Турция били с цел посещение на семейството му. Приел е за безспорно, че РЛ има постоянен адрес в [населено място], съгласно учредителния договор на дружеството, и че живее преимуществено в България. Предвид факта, че същият е съдружник в учреденото през м. май 2008 г. дружество [фирма] и от м. 10.2009 г. е управител на дружеството, както и че е съдружник и акционер в няколко други дружества в Р. Б, съдът не е кредитирал с доверие представеното удостоверение за това, че е местно лице на друга държава.

АС – Пловдив е приел, че по делото е установено основание по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред, тъй като разходите на РЛ за 2010 г. превишават декларираните и/или получените приходи. При безспорно установено нулево начално салдо към 01.01.2010г. и липса на спор относно разходната част на паричния поток на РЛ за 2010 г., съдът е приел за спорен единствено въпроса относно включването в приходната част на сумата от 15 000 щатски долара, получена по твърдения на РЛ от М. А. У. през 2010 г. След като е обсъдил свидетелските показания на М. А. У. за дадени в заем средства през 2010 г., съдът е приел, че факта на получаването на твърдяната сума през 2010 г. и възможността на св.У. да е предостави не е доказан. След като е кредитирал с доверие заключението по назначената ССЕ, с изключение на включената сума от 15 000 щатски долара за 2010 г., съдът е приел, че за 2010 г. се установява превишение на разходите над приходите в размер на 49 171, 79 лв. Пак въз основа на заключението е установил и данъчна основа за облагане в размер на 43411, 79 лв, след приспадане на внесените авансови и окончателни осигурителни вноски., както и дължимият данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 4341, 79 лв., ведно със съответната лихва за периода 05.05.2011 г. - 25.05.2015 г. в размер на 1 802, 69 лв.

Решението, в обжалваната му част, с която е отхвърлена жалбата на Р. М. Б. е правилно.

Неоснователни са изложените в касационната жалба доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон.

По делото няма спор, че касатора Р. М. Б. има постоянен адрес в България, поради което е местно физическо лице по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ, поради което е данъчно задължено лице по ЗДДФЛ на основание чл. 3, т. 1 и чл. 6 от ЗДДФЛ за доходите, получени от него през 2010 г. В случая от представените по делото доказателства не се установява и изключението по чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ – центърът на жизнените му интереси да не се намира в страната, тъй като касатора, освен, че има постоянен адрес в България, напуща пределите на страната за кратки периоди от време с цел посещение на близките си в Р Турция, но е съдружник в учреденото през м. май 2008 г. дружество [фирма], а от м. 10.2009 г. е управител на дружеството, както и съдружник и акционер в няколко други дружества в Р. Б.

По изложените съображения, настоящата инстанция счита, че доводите на касатора за неправилност на решението в обжалваната му част са неоснователни.

При служебно извършена проверка относно приложението на материалния закон, настоящата инстанция счита, че правилно първоинстанционния съд е приел за доказано по делото превишение на разходите над приходите на РЛ за 2010 г. в размер на 49 171, 79 лв. Правлино съдът е приел за недоказано твърдението на РЛ за получаване в заем на сума в размер на 15 000 щатски долара през 2010г. от М. А. У., тъй като не са ангажирани писмени доказателства за предаване на сумата, както и за възможността на заемодателя да я предостави.

Предвид гореизложеното, следва да бъде прието, че решението на АС - Пловдив, в обжалваната му част не страда от пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, претенцията на касатора за присъждане на разноски по делото е неоснователна.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1451/10.08.2017 г., постановено по адм. дело № 599/2016 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Решението не подлежи на обжалване.