Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Х. Д. от гр. Х., подадена чрез пълномощника адвокат В. Ч., против Решение № 766/01.12.2020 г. по адм. дело № 672/2020 г. на Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата й против Решение №Ц1012-26-249-1 от 17.07.2020 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/- гр. Х., с което са потвърдени Задължителни предписания № ЗД-1-26-00772965/23.06.2020 г. на главен инспектор по осигуряването в ТП на НОИ-Хасково.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд е игнорирал възражението за нищожност на обжалвания административен акт с оглед съдържанието на властническите разпореждания, съдържащи се в него. Според касаторката е недопустимо, чрез превишаване пределите на компетентност и на служебните си правомощия, длъжностното лице да й разпореди да декларира неизгодни за себе си правнозначими факти и от поведението си да търпи неизгодни правни последици, подавайки коригираща Декларация, обр. 1. Молбата към съда е за отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се обяви за „нищожно, недопустимо и незаконосъобразно“ решението на директора на ТП на НОИ - Хасково и потвърдените с него задължителни предписания. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба - директорът на ТП на НОИ-Хасково, чрез главен юрисконсулт Т. З., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение Административен съд - Хасково е отхвърлил жалбата на Х. Д. срещу Решение №Ц1012-26-249-1 от 17.07.2020 г. на директора на ТП на НОИ - гр. Х., с което са потвърдени Задължителни предписания № ЗД-1-26-00772965/23.06.2020 г. на главен инспектор по осигуряването в ТП на НОИ-Хасково. С тези предписания жалбоподателката е задължена да подаде в ТД на НАП Пловдив – офис Х. Д, образец № 1 "Данни за осигуреното лице" за самоосигуряващото се лице Х. Д., съдържащи заличаващи данни за периода от 04.09.2019 г. до 30.04.2020, като в т. 12 – вид осигурен, да се посочи код 13.

Първоинстанционният съд е приел, че Д. е била регистрирана като земеделски производител в Областна дирекция „Земеделие“, като е регистрирала в Областна дирекция по безопасност на храните /ОДБХ/- Кърджали и животновъден обект, тип „лично стопанство“, но не произвежда животинска продукция, предназначена за продажба, предвид което не може да се приеме, че отговаря на визираната в §1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО дефиниция за регистриран земеделски стопанин. Решението е правилно.

Установено е от фактическа страна, че Х. Д. е представила пред ТП на НОИ-Хасково болнични листове за временна неработоспособност №Е20198753727 от 03.04.2020 г. и №Е20201186602 от 09.04.2020 г., от които е видно, че е ползвала отпуск поради временна неработоспособност от 06.03.2020 г. до 19.04.2020 г. –поради бременност и от 06.04.2020 г. до 17.05.2020 г.- поради майчинство.

Предвид подаден Сигнал №Ц-1043-26-130 от ръководитля по изплащането на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ - Хасково до началник отдел „КПК“, във връзка с представени от жалбоподателката Приложения №9 към болнични листове за посочените периоди, била направена Справка №22А- „Данни от регистъра на осигурителите за самоосигуряващите се лица“, от която се установило, че Х. Д. обявила започване на дейност в качеството си на земеделски производител, считано от 04.09.2019 г. От направена справка в програма „Лакорда“ било установено, че тя била регистрирана като земеделски стопанин, отглеждащ домашни птици.

Предвид определяне правото на парично обезщетение за временна неработоспособност от фондовете на ДОО, е изискана информация и според представената от ОДБХ - Кърджали справка, че Д. има вписан животновъден обект, тип „лично стопанство“.

Предвид установените факти и обстоятелства, на 23.06.2020 г., на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО и чл. 37, ал. 1 от Инструкция за реда и начина на осъществяване на контролно - ревизионна дейност от контролните органи на НОИ, на Х. Д. е издадено Задължително предписание №ЗД-1-26-00772965/23.06.2020 г. от контролен орган в ТП на НОИ – Хасково, с което същата е задължена да подаде в ТД на НАП Пловдив – офис Хасково декларация, образец № 1 "Данни за осигуреното лице" за самоосигуряващото се лице Х. Д., съдържащи заличаващи данни за периода от 04.09.2019 г. до 30.04.2020, като в т. 12 – вид осигурен, да се посочи код 13. В мотивите към предписанието е посочено, че от направена справка в регистър „Лакорда“ било установено, че съгласно ЗРБ (ЗАКОН ЗА РЕГИСТЪР БУЛСТАТ), Х. Д. била вписана с правна форма "самоосигуряващо се лице" с постоянен адрес в гр. Х., настоящ [населено място] и с място на извършване на дейността гр. Х., [адрес], с КИД 2008 – отглеждане на домашни птици, с управляващ Х. Д..

Посочено е, че от справката за регистрирани земеделски стопани – физически лица е видно, че лицето е имало регистрация като земеделски стопанин, съгласно Наредба № 3/21.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистъра за земеделски стопани на 04.02019 г., пререгистрирана на 20.01.2020 г. Отбелязано е, че въпреки вписания/регистриран животновъден обект, тя очевидно не произвежда животинска продукция, предназначена за продажба, предвид което същата не отговаря на визираната в § 1, т. 5 от ДР на КСО хипотеза, т. е. няма основание за осигуряване по реда на чл. 4, ал. 3, т. 4 и направената регистрация по реда на Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващи се български граждани на работа в чужбина и морските лица/НООСЛБГРЧМЛ). Прието е, че подадените по реда на чл. 5, ал. 4 от КСО данни, като самоосигуряващо се лице – регистриран земеделски стопанин, и внесените в приход на бюджета на ДОО осигурително вноски, са неоснователни и не пораждат права по КСО за лицето. Предвид изложеното, подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода 04.03.2019 г. до 30.04.2020 г. следва да бъдат заличени.

Обжалваните задължителни предписания по административен ред са потвърдени с Решение №Ц1012-26-249-1 от 17.07.2020 г. на директора на ТП на НОИ - Хасково.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателката не попада в кръга на лицата по §1, т. 5 от ДР на КСО. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, е дефинирано легално в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5.... " В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство.

Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващ се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка, а според ал. 3 и ал. 4 на същата норма, регистрацията на самоосигуряващите се лица в НОИ се извършва служебно въз основа на данните в регистъра и базите данни на Националната агенция за приходите по чл. 80, ал. 1 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К), както и са изброени данните, които самоосигуряващите се лица периодично представят в Националната агенция за приходите.

В чл. 1, ал. 1 от НООСЛБГРЧМЛ е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване – включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Според ал. 2, при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството, а според ал. 3, самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО определят вида на осигуряването си с декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на НАП.

По делото няма спор, че жалбоподателката е регистрирана като земеделски стопанин в Регистъра по чл. 7, ал. 1 от ЗПЗП, воден в МЗХГ по реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, като дейността, за която е регистриране е отглеждане на домашни птици. Същата е отглеждала такива- 20 броя, извършвала е продажба на яйца и живи птици, което не се оспорва от ответника и е внасяла и осигурителни вноски.

По смисъла на КСО обаче, наличието само на регистрация в Регистъра на земеделските стопани не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на ЗПЗП и осигурено лице по смисъла на КСО. По аргумент от § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая – че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба (производството за лични нужди повече от очевидно е, че покрива изискването за трудова дейност), и е регистрирано по установения ред, не може да има качеството „осигурено лице“, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. По този начин изискването на законовата разпоредба, съдържаща определението за "осигурено лице" по смисъла на КСО е лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител като произвежда продукция, предназначена именно за продажба и при наличието на надлежна регистрация.

Предвид вида на извършваната от Х. Д. дейност–отглеждане на птици, в настоящия случай са приложими и разпоредбите на ЗЖ (ЗАКОН ЗА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО) (ЗЖ), с който закон се уреждат организацията и управлението на животновъдството, производството, развъдната дейност и предлагането на пазара на селскостопански животни, както и правата и задълженията на физическите и юридическите лица, свързани с тези дейности. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЖ, производството обхваща дейностите, свързани с отглеждането, храненето и възпроизводството на селскостопански животни и с производството на животински продукти, предназначени за продажба. Според ал. 3 на чл. 13, обектите за отглеждане на селскостопански животни се регистрират по реда на ЗВМД и подлежат на вписване в Системата за идентификация на животните и регистрация на животновъдните обекти на БАБХ с уникален номер. В чл. 13, ал. 4 от ЗЖ е регламентирано, че животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни, а според ал. 5, животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като ферми.

Според легалните дефиниции в § 1, т. 46 и т. 47 от ДР на ЗЖ, "ферма" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за предлагане на пазара, а "лично стопанство" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация. Съгласно чл. 7, ал. 3, т. 1 от ЗВМД, в БАБХ се водят публични регистри на животновъдните обекти. В чл. 137 от ЗВМД (в приложимата към казуса редакция) бе предвидено, че собствениците или ползвателите на животновъдни обекти, подават заявление за регистрация по образец до директора на съответната ОДБХ, въз основа на което директорът на ОДБХ вписва животновъдния обект в регистър и издава удостоверение за регистрация, когато обектът отговаря на определените изисквания, като регистрацията на животновъдния обект е безсрочна. Следва да се посочи и че и по сега действащата редакция на чл. 137 от ЗВМД задължението за подаване на заявление за регистрация е за всички собственици или ползватели на животновъдни обекти, вкл. и за тези чиито стопанства се дефинират като „лични“.

По делото е безспорно установено, че Х. Д. има вписан/регистриран в БАБХ „животновъден обект“, но той не е тип "ферма", а е тип „лично стопанство“ по смисъла на закона, което означава, че тя няма право да предлага добитата от отглежданите птици продукция на пазара, респективно, продукцията е предназначена за лична консумация. По този начин тя продава продукцията без да е регистрирана по установения в ЗВМД ред, а липсата на подобна регистрация, независимо от обстоятелството, че е регистрирана по Наредба №3/29.01.1999 г., изключва Х. Д. от кръга на лицата по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО.

С оглед на изложеното и приложимите разпоредби на чл. 4, ал. 3, т. 4 и ал. 4 от КСО, се налага извод, че в кръга на задължително осигурените по КСО лица попадат само земеделски стопани, за които се предвижда кумулативно да произвеждат продукция, предназначена за пазара и да са спазили специфичните изисквания за регистрация по установения ред във връзка с извършването именно на тази дейност, т. е. продукцията да се произвежда в съответен вид стопанство, за което законът изрично регламентира възможност да бъде предлагана на пазара.

Обстоятелството дали продукцията от личното стопанство в действителност е била периодично продавана е ирелевантно, доколкото в тази хипотеза не може да се приеме, че е извършвана „трудова дейност“ по смисъла на КСО. Изложените в обратната насока оплаквания са неоснователни. Посочените по-горе предпоставки следва да са налице в условията на кумулативност и те следва да бъдат установени от лицето, което претендира благоприятни за себе си правни последици, което в конкретния случай не е сторено.

Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, претенцията на ответника за заплащане на юрисконсултско възнаграждение е основателна за сторените разноски в касационната инстанция. Касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответната страна сумата от 100 лева, определена на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от НЗПП.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 766 от 01.12.2020 г. по адм. дело № 672/2020 г. на Административен съд - Хасково.

ОСЪЖДА Х. Д. от гр. Х. да заплати на ТП на НОИ-Хасково сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100/сто/лева.

Решението не подлежи на обжалване.