Р Е Ш Е Н И Е

№ 537

гр. София, 21.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Т. И. изслуша докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 381 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С Определение № 193 от 16.01.2024 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 595 от 16.08.2022 г. по в. търг. д.№ 311/2022 г. на Апелативен съд – София, т. о., ХV състав в частта, с която е постановено, че се обезсилва Решение № 260245 от 18.01.2022 г., постановено по гр. д.№ 11479/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от „М. К. ООД срещу „Маджикленд“ ЕООД искове с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 285 ЗЗД за сумата 26 000 лв., предявена частично от 69 793,38 лева, представляващи разходи, сторени от ищеца за промяна предназначението на жилищна сграда - къща, находяща се в гр. София, ул. „К. Б. І“ № 7, в ресторант, дължими по договор за поръчка, прикрит със споразумение към договор за наем от 10.09.2013 г., както и евентуално съединения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 50 000 лева, поради неоснователното му обогатяване с нея за сметка на ищеца, изразяващо се в извършване на разходи за промяна предназначението и преустройство на посочената жилищна сграда – къща в ресторант, извършени след сключване на договор за наем от 10.09.2013 г., като в тази част делото е върнато на СГС за разглеждане на предявените от „М. К. ООД срещу „Маджикленд“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72, ал. 1 ЗС вр. чл. 17, ал. 1 вр. чл. 285 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 26 000 лв. (частично предявен иск от 225 000 лв.), представляваща разликата в пазарната стойност на горепосочения имот преди и след извършване на подобрения в него, включително акцесорното искане по чл. 86 ЗЗД за заплащане на законната лихва върху главницата от деня на завеждане на исковата молба до окончателното издължаване и предявения в условията на евентуалност (ако съдът отхвърли като неоснователен главния иск по чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72 ЗС вр. чл. 17, ал. 1 вр. чл. 285 ЗЗД) осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД (при сбъдване на вътрешно процесуалното условие за разглеждането му) за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 000 лв. поради неоснователното му обогатяване с нея за сметка на ищеца.

Касаторът „Маджикленд” ЕООД, представляван от адвокат В. С. от САК, поддържа, че в посочената част въззивното решение е неправилно и моли да бъде отменено, като делото бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по съществото на спора. Претендира разноски съгласно списък (л. 61).

С подадения чрез адвокат Н. Д. от АК - Б. отговор на касационната жалба ответникът по касация „М. К. ООД поддържа, че решението на въззивния съд е правилно, тъй като първата инстанция не само е дала погрешна правна квалификация, но също така е постановила решение по непредявен иск. Вторият порок може да бъде отстранен само по реда на чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, поради което въззивният акт следва да бъде потвърден. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, апелативният съд се е произнесъл в приложното поле на чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК (в която част е допуснато касационно обжалване на въззивното решени), както и е потвърдил първоинстанционното решение в частите му, с които: е отхвърлен като неоснователен предявения от „М. К. ООД срещу „Маджикленд“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал.1, пр. I-во вр. чл. 9 ЗЗД за сумата от 3 400 евро, представляваща предоставен депозит по договор за наем от 10.09.2013 г.; „М. К. ООД е осъден да заплати на „Маджикленд“ ЕООД на основание чл. 232, ал. 2 вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата 90,45 лева, представляваща разходи за ползвана от наемателя електрическа енергия в периода 01 - 28.01.2019 г. в наетия по договор за наем от 10.09.2013 г. имот, находящ се в гр. София, ул. К. Б. І № 7, след изтичане на наемния договор, както и на основание чл. 79, ал. 1, пр. I-во вр. чл. 9 и чл. 233, ал. 1, изр. II-ро ЗЗД сумата в размер на 25 276,50 лева, представляваща разходи, необходими за поправяне на вредите в наетата вещ и възстановяване на състоянието й към момента на отдаването й под наем по договор от 10.09.2013 г., ведно със законната лихва върху тези главници от датата на подаване на насрещната искова молба - 15.03.2019 г. до окончателното плащане. В потвърдителната част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила при условията на чл. 296, т. 2 ГПК.

В мотивите на въззивното решение са възпроизведени изявленията в исковата молба и молба вх.№ 30721 от 09.03.2020 г., съгласно които „М. К. ООД (като наемател) и „Маджикленд” ЕООД (като наемодател) сключили договор за наем на 10.09.2013 г. за срок от 5 г., считано от датата на сключването му с обект „къща в гр. София, на ул. К. Б. І № 7 с двор от 200 кв. м., с РЗП на къщата 240 кв. м. и състояща се от 3 етажа, заедно с ползване на 2 бр. паркоместа”. На по-късна дата страните сключили и допълнително споразумение към първоначалния договор за наем, с което определили, че началната дата на изпълнение на договора за наем щяла да бъде 01.11.2013 г., като на тази дата „Маджикленд” ЕООД предал на „М. К. ООД „владението” на имота и се съгласил предназначението на имота да бъде променено от жилищна сграда на ресторант. Тази последна договорка представлявала прикритие на друга, действителна договорка, а именно – „Маджикленд” ЕООД възлагал на „М. К. ООД да смени предназначението на къщата от жилищен имот в ресторант. Това било така, тъй като „Маджикленд” ЕООД осъзнавал ясно, че къщата се наемала от „М. К. ООД само и единствено с цел да се използва за ресторант (този факт бил коментиран още при първия оглед на имота, преди подписване на договора за наем). Освен това „Маджикленд” ЕООД правил нееднократно опити да смени предназначението на сградата лично преди отдаването му на „М. К. ООД, но опитите се увенчали с неуспех, т. е. наемодателят искал смяната на предназначението на къщата, но не разполагал със знанията, уменията и необходимите ресурси за да постигне този резултат, въпреки че силно желаел това. Желанието на „Маджикленд” ЕООД за смяна на предназначението на сградата било обусловено от факта, че така цената на имота щяла де се повиши значително, тъй като търговските обекти в гр. София имали с около 30% по-висока цена от жилищните такива. „Маджикленд” ЕООД натоварил с тази задача „М. К. ООД, като това изрично било коментирано между тях. Това била и основната причина с въпросното допълнително споразумение да било предадено „владението“, а не „държането“ на имота, както би било логично при едно обикновено наемно правоотношение. В случая действителната воля на страните била, наемателят да владее и да може да извърши необходимите правни и фактически действия за смяна предназначението на процесния имот. В изпълнение на възложената му задача, „М. К. ООД за своя сметка изготвил проектна документация, осигурил разрешение от Столична община за смяна на предназначението на сградата и извършил всички необходими строително-монтажни работи с цел да я приведе във вид да изпълнява новото си предназначение. Тъй като процедурата по смяна на предназначението на сграда била сложна и отнемала много време, а от друга страна през годините имало значителни спънки при изпълнение на поставената задача, смяната на предназначението станало факт едва в последните седмици преди изтичане на срока на договора за наем. Поради това „М. К. ООД нямал възможност да се ползва от направените от него подобрения и те останали изцяло в полза на наемодателя.

При така твърдените факти ищецът „М. К. ООД счита, че за него е възникнало правото на иск срещу собственика на процесния имот за извършените от него подобрения. С подписване на допълнително споразумение към договора за наем, ответникът „Маджикленд” ЕООД предал „владението” върху процесния имот на ищеца, поради което същият се явявал недобросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, но поради наличието на хипотезата на чл. 74, ал. 2 ЗС, а именно - видно от допълнителното споразумение към договора за наем, владението било предадено с цел главно извършване на процесните подобрения в недвижимия имот, от които ищецът да се ползва, то той имал правата на добросъвестен владелец по чл. 72 ЗС, т. е. имал право на по-голямата сума измежду сумата на направените разноски и стойността, с която се била увеличила цената на имота. Пазарната цена на недвижимия имот била около 750 000 лева (по частна експертиза), а както било отбелязано разликата в пазарната цена на жилищен имот и на търговски имот от един и същ тип в гр. София била от порядъка на около 30%. Сумата на направените разноски за извършване на подобрения в процесния имот била около 50 000 лв. По-висока от нея е стойността на разликата между пазарната стойност на имота преди и след извършване на подобренията. Ето защо ответникът „Маджикленд” ЕООД дължал на ищеца „М. К. ООД разликата между двете стойности в размер на 225 000 лв., от която сума в настоящото производството се претендира част в размер на 26 000 лв. При условията на евентуалност, ако съдът прецени, че ищецът не е имал качеството владелец и искът по чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72 ЗС е неоснователен, то ищецът предявява иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. ІІІ-то ЗЗД, а именно - за направените разноски за подобрения, в размер на общо 50 000 лв. от които частично претендира 5 000 лв. в настоящото производство. Правото за този иск възниквал за ищеца срещу ответника, тъй като смяната на предназначението на процесната сграда, за да може тя да се използва за ресторант, с каквато точно цел ищецът я бил наел, била завършена едва в края на наемния период, поради което той нямал възможност да се ползва от нея и извършените подобрения на практика оставали изцяло за собственика на имота. Така се получило, тъй като процедурата по смяна на предназначението и необходимите за това строително-монтажни работи били с изключителна сложност предвид особеностите на имота. Следователно, ищецът извършил всички подобрения в имота за своя сметка, но на отпаднало основание, което водело до неоснователно обогатяване за собственика на имота, което пък било недопустимо както от юридическа, така и от житейска гледна точка и обуславя основателността на тази претенция. Предвид размера и основателността на предявените искове ищецът упражнява и моли да му бъде съдебно признато право на задържане на процесния имот до заплащане на претендираните задължения на две основания - първо на основание чл. 72, ал. 3 вр. чл. 74 ЗС и на основание чл. 90, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Във връзка с това потвърждава, че към датата на депозиране на исковата молба процесният имот бил във фактическо владение на ищеца.

При така изложената обстоятелствена част, ищецът е заявил искане съдът да осъди ответника да му заплати сумата 26 000 лв. (частично предявен иск от 225 000 лв.) на основание чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72 ЗС, представляваща разликата в пазарната стойност на описания по-горе имот преди и след извършване на подобрения в него, ведно със законната лихва от деня на завеждане на настоящата искова молба в съда до пълното изплащане на дължимите суми. При условията на евентуалност моли съдът да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 5 000 лв. (частично предявен иск от 50 000 лв.), на основание чл. 55, ал. 1, пр. ІІІ-то ЗЗД, представляваща направените от ищеца разноски за подобрения в процесния недвижим имот, ведно със законната лихва от деня на завеждане на настоящата искова молба в съда до пълното изплащане на дължимите суми.

С молба вх.№ 30721 от 09.03.2020 г., в изпълнение на указания, дадени с Разпореждане № 6299 от 25.02.2020 г., ищецът уточнява, допълва и конкретизира исковите си претенции. Твърди, че привидността на подписаното между страните допълнително споразумение се отнасяла само и единствено до това дали наемодателят се съгласявал предназначението на сградата да бъде променено или възлагал това на наемателя. Привидността засягала т. 4 от споразумението по отношение на „съгласието“ на наемодателя и т. 6 по отношение на първото подизречение, в което се казвало, че наемателят по негово желание приемал да извърши необходимите правни и фактически действия за промяна предназначението на обекта. Това било видно и от текста на същата т. 6, в последната част, от която наемателят се задължавал да се снабди с нужната документация. Излага съображения, че наемодателят е възложил на наемателя задължението да смени предназначението на наетия обект от жилищна сграда в ресторант и че с оглед уговорките по допълнителното споразумение ищецът влязъл във владение на имота. В останалата им част договорките между двете дружества били действителни - на ищеца било възложено от ответника да се снабди със скица за проектиране, разрешение за строеж, проектна документация и след това да извърши необходимите строително-монтажни работи за своя сметка, като волята на страните била той след това да се ползва от направените от него подобрения през целия срок на договора за наем. От тази действителна сделка, сключена между страните, ищецът черпел права в настоящия процес по отношение на първия от обективно съединените искове. Ищецът конкретизира и извършените от него подобрения в имота по вид, време и стойност, подробно изброени в 15 пункта.

С определение на СГС от съдебно заседание на 27.01.2021 г. е допуснато увеличение на предявения в условията на евентуалност иск от 5 000 лв. на 50 000 лв.

С отговор на предявената от „Маджикленд“ ЕООД насрещна искова молба, „М. К. ООД оспорил предявените насрещните искове с твърдения, че цялата проектна документация по промяна предназначението на имота била подписвана и обсъждана с управителя на дружество „Маджикленд“ ЕООД, който упълномощил управителя на „М. К. ООД Б. А. да извършва всички необходими действия по смяна на предназначението на имота. Пълният комплект от документация за въвеждане в експлоатация на строежа като ресторант бил депозиран от пълномощника в Столична община, НАГ, но „Маджикленд“ ЕООД изтеглил същата с цел да увреди „М. К. ООД, за да го лиши от справедливо обезщетение за вложените от него сили и средства, след което, в началото на 2019 г. отново подал искане в рамките на същата преписка за промяна на предназначението. Причината да не било получено разрешение за експлоатация била изцяло в това поведение на „Маджикленд“ ЕООД, поради което разпоредбата от споразумението, която предвиждала, че разходите за промяна на предназначението били за сметка на наемателя, ако същото не бъдело извършено, но по независещи от страните причини, не следвало да намери приложение.

Съставът на апелативния съд е приел, че с оглед посочените твърдения и направените искания, предмет на производството пред Софийски градски съд са предявени от „М. К. ООД срещу „Маджикленд“ ЕООД искове, както следва: (1) Осъдителен иск с правно основание чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72, ал. 1 ЗС вр. чл. 17, ал. 1 вр. чл. 285 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 26 000 лв. (частично предявен иск от 225 000 лв.), представляваща разликата в пазарната стойност на процесния имот преди и след извършване на подобрения в него като е предявено и акцесорно искане по чл. 86 ЗЗД за заплащане на законната лихва върху главницата от деня на завеждане на настоящата искова молба до окончателното издължаване; (2) В условията на евентуалност (ако съдът отхвърли като неоснователен иска по чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72 ЗС вр. чл. 17, ал. 1 вр. чл. 285 ЗЗД), осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 000 лв. поради неоснователното му обогатяване с нея за сметка на ищеца, изразяващо се в извършване от страна на ищеца на подобрения в процесния имот, собственост на ответника, както и (3) исковете, произнасянето по които не е предмет на касационната жалба.

Прието е, че първоинстанционният съд, отхвърляйки като неоснователен предявен от „М. К. ООД срещу „Маджикленд“ ЕООД иск, квалифициран като такъв с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 285 ЗЗД за сумата в размер на 26 000 лева, предявена частично от 69 793,38 лева, представляващи сторени от ищеца разходи за промяна предназначението на жилищната сграда в ресторант, дължими по договор за поръчка, прикрит със споразумение към договор за наем от 10.09.2013 г., се е произнесъл по непредявен иск. Счетено е, че това е така, защото ищецът претендира ответникът да му заплати въпросната сума от 26 000 лв. (частично предявен иск от 225 000 лв.) въз основа на договор за поръчка, прикрит със споразумение към договор за наем от 10.09.2013 г., при което ищецът твърди да е недобросъвестен владелец на процесния имот, в който е извършил подобрения, за които обаче собственикът е знаел и не се е противопоставил (чл. 74, ал. 2 ЗС) и поради това претендира на основание чл. 72, ал. 1 ЗС за тези подобрения, които е направил, да му се заплати сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тях - 225 000 лв., като предявява иска като частичен – за 26 000 лв. от 225 000 лв. Тази му искова претенция не е променена с уточнителната молба от 09.03.2020 г., с която единствено са уточнени твърденията във връзка със симулативността и са конкретизирани по вид, време и стойност извършените подобрения в процесния имот – чиято сумарна стойност (69 793,38 лева) не е тъждествена с увеличената стойност на имота (225 000 лв. по твърдения на ищеца), без обаче ищецът да изменя основанието на иска си и самото искане (петитум): ответникът да му заплати увеличената стойност на имота, получена в резултат на извършените от ищеца подобрения. Прието е, че първоинстанционният съд не само е дал погрешна правна квалификация на така предявения иск (определяйки я като такава по чл. 17, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 285 ЗЗД), но също така се е произнесъл по непредявен иск – за заплащане на сумата 26 000 лв. частично от 69 793,38 лева (при претендирана обща сума от 225 000 лв.), представляваща сторени от ищеца разходи за промяна предназначението на процесния имот, дължими по договор за поръчка, прикрит със споразумение към договор за наем от 10.09.2013 г., при което и в мотивите си въобще не е обсъждал наведените от ищеца твърдения, че е бил във владение (а не държане) на процесния имот и дали с извършени от него подобрения се е увеличила стойността на имота и в какъв размер.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК апелативният съд е приел, че решението на градския съд следва да бъде обезсилено като недопустимо поради разглеждане на непредявен иск в обсъжданата част, включително досежно произнасянето по евентуално съединения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, тъй като неговото разглеждане е обусловено от изхода от разглеждането на главния иск.

Прочитът на решението на СГС разкрива следното:

В мотивите е изложено, че ищецът „М. К. ООД твърди, че с ответника „Маджикленд” ЕООД са сключили договор за наем от 10.09.2013 г. на къщата и допълнително споразумение към него. Твърди се, че допълнителното споразумение не обективира действителната воля на страните, която е била наемодателят да възложи на наемателя да смени предназначението на къщата от жилищен имот в ресторант, по договор за поръчка, съчетан с елементи на изработка. Претендира разходите, които е направил във връзка с този договор в размер на 26 000 лв. (част от 69 793,38 лв. - обща сума на разходите, посочени в молба от 03.03.2020 г. /л. л. 412-414/) представляващи разходи, сторени от ищеца за промяна предназначението на къщата в ресторант, дължими по договор за поръчка, прикрит със споразумение към договор за наем от 10.09.2013 г. Евентуално се претендира обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца с така извършените подобрения за сумата от 50 000 лв. (съобразно допуснатото увеличение на иска в о. с.з. 27.04.2021 г.); претендират се законната лихва и разноски. Обсъдени са събраните по делото доказателства, в частност – клаузите на договора за наем от 10.09.2013 г. и допълнителното споразумение към него (без дата на сключване). От правна страна е прието, че главният иск е с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 285 ЗЗД, като в тежест на ищеца „М. К. ООД е било да докаже при условията на пълно, главно доказване, че действителната воля на страните по споразумение към договор за наем от 10.09.2013 г. е била различна от обективираната. В тази връзка е следвало да докаже конкретното съдържанието на прикрито съглашение, което твърди, а именно, че действителната воля на страните по допълнителното споразумение е била ответникът да възложи на ищеца да извърши промяна на предназначението и преустройство на имота за сметка на ответника-наемодател, а не както е обективираната воля – за сметка на ищеца-наемател. При доказване на горното, в тежест на ищеца е да докаже и размера на разходите, които е направил и точното изпълнение на поръчката – приключване на процедура по промяна на предназначението на имота в търговски обект – ресторант и извършване на преустройства в имота, които ответникът е възложил. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за установяване симулативността на постигнатото съглашение, както и за установяване действителната воля на страните, в посочения от него смисъл. За доказване наличието на симулация между страните по сделката е необходимо наличието на обратно писмо, респ. поставяне начало на доказването чрез писмено доказателство, каквито не са представени по делото. Предвид изложеното СГС е приел, че не е налице симулативност на уговорката в допълнителното споразумение към договора в частта относно клаузата, че разходите за промяна предназначението на имота са изцяло за сметка на наемателя. Разпоредбите на чл. 4 и чл. 6 от договора ясно и недвусмислено предвиждат, че всички разходи за промяна в предназначението на наетия имот са за сметка на наемателя и в негова полза, поради което се задължава да се снабди с нужната за това документация и окончателно разрешение за ползване на обекта. Срокът на договора е изтекъл на 10.09.2018 г. към който момент се установява, че „М. К. ООД все още е ползвал същия за предвидената в договора цел – като ресторант (видно от заповед № РА-29-16 от 30.10.2018 г.). Между страните не е подписано допълнително споразумение за продължаване срока на договора, съобразно разпоредбата на чл. 5.1. б. „в“, като от кореспонденцията между представителите на страните по имейл се установява, че съгласие между страните относно продължаването му не е постигнато. Наемателят не е предал владението на имота с изтичане срока на договора, като на 28.01.2019 г. наемодателят е влязъл във владение, за което е съставен протокол (л. 588) и са събрани гласни и веществени доказателства в тази връзка, в т. ч. и относно състоянието на наетия имот. Състоянието, в което наетият имот е бил към 28.01.2019 г. е косвено доказателство, че волята на самия наемател е била след изтичане срока на договора наемодателят да не се ползва от извършените строително-ремонтни работи във връзка с промяна предназначението на имота в ресторант – демонтирани са основните, необходими за тази дейност части от ВиК и ОВ системите. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства, че причината за неполучаване на разрешение за ползване във връзка с промяна на предназначението е поведението на ответника, поради което възражението в тази посока (с характер на такова за забава на кредитора) се явява неоснователно. От страна на ответника е извършено насрещно доказване, според което (писмо от 17.09.2018 г. от СО, направление „Архитектура и благоустройство“) не е налице подадено заявление за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж „Промяна на предназначение на двуетажна жилищна сграда в ресторант“ находяща се в УПИ ІХ-12, 13, кв. 365 и административен адрес ул. К. Б. І № 7. Предвид изложеното, главният иск е намерен за неоснователен и е отхвърлен. Изложени са съображения за неоснователността и на евентуалния иск, квалифициран по чл. 59 ЗЗД както от СГС, така и от САС.

Съпоставката между съдържанието на исковата молба, уточняващата молба от 09.03.2020 г. и решаващите мотиви на двете инстанции мотивира ВКС да приеме, че първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца факти, които формират основанието на исковата претенция, и се е произнесъл по заявеното в петитума искане за защита. Във връзка с последното релевантни са и въззивният съд е бил длъжен, но не е съобразил разясненията по т. 1 на ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и т. 1 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които при парични притезания предмет на делото е само претендираната с частичния иск част от дължимата сума, на която следва да съответства предметът на осъдителното решение и по която се формира силата на пресъдено нещо. В този смисъл, постановявайки отхвърляне на частичен иск с цена 26 000 лв., първоинстанционният съд се е произнесъл именно по предявения иск, защото посочването на пълния размер на вземането, част от което е предмет на делото (както при уважаване, така и при отхвърляне на частичния иск) е без значение за формирането на силата на пресъдено нещо и няма последици извън рамките на процеса по частичния иск.

Като източник на претендираната престация е посочен договорът за наем от 10.09.2013 г. и споразумението към него, за което се твърди, че прикрива договор за поръчка, съчетан с елементи на изработка. Съответната на тези твърдения правна квалификация е тази, направена от първоинстанционния съд - чл. 17, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 285 ЗЗД. Доводът, че резултатът от действията на ищеца във връзка с прикрития договор подлежи на ликвидиране по правилата на чл. 72 – 74 ЗС, е от правно естество, като почива на направената от ищеца интерпретация за съдържанието на поетите насрещни задължения предвид документираното изявление, че на ищеца е предадено „владение“. По своя характер в тази й част исковата молба обективира дадена от ищеца правна квалификация на спорното право по главната претенция. С оглед задължението по чл. 5 ГПК съдилищата не са обвързани от квалификацията, направена от страните, а дължат сами да квалифицират спора, като подведат фактическите твърдения под хипотезите на правните норми (така: Решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр. д.№ 913/2012 г. на ВКС, І г. о. и др.). Разгледаните от СГС факти са именно надлежно въведените от ищеца, като на първо място е подложено на изследване твърдението за наличие на привидност. Предвид отрицателния извод относно това твърдение, главната претенция е отхвърлена, без да се е наложило излагането на съображения дали съдържанието на насрещните права и задължения по поддържаното прикрито съглашение обосновават ликвидиране на отношенията между страните по правилата на чл. 72 – 74 ЗС. Ето защо ВКС не констатира отклонение от диспозитивното начало при произнасянето с решението на първата инстанция, което да налага обезсилване на акта. Като е приложил разпоредбата на чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК в разглеждания случай, въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила и отклонение от практиката на ВКС (Решение № 369 от 17.12.2014 г. по гр. д.№ 1833/2014 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 139 от 16.06.2016 г. по гр. д.№ 3400/2014 г. на ВКС, І г. о. и цитираните в него), съобразно която, ако първоинстанционният съд при предявена облигационна претенция е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, дори да е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо; дори да се констатира погрешно квалифициране на иска, това би съставлявало нарушение на материалния закон, обуславящо неправилност, а не недопустимост на първоинстанционното решение.

В обобщение – атакуваното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване част, като се постанови връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за произнасяне по съществото на спора, при което ще следва да бъде разрешен и въпросът за разпределението на отговорността за разноските и за настоящото производство (чл. 294, ал. 2 ГПК).

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 595 от 16.08.2022 г. по в. търг. д.№ 311/2022 г. на Апелативен съд – София, т. о., ХV състав в частта, с която е постановено, че се обезсилва Решение № 260245 от 18.01.2022 г., постановено по гр. д.№ 11479/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от „М. К. ООД срещу „Маджикленд“ ЕООД искове с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 285 ЗЗД за сумата 26 000 лв., предявена частично от 69 793,38 лева, представляващи разходи, сторени от ищеца за промяна предназначението на жилищна сграда - къща, находяща се в гр. София, ул. „К. Б. І“ № 7, в ресторант, дължими по договор за поръчка, прикрит със споразумение към договор за наем от 10.09.2013 г., както и евентуално съединения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 50 000 лева, поради неоснователното му обогатяване с нея за сметка на ищеца, изразяващо се в извършване на разходи за промяна предназначението и преустройство на посочената жилищна сграда – къща в ресторант, извършени след сключване на договор за наем от 10.09.2013 г., като в тази част делото е върнато на СГС.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане в посочената част от друг състав на Апелативен съд – гр. София.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: