Р

Е Ш Е Н И Е

№ 173

София,

03 май 2010г.

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният

касационен съд на Р. Б, второ наказателно отделение, в съдебно

заседание на двадесет и четвърти март

две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. С

ЧЛЕНОВЕ: Ю. К

Е. А

при

секретар Н. Ц. ......................................и в присъствието на

прокурора А. Л. ................................... изслуша докладваното

от съдията Е.А

наказателно

дело №743 /2009 г.

Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Б. Ф. В. против присъда № 386 от 11.11.2009 г. по внохд № 4369/2009 г. на Софийския градски съд.

В жалбата се сочи, че новата осъдителна присъда е постановена в противоречие на закона и при съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Съдът не е съобразил изтичането на абсолютния давностен срок по чл. 81, ал. 3 във връзка с чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК, проявил е неправилен процесуален подход при обсъждане на доказателствата и е издал съдебен акт на базата на предположения. В заключение се отправя искане за отмяна на обжалваната присъда и оправдаване на подсъдимия, или, алтернативно - за прекратяване на наказателното производство на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 от НПК и чл. 81, ал. 3 от НПК.

Прокурорът пледира за оставяне на жалбата без уважение.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 2 от НПК, установи следното:

Софийският районен съд, наказателна колегия, 103 състав, с присъда от 27.04.2009 г. по нохд № 4559/2006 г. признал подсъдимия Б. Ф. В. за невинен и го оправдал по повдигнатите обвинения по чл. 252, ал. 1, вр. 2 /отм./, вр. чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 6, т. 4, пр. 2 и пр. 3, вр. чл. 194, ал. 1 от НК.

Софийският градски съд, наказателна колегия, осми състав, с присъда № 386 от 11.11.2009 г, по внохд № 4369/2009 г. отменил първоинстанционната присъда и вместо нея постановил друга, с която признал Б. Ф. В. за виновен в това, че на 21 срещу 22.01. 1991 г. в гр. С., в качеството на длъжностно лице, се възползвал от служебното си положение и чрез използване на техническо средство и специален начин отнел чужди движими вещи - фотографски апарати и аксесоари на обща стойност 33 974, 61 лева / неденоминирани / с намерение противозаконно да ги присвои, като кражбата е в големи размери, поради което и на основание чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4 и т. 6 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 вр. чл. 2, ал. 1 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, като го оправдал по обвинението за извършване на две отделени престъпления.

На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът отложил изтърпяването на наложеното на подсъдимия наказание за срок от четири години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените деловодни разноски.

Жалбата срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения:

Основното оплакване на касатора за изтекла давност се опровергава от граматическото и систематическо тълкуване на разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК, посочена в касационната жалба като относима за определяне на срока за наказателно преследване за инкриминираната по чл. 195, ал. 2 от НК престъпна дейност. Последната се наказва с лишаване от свобода от три до петнадесет години. Съгласно чл. 80, ал. 1, т. 2 от НК наказателното преследване за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от десет години, се изключва по давност, ако не е възбудено в продължение на петнадесет години, а по силата на чл. 81, ал. 3 от НК наказателното преследване се изключва независимо от спирането или прекъсването на давността, ако е изтекъл срок, надвишаващ с една втора този срок т. е. двадесет и две години и шест месеца. Деянието, за което е обвинен касаторът, е извършено през 1991 г. и този срок все още не е изтекъл. Разбирането на защитата, че давностният срок за наказателно преследване за деяния, наказуеми с лишаване от свобода от три до петнадесет години, е този по чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК – десет години, а по –дългият, петнадесетгодишен давностен срок по чл. 80, ал. 1, т. 2 от НК е приложим само за деяния, наказуеми със санкция с минимум от десет години лишаване от свобода, не държи сметка за формулировката на текста на чл. 80, ал. 1 от НК. Законодателят използва израза “повече от” в т. 2, т. 3 и т. 4, което недвусмислено показва, че диференцира давностните срокове съобразно максимума на предвиденото наказание, а не съобразно минимума. Това личи особено ясно при сравнение с разпоредбите в НПК, съдържащи критерия на минималното предвидено наказание - чл. 28, ал. 1, т. 3, чл. 63, ал. 2, т. 2 и т. 3 и ал. 4, чл. 94, ал. 1, т. 3 от НПК. Във всички тях се прилага фразата “не по-малко от”,а не “повече от”,използвана само във връзка с максималните граници на санкциите. На следващо място, разгледана в контекста на чл. 80, ал. 1 от НК разпоредбата на т. 2 логично обхваща сегмент от престъпни деяния, изключени от останалите четири точки. На последно място аргумент срещу позицията на касатора е и казуистичната възможност при отнасяне на десетгодишния давностен срок към деяния, наказуеми с лишаване от свобода от три до петнадесет години, давността да изтече преди възможния срок на наложено наказание към максимума, което би поставило неосъдения деец в по-благоприятна позиция от разкрития и наказан подсъдим. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че не е изтекъл срокът на абсолютната давност за наказателно преследване по отношение на касатора и въззивният съд правилно не е прекратил производството на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК.

Неоснователни са и доводите за съществени нарушения на процесуалните правила при анализа на доказателствения материал. Въззивният съдебен състав внимателно и задълбочено е обсъдил малобройните доказателствени средства и е съобразил техния косвен характер. Изводът му за тяхната достатъчност при формиране на вътрешното убеждение на съда по основния факт на доказване е съобразен с принципните разпоредби на чл. 13 и чл. 14 от НПК за обективно, пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства и постигане на обективната истина. Съдът установил чрез показанията на свидетеля М, че в нощта на престъплението подсъдимият имал достъп до фотолабораторията, където се намирали откраднатите вещи, а чрез показанията на свидетелите Ч, М. и Г. констатирал неговите последващи действия за отчуждаването им. Двете предходни инстанции отбелязали също така, че част от инкриминираните вещи били иззети от дома на подсъдимия без да е установено легално основание за попадането им там. Въззивният съд оценил в съвкупност тези обстоятелства и стигнал до единствено възможния и несъмнен извод за съпричастност на подсъдимия в извършеното престъпление. Това заключение почива на убедителни, макар и косвени доказателства, и е извън зоната на разумното съмнение за възприетото от втората инстанция авторство на деянието.

В заключение, настоящият състав не съзира наличие на посочените в жалба касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за ревизия на обжалваната присъда, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК

РЕШИ

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 386 от 11.11.2009 г. по внохд № 4369/2009 г. на Софийския градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.