О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
гр. София, 15.03.2021 г.
Върховният касационен съд на Р. Б, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н гражданско дело № 2128 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, както следва:
* с вх.№ 14059 от 04.02.2020 г., подадена от В. М. М. чрез адвокат М. Р. от САК;
* с вх.№ 16434 от 07.02.2020 г., подадена от Г. М. М. чрез адвокат П. А. от САК и
* с вх.№ 13270 от 03.02.2020 г., подадена от В. М. М. и Г. М. М. чрез адвокат Е. П. от САК.
Жалбите са насочени против въззивно решение № 8644 от 17.12.2019 г. по в. гр. д.№ 2190/2017 г. на СГС, г. о., ІІІ „в” състав, с което (след отменяване на решение № І-45-112 от 26.09.2016 г., постановено по гр. д.№ 352/2012 г. на СРС, І г. о., 45 състав) е постановено, че се отхвърля предявеният от В. М. М. и Г. М. М. срещу В. Й. Т. иск с правно основание чл. 108 ЗС да се признае за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на следния недвижим имот: 44 кв. м., образуващи триъгълник между буквите Х-Б-Y на скица № 9960 от 25.10.2010 г., издадена от Служба по геодезия, картография и кадастър, и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху процесния недвижим имот, като неоснователен, а така също е признато за установено по отношение на ищците /в качеството им на ответници по насрещната искова молба/, че В. Й. Т. е собственик по наследство на 44 кв. м., част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „О. к.”,[жк], [улица], с площ от 527 кв. м., с предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м, с номер по предходен план 18 в кв. 26, при съседи: имоти с идентификатори: ***, ***, ***, *** и ***, като площта от 44 кв. м., представлява триъгълник, заключен между буквите Х-Б-Y на скица № 9960 от 25.10.2010 г., издадена от Служба по геодезия, картография и кадастър, при съседи на тази част: останалата част от имот с идентификатор: *** и имоти с идентификатори: *** и ***. Прогласена е за нищожна на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2-ро ЗЗД „ДОБРОВОЛНА – ДОГОВОРНА СПОГОДБА” с нотариална заверка с рег.№ 1765 от 05.01.1994 г. на ІІ нотариус при Втори районен съд - гр. София, сключена между М. В. М. (собственик на парцел *, имот *, кв. 26 по плана на Г. б. – С.), Ц. В. Т. (собственик на 1/2 ид. ч. от парцел *, имот *, кв. 26 по плана на Г. б. – С.), В. Й. Т. - наследник на Й. В. Т. (собственик на 1/2 ид. ч. от парцел *, имот *, кв. 26, по плана на Г. б. – С.) и Г. В. А., като сключена при липса на съгласие от страна на В. Й. Т.. Прогласено е за нищожно на основание чл. 472 ГПК отм. извършеното през 1997 г. нотариално действие на ІІІ нотариус при Софийски районен съд, обективирано в нот. акт за собственост върху недвижим имот, придобит по регулация № 200, том VІІІ, дело № 1625/1997 г., без дата и име на нотариус, с което е призната М. В. М. от [населено място] - Г. б. за собственик на следния недвижим имот, придаден по регулация към собствения й парцел **, от кв. 26 по плана на С. - Г. б., а именно: празно дворно място с пространство от 44 кв. м., което се взема от имот пл.№ *, собственост на Ц. В. Т., В. Й. Т. и Г. В. А., при съседи: парцел ** и имот пл.№ *.
Жалбите са процесуално допустими - подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация В. Й. Т., чрез адвокат М. В. от САК, е депозирал отговори на жалбите с вх.№ 14059 от 04.02.2020 г. (подадена от В. М. М. чрез адвокат М. Р.) и с вх.№ 16434 от 07.02.2020 г. (подадена от Г. М. М. чрез адвокат П. А. от САК). Поддържа, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира присъждане на разноски.
По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, СГС е възприел установената от СРС фактическа обстановка, съгласно която ищците В. М. М. и Г. М. М. се легитимират, като собственици на поземлен имот с идентификатор ***, по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18-74 от 20.10.2009 г. на Изпълнителен директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], район „О. к.”,[жк], [улица], с номер на предходен план: 19, квартал 26, парцел *, видно от скица на поземлен имот № * от 25.10.2010 г., издадена от Началник на СГКК - гр. София. Ответникът В. Й. Т. се легитимира като собственик на поземлен имот с идентификатор ***, с адрес на поземления имот [населено място], район „О. к.”,[жк], [улица], с площ от 527 кв. м., с номер по предходен план: 18, квартал 26, при съседи, посочени в скица на поземлен имот № * от 06.04.2012 г., издадена от СГКК - гр. София.
Предмет на правния спор е правото на собственост върху реална част от 44 кв. м., за която ищците твърдят, че е част от техния недвижим имот. Позовали са се на наследствено правоприемство (като единствени наследници по закон на своята майка М. В. М., починала на 27.05.2004 г.) с довод, че процесният имот с площ от 44 кв. м. (заключен в триъгълник между буквите Х-Б-Y, означени от ищцовата страна върху скица № 9960 от 25.10.2010 г., издадена от СГКК – л. 26 от делото на СРС) е придаден по регулация към ПИ № *** от собствения на ответника ПИ № ***. От своя страна ответникът е поддържал, че спорната реална част принадлежи към ПИ № ***, придобит по наследство от баща му Й. В. Т..
В подкрепа на твърдението си, че са собственици на процесната реална част от 44 кв. м., ищците са представили нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по регулация № 200, том VІІІ, дело № 1625/1997 г. на ІІІ нотариус при Софийски районен съд (без посочени дата и име на нотариус). Актът е съставен на основание чл. 134, ал. 2 ЗТСУ, като М. В. М. е призната за собственик на недвижим имот, придаден по регулация към собствения й парцел **, кв. 26 по плана на С. - Г. б., а именно: празно дворно място с пространство от 44 кв. м., което се взема от имот пл.№ *, собственост на Ц. В. Т., В. Й. Т. и Г. В. А., при съседи: парцел ** и имот пл.№ *. В нотариалния акт е посочено, че придаваемото място е придобито по силата на дворищно-регулационния план на С. - Г. б., утвърден със заповед № РД-50-307 от 20.04.1995 г. Относно уреждане на отношенията по регулацията ищците са се позовали на „ДОБРОВОЛНА – ДОГОВОРНА СПОГОДБА” с нотариална заверка с рег.№ 1765 от 05.01.1994 г. на ІІ нотариус при Втори районен съд - гр. София, сключена между М. В. М. (като собственик на парцел *, имот *, кв. 26 по плана на Г. б. – С.), Ц. В. Т. (като собственик на 1/2 ид. ч. от парцел *, имот *, кв. 26 по плана на Г. б. – С.), В. Й. Т. - наследник на Й. В. Т. (като собственик на 1/2 ид. ч. от парцел *, имот *, кв. 26, по плана на Г. б. – С.) и Г. В. А.. Съгласно съдържанието на договора, страните по него са заявили, че „на добра воля и взаимно съгласие” искат регулационната линия между парцел *, имот * и парцел *, имот * от кв. 26 „да мине на еднакво разстояние от къщите, находящи се в двата парцела, както е показано на чертежа по зелената линия”, като (мотивирани от разбирането, че всеки един от съдоговорителите наследява по 1/4 от 88 кв. м. имот, неподелен с делбен протокол от 08.01.1965 г.) при прокарване на новата регулационна линия регулационните сметки да се считат уредени, без никакви взаимни претенции за разплащане. Срещу действителността на така обективирания договор, с насрещната искова молба В. Й. Т. е поддържал, че е нищожен както поради липса на съгласие (на което основание въззивният съд е прогласил нищожността му), а също така, че договорът няма предмет, защото към 25.01.1995 г. няма съсобствени и неподелени 88 кв. м., тъй като (по силата на правните действия, следващи във времето оформянето на делбения протокол от 08.01.1965 г., обективирани в представените по делото НА № 47 от 1972 г., НА № 6 от 1975 г., съдебна спогодба по гр. д.№ 1514/1977 г. и съдебна спогодба от 21.05.1982 г. по гр. д.№ 7059/1982 г. на СРС, 38 състав) баща му Й. В. Т. още през 1982 г. е станал изключителен собственик на целия терен, обозначен в договора за спогодба от 25.01.1995 г. като парцел **, а след неговата смърт на 07.01.1993 г. по силата на наследственото правоприемство единствен собственик на парцел ** е неговият син В. Й. Т.. Срещу легитимиращото действие на НА № 200 от 1997 г. е възразявал както по аргумент от твърдяната нищожност, така също и с доводи, че актът е съставен в нарушение на чл. 134, ал. 2 ЗТСУ отм., тъй като не е налице влязъл в сила регулационен план, с който да се придават части от имот с пл.№ * към имот с пл.№ *; не е спазена формата, изискуема от чл. 111, ал. 1 ЗТСУ отм. при уреждане на сметки по регулация и „договорната спогодба” е нищожна.
СГС е изложил, че съгласно чл. 110, ал. 1 ЗТСУ отм. дворищно-регулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към парцели на други физически или юридически лица и разместването на собствеността настъпва още от деня на влизането му в сила. Собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация, но тя получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена, тъй като до тогава при евентуалното й изменение или създаване на цялостна нова регулация се изхожда от първоначалното положение на имотите съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗТСУ / отм. /. Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗТСУ предходната дворищна регулация се стабилизира, ако към деня на откриване на производството за изменение на дворищната регулация придадените имоти са били заети по законния ред (чрез доброволно отстъпване по реда на чл. 111 ЗТСУ отм. ) или чрез въвод във владение след снабдяване с титул за изпълнение – нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик чрез заплащане на паричното обезщетение за придаваемите се части или по давност (съгласно чл. 134, ал. 3 ЗТСУ отм. ). При изпълнение на тези алтернативни изисквания парцелните граници по предходната регулация се приемат за имотни граници, съобразно които ще се изработи новия план. Дворищнорегулационният план следва да се счита за приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници (ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д.№ 2/1993 г., ОСГК на ВС). При спор за собственост за част от имот, за която се поддържа, че е била придадена по регулация към съседен имот, в тежест на лицето, което твърди, че регулацията е била приложена, е да докаже това. В случая тежестта е за ищците по делото В. М. М. и Г. М. М., като СГС е приел, че това не е сторено по делото.
От събраните по делото доказателства, включително от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза по делото в първата съдебна инстанция не се установява дворищно-регулационния план, одобрен през 1995 г., да е приложен по отношение на имотите, притежавани от наследодателката на ищците и наследодателя на ответника. Не е установено да е осъществено заемане на спорната придаваема част от 44 кв. м. от имота на ответника към имота на ищците (респ. - на тяхната наследодателка М. В. М.), нито че е било заплатено парично обезщетение за уреждане на сметките по регулация. С ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГК, е прието, че с изтичане на сроковете по § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждане на административна процедура по § 8, ал. 1, изр. 2 от ПР на ЗУТ (сега § 8, ал. 2 от ПР на ЗУТ) за изменение на неприложения дворищнорегулационен план. На това основание въззивният съд е приел, че в настоящия случай отчуждителното действие на влезлия в сила, но неприложен регулационен план, е прекратено, респ. – не ищците, а ответникът (по наследство) е собственик на процесната реална част от 44 кв. м.
Произнасяйки се по предявения от ответника насрещен иск за прогласяване на „ДОБРОВОЛНА – ДОГОВОРНА СПОГОДБА” с нотариална заверка с рег.№ 1765 от 05.01.1994 год. на ІІ нотариус при Втори районен съд - гр. София за нищожна, СГС е посочил, че съгласно чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД нищожни са договорите, при които липсва съгласие. Липса на съгласие е налице, когато няма съвпадение на насрещни волеизявления. По делото е установена неавтентичност на договора, сключен между М. В. М. (собственик на парцел *, имот *, кв. 26 по плана на Г. б. – С.), Ц. В. Т. (собственик на 1/2 ид. ч. от парцел *, имот *, кв. 26 по плана на Г. б. – С.), В. Й. Т. - наследник на Й. В. Т. (собственик на 1/2 ид. ч. от парцел *, имот *, кв. 26, по плана на Г. б. – С.) и Г. В. А.. Със заключението на съдебно-почеркова експертиза, обективирано в протокол № 25/2015 г. (прието, като неоспорено от страните и което съдът е кредитирал изцяло като компетентно и обективно изготвено), е установено, че подписът, положен за № 3, вероятно не е положен от В. Й. Т.. Прието е, че ответникът не е подписал договора и в този смисъл не е налице съвпадане на насрещни волеизявления, доколкото такова на ответника като цяло липсва, т. е. не е осъществен фактическия състав на договора. Предвид установената неавтентичност, договорът за спогодба е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пред. второ ЗЗД - поради липса на съгласие от страна на ответника В. Й. Т..
За основателен е намерен и предявения от ответника насрещен иск с правно основание чл. 472 ГПК отм. - за прогласяване за нищожно извършеното през 1997 г. нотариално действие на ІІІ нотариус при Софийски районен съд, обективирано в нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по регулация № 200, том VІІІ, дело № 1625/1997 г. (без дата и име на нотариус), с което е призната М. В. М. от [населено място] - Г. б. за собственик на недвижим имот, придаден по регулация към собствения й парцел **, от кв. 26 по плана на С. - Г. б., а именно: празно дворно място с пространство от 44 кв. м., което се взема от имот пл.№ * и се придава към имот пл.№ *, собственост на М. В. М.. Основанията за нищожност на нотариалните действия са изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 472 ГПК отм., а именно: когато нотариусът не е имал право да го извърши – в нарушение на чл. 465, чл. 466, чл. 469, ал. 1, чл. 470 или чл. 471, както и когато при извършването му са били нарушени чл. 474, ал. 4 – относно личното явяване на участващите лица, чл. 475, чл. 476, б. „а”, „в”, „г” или „е”, чл. 478, чл. 479 или чл. 485, ал. 2 ГПК отм., Сред основанията за нищожност на нотариалните действия не е посочено нарушение на изискването на чл. 476, б. „б” ГПК отм. - „името на нотариуса, който го извършва”. Но съгласно чл. 476, б. „а” ГПК отм. нотариалният акт трябва да съдържа: „годината, месеца, деня, а когато е потребно - и часа, и мястото на извършването му”. В случая атакуваният нотариален акт № 200 от 1997 г. не съдържа отбелязване за месец и деня на съставянето му, а единствено година. Ето защо съдът е приел, че на основание чл. 472 ГПК отм. във връзка с чл. 476, б. „а” ГПК, извършеното през 1997 г. нотариално действие на ІІІ нотариус при Софийски районен съд е нищожно.
Искането за допускане на обжалването се поддържа по въпросите, формулирани в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както следва:
Към жалбата с вх.№ 14059 от 04.02.2020 г., подадена от В. М. М. чрез адвокат М. Р.:
1. В конкретния случай кой закон ще намери приложение - закона, който е бил в сила към момента на възникване на материално-правните отношения – ЗТСУ, или последващите изменения в ЗУТ?
2. С оглед действащите разпоредби на ЗТСУ към този момент чл. 110 от ЗТСУ, в кой момент собствеността на придаваемите се части по регулация стават собственост на собственика на парцела, към който се придават – момента на влизане в сила на регулацията или заплащането на цената на придаваемите се части?
3. Заплащането на цената на придаваемите се части не е ли въпрос само на облигационни отношения или е въпрос и на вещно правни такива?
4. Може ли да се поддържа с успех становището, застъпено от второинстанционния съд, че нотариално заверената спогодба, която безспорно е официален документ, в която е посочено, че облигационните отношения между страните са уредени, е нищожна, т. е., че е налице пълното и насрещно оборване на официален документ само на базата на допълнително заключение, което говори за вероятност, че подписа не е автентичен, при използван сравнителен материал, без доказана автентичност при представено преди това заключение от същия експерт при използван сравнителен материал документи, изхождащи от лицето и категорично заключение, че подписа на спогодбата е автентичен, при наличието и на други документи?
5. „Може ли да се приеме за правилно становището, че констативния нотариален акт, издаден на основание писмо и документи от съответния общински народен съвет, в който не е посочено името на нотариуса, но е посочено, че е ІІІ нотариус при СРС при посочен номер, том, дело и дата и година на изготвения и подписан от нотариуса нотариален акт? ”
с довод, че са налице както общите, така и специални предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поддържа се и довод, че съдилищата са се произнесли по непредявен ревандикационен иск, вместо по предявен негаторен.
Към жалбата с вх.№ 16434 от 07.02.2020 г., подадена от Г. М. М. чрез адвокат Пл. А.:
6. Допустимо ли е въззивният съд, след като е приел за правилно изложената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и за правилни във връзка с нея правни изводи, да я подменя с неверни констатации и то без събрани в хода на въззивното производство нови доказателства?
7. Допустимо ли е в конкретния случай постановеното въззивно решение при явно допуснатите от съда нарушения относно неправилното квалифициране на предявената пред първоинстанционния съд искова претенция?
8. Какви са правните последици на решение, което е мотивирано с разглеждане по същество неверни констатации, в разрез с представени и приети още пред първата инстанция доказателства?
с довод, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
9. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение и на изводите си, въз основа на които постановява крайния си акт, да съобрази всички обстоятелства по делото и тяхната логическа връзка, спазвайки правила от логически, опитен и научен характер?
с довод, че е налице противоречие с т. 12 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК.
10. Длъжен ли е съдът при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди точно всички доказателства по делото, в тяхната съвкупност, без да ги тълкува превратно, едностранно и извадково?
с довод, че е налице противоречие с Решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д.№ 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.
11. Може ли крайният извод на съда да не кореспондира и да противоречи на установената по делото фактическа обстановка?
с довод, че е налице противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г.
12. Допустимо ли е съдът в решението си да разглежда иск / възражение, което не е предявено по делото и представлява свръх петитум?
Към жалбата с вх.№ 13270 от 03.02.2020 г., подадена от В. М. М. и Г. М. М. чрез адвокат Е. П. от САК:
13. за възможността съдът да гради изводите си въз основа на заключение, което дава вероятни, а не категорични отговори на поставените въпроси - с довод, че е налице противоречие с Решение № 165 от 22.10.2019 г. по гр. д.№ 2622/2018 г. на ВКС, І г. о.
14. В случай, че ответникът обосновава правото си на собственост на основание неуредени сметки по регулация, то следва ли да се доказва уреждането на тези регулационни сметки, а именно, че наследодателката на ищците е платила стойността на придаваемите към собствения й недвижим имот части, за да се приеме, че с изплащане на придаваемата по регулация част възниква прехвърлителното действие на дворищнорегулационния план при действието на ЗТСУ - с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
15. поддържа се довод, че решението е очевидно неправилно, тъй като е постановено „свръхпетитум” – заявен е иск за прогласяване нищожност на нотариален акт № 200 от 1997 г., а не иск за нищожност на нотариалното удостоверяване.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
С оглед разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК, преди всичко следва да се извърши проверка за вероятна нищожност или недопустимост на въззивния акт. В случая тези пороци отсъстват. Въззивното решение е валидно - постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. То е и процесуално допустимо - постановено е в отговор на надлежно сезиране, по процесуално допустими претенции и в рамките на сезирането. Във връзка с въпросите под №№ 7 и 12 и довода под № 15 следва да се има предвид, че съобразно разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. т. 4 и 5 ГПК задължение на ищеца е да изложи обстоятелствата, на които основава претенцията си и отправеното до съда искане, а квалифицирането на претенцията посредством подвеждането й под хипотезата на конкретна правна норма е правомощие на съда. В изпълнение на последното, като е изходил от въведените с насрещната искова молба обстоятелства и в съответствие с тях, СГС е действал в рамките на своите правомощия, приемайки, че е сезиран с иск да бъде прогласено за нищожно на основание чл. 472 ГПК отм. извършеното през 1997 г. нотариално действие, обективирано в НА № 200 (без дата и име на нотариус) и се е произнесъл в отговор на сезирането. На следващо място - не кореспондира с данните по делото и доводът, че съдилищата са се произнесли по непредявен ревандикационен иск, вместо по предявен негаторен. С първоначалната искова молба е заявено искане за осъждане на ответника да предаде на ищците владението на процесната част с площ 44 кв. м., обосновано с твърдение, че именно те са титуляри на правото на собственост върху тази територия. Предявяването на осъдителната претенция е потвърдено с молбата от 14.09.2012 г. (л. 25 от делото на СРС), депозирана в отговор на указанията, дадени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК; съобразно тази молба е допуснато уточнение с определение в з. з. 23.10.2012 г. (обективирано върху самата молба), поради което произнасянето на съдилищата по претенция с правно основание чл. 108 ЗС се явява съответно на искането, с което са сезирани. Производството по първоначално заявеното с исковата молба искане ответника да бъде задължен да премахне оградата, разположена по линията Х-Б, в 14-дневен срок от влизане на решението в сила, а в противен случай да бъде разрешено на ищците да я премахнат за негова сметка, е прекратено с определение от 18.10.2012 г., което не е обжалвано и е влязло в сила на 01.11.2013 г. Изложеното мотивира извод, че отсъства вероятност въззивният акт да е процесуално недопустим, респ. – не е налице основанието за допускане на обжалването, предвидено с чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.
При преценката дали съществуват основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ВКС намира, че в случая такива отсъстват. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г., ОСГТК, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, касаторът трябва да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните в приложените изложения въпроси №№ 4, 6, 8, 9, 10, 11 и 13 не са относими към изводите по предмета на спора за собствеността, а представляват израз на доводите на касаторите срещу изводите на съда, обосновани от приетите за установени факти. Не се касае за правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касацията, а за оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на процесуалния закон, обсъждането на които не е част от предмета на произнасяне във фазата по селекция. В конкретния случай въззивният съд е постановил обжалваното решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, като е основал решението си на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. Обсъдени са релевантните за спора обстоятелства по делото и са разгледани заявените твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, съдът преценява доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и в тяхната цялост. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи, които са от значение за спорното право. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти и относно твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Евентуалното несъгласие на касатора с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните не е основание за допускане на касационно обжалване.
Въпрос № 5 представлява незавършена мисъл.
Относно въпроси №№ 1, 2, 3 и 14 следва да се има предвид, че в практиката си ВКС неотклонно приема, че при действието на ЗТСУ за предвижданията на дворищно-регулационните планове е регламентирано отчуждително действие, т. е. частите от имотите, придадени към съседни парцели се считат отчуждени от датата на влизане в сила на плана, но (в съответствие с нормата на чл. 33 ЗТСУ) отчуждителното действие е условно и е в зависимост от това дали е била приложена регулацията по един от трите възможни начина, посочени в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС – след извършено плащане, чрез завземане на имота в хипотезата на чл. 111 ЗТСУ отм. или чрез издаване на нотариален акт по чл. 134, ал. 3 ЗТСУ отм., когато е погасено вземането по регулация, а мястото е завзето от собственика на парцела, към който се придава. При съобразяване произнасянето по исковете по чл. 472 ГПК отм. и чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, СГС обосновано е приел, че ищците не са доказали нито една от тези хипотези да е реализирана. Не доказват праводателката им или те да са заплатили мястото. Установено е, че то е във владение на ответника, който има право да го задържа до заплащането му или уреждане на отношенията, установено с декларация по чл. 111 ЗТСУ отм., При отсъствието на доказателства за уреждане на отношенията, изводът, че регулацията не е приложена, кореспондира на данните по делото и е в съответствие със задължителната съдебна практика – ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, съгласно което само ако регулацията е приложена, парцелните граници отразени в плана, стават имотни граници за следващия план. Ако регулацията не е приложена до влизане в сила на новия регулационен план, имотите се заснемат така както са били отразени по предходния план, като не се зачита отчуждителното действие на дворищната регулация. Отношенията, произтичащи от регулацията, се развиват във времето, като считано от влизането в сила на ЗУТ действа режимът на „доброволна” регулация, за разлика от режима на „принудителната” регулация, уреден със ЗТСУ отм., За да се осигури преходът между двата принципно различни режими, както и за да се избегне бъдещо несъответствие между имотните и регулационни граници на урегулираните поземлени имоти, Законодателят е въвел преходните разпоредби към новия закон, уреждащ обществените отношения, свързани с устройството на територията - § 6 и § 8 от ПР на ЗУТ. Смисълът на преходните разпоредби е изяснен с ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк. д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, като въззивното решение е съобразено с даденото задължително тълкуване на закона. В случая отчуждителното действие на неприложения дворищно-регулационен план за придаваемото място от ПИ № *** към ПИ № *** е действало временно - до изтичане на срока по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Не се твърди и не се установява ищците да са подавали заявление за извършване на необходимата в тази връзка оценка, поради което и на основание § 8 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие за придаваемото място от ПИ № *** към ПИ № *** е отпаднало. Правото на собственост върху придаваемата част се е върнало в патримониума на собственика на ПИ № ***, който извод е обусловил отхвърлянето на първоначалния иск с правно основание чл. 108 ЗС, респ. – уважаването на насрещния положителен установителен иск за собственост. Въззивното решение се явява съобразено със задължителната практика на ВКС, което изключва допускане на обжалването в хипотезите както на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
С оглед изхода от настоящото произнасяне, касаторите дължат да заплатят разноски на ответника по касация, както следва: В. М. М. - сумата 2 000 лв., представляваща възнаграждение за един адвокат за изготвения отговор на касационната жалба с вх.№ 14059 от 04.02.2020 г., договорено и заплатено в брой съгласно ДПЗС № 791534 от 10.02.2020 г. (л. 19); Г. М. М. - сумата 2 000 лв., представляваща възнаграждение за един адвокат за изготвения отговор на касационната жалба с вх.№ 16434 от 07.02.2020 г., договорено и заплатено в брой съгласно ДПЗС № 821576 от 16.07.2020 г. (л. 43).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 8644 от 17.12.2019 г. по в. гр. д.№ 2190/2017 г. на СГС, г. о., ІІІ „в” състав.
ОСЪЖДА В. М. М. ДА ЗАПЛАТИ на В. Й. Т. сума в размер на 2 000 (две хиляди) лева – разноски за защита пред ВКС.
ОСЪЖДА Г. М. М. ДА ЗАПЛАТИ на В. Й. Т. сума в размер на 2 000 (две хиляди) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: