О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 183гр. София, 03.05.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 4708/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. В. Я. от [населено място] срещу въззивно решение № 109 от 12.08.2021 г., постановено по в. гр. д. № 74/2021 г. на Великотърновския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260168 от 08.12.2020 г. по гр. д. № 424/2019 г. на Плевенския окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. В. Я. против „Олива” АД, [населено място], иск с правна квалификация чл. 49, вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД за заплащане на сумата 27 000 лв. /частичен иск от сумата 120 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на нейния син Н. М. А. на 12.10.2018 г. при трудова злополука.

По делото е установено от фактическа страна, че съгласно сключен между „Олива”АД /като възложител/ и „Фигъл” ЕООД като /изпълнител/ договор № 7 от 05.02.2018 г. изпълнителят се е задължил да извърши за сметка на възложителя почистване на бетонни клетки от трошка, полепнал прах и друг материал в Завод за преработка на маслодайни култури [населено място], собственост на възложителя. Съгласно чл. 4.1 от договора изпълнителят се е задължил да изпълни и осигури в неговите рамки всички мероприятия, осигуряващи здравето и безопасността на своите служители и работници и на всички трети лица на територията на възложителя и около него, вкл. и чрез осигуряване на лични предпазни средства, инструктажи, разяснения, ограждения, вкл. да контролира стриктно своите работници, служители и третите лица, находящи се на територията на възложителя за спазването на трудовото и осигурително законодателства и нормите за здравословни и безопасни условия на труд при изпълнение на договорените работи, както и действащата нормативна уредба през периода на изпълнение на договора. Съгласно договора изпълнителят организира и отговаря за разпределението на задълженията за гарантиране на безопасните и здравословни условия на труд при работа на обекта, изпълнявани съвместно с други изпълнители /чл. 4.3/, и е отговорен за осигуряване на безопасно състояние на собственото работно оборудване и на работното оборудване на други, за което има специален договор, както и за безопасното използване от него на работното оборудване по време на изпълнение на строежа /чл. 4.4/. Съгласно чл. 4.5 от договора изпълнителят се задължава да извърши преди започване на работа преглед на безопасното състояние на работното оборудване, монтирано от други изпълнители, което той ще използва. На 12.10.2018 г., при изпълнение на възложената на „Фигъл” ЕООД работа /почистване на бетонна клетка на силоз/, синът на ищцата в първоинстанционното производство Н. М. А., който е заемал в това дружество длъжността „работник строителство”, претърпял трудова злополука, вследствие на което е починал. Образуваното гр. д. № 3800/2018 г. по описа на РС-В. Т. по предявен от нея срещу дружеството иск по чл. 200 КТ е прекратено поради направен отказ от иска.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съгласно посочения договор задълженията относно организацията, ръководството и контрола на работата за осигуряването и спазването на безопасни и здравословни условия на труд са единствено и само на изпълнителя, поради което в тази хипотеза отговорността за вреди от непозволено увреждане е в тежест на изпълнителя „Фигъл” ЕООД, с което дружество наследодателят на ищцата е имал сключен трудов договор, а не на възложителя „Олива” АД. Тълкувайки волята на страните по договора съгласно чл. 20 ЗЗД, въззивният съд е приел, че клаузата /чл. 6.1/, според която възложителят упражнява цялостен, непрекъснат и компетентен контрол на изпълняваните ремонтни и строително-монтажни работи, не води до друг извод, тъй като същата се намира в раздел VІ – “Права и задължения на възложителя”, а не в раздел ІV – “Осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд” и има съдържанието на предвиденото в чл. 262, ал. 1 ЗЗД право на поръчващия по договор за изработка, какъвто е сключеният между двете дружества, да проверява изпълнението му във всяко време, стига само да не пречи на изпълнителя, който в случая е поел задължението да осигури безопасни и здравословни условия на труд. Изложени са и съображения, че релевантни за установяване на задължението за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд са уговорките на страните по договора, а не събраните по делото гласни доказателства в подкрепа на тезата на ищцата, че ответното дружество е осъществявало контрол за спазването на тези условия и следва да носи пълна отговорност за настъпилата злополука. В заключение предявеният иск по чл. 49 ЗЗД срещу възложителя е приет за неоснователен.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, след като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност; 2. При тълкуване на действителната обща воля на страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими уговорки във връзка едни с други, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, като вземе предвид обстоятелствата, свързани с изпълнението му, и с оглед всички събрани по делото доказателства; и 3. Допустимо ли е страните по договор за изработка да изключат приложението на чл. 49 ЗЗД; ако е допустимо, тази уговорка противопоставима ли е на трети за договора лица.

Ответникът по жалбата „Олива”АД и третото лице-помагач „Фигъл” ЕООД не вземат становище по нея.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора многобройна практика на ВС и ВКС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Р № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и др. относно съдържанието на мотивите и задължението на въззивния съд за обсъждане доводите на страните и събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти, тъй като в случая съдът не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, но е изложил и собствени мотиви по съществото на спора, като е дал отговор на очертания от оплакванията във въззивната жалба предмет на въззивен контрол за наличието на предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на ответника по иска.

Липсва противоречие на въззивното решение по втория въпрос и с решение № 60080 от 13.09.2021 г. по гр. д. № 4724/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., и др., тъй като в случая именно тълкувайки сключения договор в съответствие с изискванията на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, според която при тълкуването на договорите следва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, възззивният съд е приел, че задължението за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд при изпълнение на възложената работа е на изпълнителя, т. е. на дружеството, с което починалият работник е бил в трудово правоотношение, а не на възложителя на работата по договора за изработка. При наличие на ясни клаузи в договора относно поетите от изпълнителя задължения по осигуряването на безопасни и здравословни условия на труд, обособени в самостоятелен раздел от същия, в съответствие с установената практика съдът е приел, че събраните по делото гласни доказателства в подкрепа на становището на ищцата не могат да доведат до друг резултат.

По последния поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като съдът не е приел, че нормата на чл. 49 ЗЗД не е императивна и страните по договора за изработка принципно са изключили нейното приложение, а е изложил съображения, че отговорността за причинените на ищцата неимуществени вреди следва да се носи единствено от дружеството-изпълнител по този договор, в което нейният син е работил по трудово правоотношение. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.

В допълнение следва да се отбележи, че посоченият извод е направен в съответствие с дадените в т. 3 на ППВС № 17/1963 г. разяснения, според които при наличие на договор между две предприятия, по силата на който едното предприятие дължи на другото извършването на определена работа със свои работници, при негов контрол и организация на работата, както е в случая, отговорността за настъпили при извършването на тази работа вреди от непозволено увреждане е на това предприятие, независимо от обстоятелството, че се извършва работа на другото предприятие. С посоченото от касаторката решение № 141 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 5015/2013 г. на ВКС, ІV г. о., е разгледана различна от настоящата хипотеза, при която организацията на работата, ръководството и контролът са осъществявани едновременно от служители на две отделни предприятия, и противоречие с него също не е налице.

Във връзка с основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси не са налице. Липсват и посочените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания, които не се релевират от касатора.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 109 от 12.08.2021 г., постановено по в. гр. д. № 74/2021 г. на Великотърновския апелативен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: