Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалният кодекс (АПК).
С решение № 1193 от 27 февруари 2017 год., постановено по адм. д. № 5807/2015 год. състав на Административен съд София град, е отменил по жалба на [фирма] [населено място] решение № РЗМ – 5800 – 181/32 - 72390 от 24 април 2015 год. от началника на Митница – Столична, с което на оспорващия са определени допълнителни публични вземания за ДДС в размер на 26 002 лв. ведно със съответните лихви и е осъдил Агенция „Митници“ да заплати на жалбоподателя разноски по делото в размер на 2 430лв.
Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от началника на М. С - [населено място], чрез процесуалния му представител С. Д.. В същата се правят оплаквания, че решението на Административен съд София - град е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Прави се искане Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд София - град.
Ответното по касационната жалба дружество [фирма], [населено място] чрез своя процесуален представител взема становище, че решението на Административен съд София - град е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира се заплащане на разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 221 АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С решението си Административен съд София - град е отменил по жалба на [фирма], [населено място] решение № РЗМ – 5800 – 181/32 - 72390 от 24 април 2015 год. издадено от началника на Митница – Столична, с което на оспорващия са определени допълнителни публични вземания за ДДС в размер на 26 002 лв. ведно със съответните лихви. В мотивите на решението е описана подробно фактическата обстановка по извършването на последваща проверка на действията на дружеството по повод на извършен внос на цимент по отделни ЕАД през 2012 год., приключила като краен акт с обжалваното решение на началника на Митница - Столична. Административният съд е приел, че оспореният митнически акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административно производствените правила, но при липса на съответните материалноправни предпоставки. Посочено е, че за да издаде въпросното решение митническият орган е приел, че [фирма], [населено място] не е включило в обявената данъчна основа на вноса разходи, свързани с извършения внос, изразяващи се в транспорт на стоката. Мотивите на решаващия съд, че това е извършено в противоречие с материалния закон се изразяват в следното :
1. По делото е установено, че [фирма] е издало 39 бр. фактури с предмет на доставка „обезпечаване на режим транзит с обща банкова гаранция“, с която е гарантирано пред митническия орган заплащането на задълженията на [фирма] по извършения внос на цимент от Р. Т и Сърбия. Спорният въпрос е относно това, дали сумите заплатени по въпросните фактури следва да бъдат включени в митническата облагаема стойност по чл. 55 ЗДДС;
2. Възпроизведено е съдържанието на въпросната разпоредба, като е направено тълкуване в смисъл, че законодателят е направил изчерпателно посочване на всички разходи, които би следвало да се включат и с тях да се увеличи данъчната основа при внос. П. е, че за разлика от нормата на чл. 26, ал. 3, т. 3 ЗДДС, при чл. 55 ЗДДС изброяването не е примерно, а лимитативно. Прието е, че по тази причина, разходите по възнаграждение за издадена банкова гаранция не могат да бъдат включвани в митническата облагаема стойност, тъй като те не могат да бъдат определени като разходи за комисионна или транспортни разходи. Отбелязано е, че Законът за митниците допуска правна възможност да обезпечаване на задълженията на едно лице от друго, трето лице, като последното има право на възнаграждение за това, че е гарантирало със свое имущество изпълнението на чуждо задължение. Направеният в тази връзка разход не може да бъде отнесен към него една от хипотезите по чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС.
3. Първоинстанционният съд е приел, че освен посоченото нарушение, е налице и друг порок на оспорения административен акт. В тази насока на стр. 3 и 4 от решението, л. 442 от делото, е прието, че от заключението (основно и допълнително) на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и показанията на свидетелката С. – митнически инспектор, се установява, че в оспореното митническо решение задълженията на [фирма], [населено място] не са коректно определени поради допуснато грешно отнасяне на ЕАД към определени фактури, издадени от [фирма].
На основание изложеното е изграден извод, че решението е издадено в нарушение на чл. 59, ал. 2 АПК, тъй като липсват фактическите основания за издаването му, което лишава съдът от възможността да извърши проверка на правилността на акта.
На база на изложеното е направен краен извод, че оспореното решение на началника на М. С е издадено при липса на материалноправни предпоставки и при некоректно излагане на фактическата обстановка, което обуславя необходимостта от неговата отмяна.
Решението на Административен съд София - град е правилно и законосъобразно.
В касационната жалба се правят основно оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Навеждат се доводи, че административният съд неправилно е приел, че сумите по въпросните 39бр. фактури, издадени от [фирма] съставляват възнаграждение по повод на издадена банкова гаранция и те не следва да бъдат включени в данъчната основа на вноса по чл. 55 ЗДДС. Твърди се още, че от данните по делото се установява, че въпросните фактури касаят разходи по транспортиране на стоките на територията на страната и че дори да има допуснати някакви грешки при определяне на размера на задължението, то те не са от такъв характер, че да обуславят отмяната на акта.
По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното:
По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е определена от първоинстанционния съд. Установено е, че през 2012г. [фирма], [населено място] е извършвало внос на цимент от Турция и Сърбия, за който е подавало съответно ЕАД-та. При извършената последваща проверка от митническия орган по реда на чл. 84а ЗМ е установено, че през този период на вносителя [фирма], [населено място] има издадени 39 бр. фактури от [фирма] с предмет „обезпечаване на режим транзит с обща банкова гаранция“. При така изложената фактическа обстановка правилно е определен основният спорен въпрос между страните – следва ли сумите по въпросните фактури да бъдат включени в митническата облагаема стойност на вноса по чл. 55 ЗДДС. Даденият отговор на спорни въпрос от страна на първоинстанционния съд е логически обоснован на фактите по делото и при правилно тълкуване на материалния закон. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС (в редакцията, действала към момента на вноса) определя, че данъчната основа при внос на стоки по чл. 16 е митническата стойност, увеличена със присъщите на вноса разходи, като комисиона, разходи за опаковка, транспорт и застраховка, реализирани до първото местоназначение на стоките на територията на страната. В тази връзка административният съд правилно е приел, че изброяването на разходите в нормата е лимитативно, а не примерно, поради което разходите по издаване на банкова гаранция за обезпечаване на задълженията на вносителя от трето лице (чл. 186 и сл.ЗМ) не могат да бъдат определени като такива по чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗДДС. Обстоятелството, че въпросната гаранция обезпечава задълженията на вносителя по вноса при транспортирането на стоката на територията на страната не права разходите по издаване на гаранцията „транспортни“, каквато по същество е тезата на касатора. Изложеното не се променя и от факта, че [фирма] извършва обезпечаване на задълженията на други вносители, различни от [фирма], [населено място]. Договарянето на гаранции съставлява „освободена доставка“ по смисъла на чл. 46, ал. 1, т. 2 ЗДДС, поради което обстоятелството, че по въпросните 39 бр. фактури не е начислен ДДС от [фирма], [населено място] е още едно доказателство, че те касаят възнаграждение по банкова гаранция, а не транспортна услуга, която е облагаема доставка по смисъла на чл. 6, ал. 3, т. 3 ЗДДС. Обстоятелството, че на [фирма], [населено място] са били съставени други подобни решения, които не са били оспорени и задълженията по тях са погасени в срок, е неотносимо към спора. По делото няма данни какви са били тези други решения, правото дали да оспори или изпълни задълженията по един акт принадлежи на адреса на акта и от неоспорването не могат да бъдат правени изводи в негова в вреда при оспорване на друг акт.
Направените в касационната жалба оплаквания, свързани с установено от първоинстанционния съд нарушение на чл. 59, ал. 2 АПК, не могат да бъдат споделени. Нормата на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК поставя изискване административният акт да съдържа фактическите и правните основания по неговото издаване. Обстоятелството, че има разминаване в решението относно ЕАД - та по вноса и въпросните 39 бр. фактури е порок, който действително лишава съдът от възможността да провери правилността на въпросното решение.
Като е стигнал до краен извод, че оспореното решение № РЗМ – 5800 – 181/32 - 72390 от 24 април 2015 год. от началника на Митница – Столична, с което на [фирма], [населено място] са определени допълнителни публични вземания за ДДС в размер на 26 002 лв. ведно със съответните лихви, е издадено при липса на материалноправни предпоставки и при допуснато нарушение на чл. 59, ал. 2 АПК, което обуславя неговата отмяна, Административен съд София - град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, изложени в жалбата и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.
От ответното по касация дружество е претендирано присъждане на разноски за настоящата инстанция, но не са представени доказателства за извършени такива, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1193 от 27 февруари 2017 год. постановено по адм. дело № № 5807/15 год. по описа на Административен съд София – град. РЕШЕНИЕТО е окончателно.