Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с пар. 74 ПЗР на ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г.

Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Р. Б. АД - гр. София, срещу въззивно решение № 5021 от 07.07.2017 г., постановено по в. гр. д. № 14456/2016 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 13888 от 01.09.2016 г. по гр. д. № 50598/2015 г. на Софийски районен съд, с което „ЧЕЗ Р. Б. АД е осъдено на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на „Форс инвест” ООД сумата 20 503.21 лв. - заплатена цена, определена с решение № Ц-33/14.03.2012 г. на ДКЕВР, за периода 30.09.2012 г. - 31.03.2015 г. по договор за достъп до разпределителната мрежа, получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва от 25.08.2015 г. до окончателното плащане, и сумата 2 740.27 лв. - обезщетение за забава за периода 28.04.2014 г. - 25.08.2015 г., както и разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 930.05 лв.

В касационната жалба се излагат доводи по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК за недопустимост и за неправилност на въззивното решение. По съображения в жалбата се иска обезсилване или отмяна на решението, отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което е инкорпорирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по реда на чл. 267, ал. 3 ДФЕС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация „Форс инвест” ООД -с. Модковец, обл. Монтана.

С определение № 118 от 21.03.2018 г. производството по делото е спряно на основание чл. 292 ГПК до приемане на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 7/2017 г. на ОСГТК на ВКС. След приключване на тълкувателното дело с приемане на тълкувателно решение № 7 от 04.10.2018 г. производството по делото е възобновено с определение № 335 от 17.10.2018 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд e направил изводи, че ищецът „Форс инвест” ООД има вземане към ответника „ЧЕЗ Р. Б. АД за сумата 20 503.21 лв., платена на отпаднало основание като цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода 30.09.2012 г. - 31.03.2015 г. по сключен договор за достъп, която подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане и с обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 28.04.2014 г. - 25.08.2015 г. в размер на 2 740.27 лв.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че:

Ищецът „Форс инвест” ООД е собственик на енергиен обект Ф. „Ф. солар”, присъединен към електроразпределителната мрежа на ответника „ЧЕЗ Р. Б. АД с договор от 28.03.2012 г. С подлежащо на предварително изпълнение решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР са определени временни цени за достъп до електроразпределителните и електропреносната мрежи, които да бъдат заплащани ежемесечно, считано от 18.09.2012 г., от производителите на ел. енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени. Въз основа на издадени фактури ищецът е заплатил на ответника временна цена за осъществен през исковия период достъп до мрежата в размер на 20 510.87 лв. След извършване на плащанията решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР е отменено с влязло в сила решение на ВАС, вкл. в частта за определяне цената за достъп, която ищецът е заплащал на „ЧЕЗ Р. Б. АД.

При така установените факти по делото Софийски градски съд е направил следните правни изводи:

Съгласно чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ, регулирането на цените за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи е правомощие на КЕВР. Част от тези правомощия е определянето на временни цени за достъп по чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ в случай на забавяне на операторите на преносни или разпределителни мрежи при определяне на цените за достъп, пренос и разпределение, както и вземането на подходящи компесаторни мерки в случай на отклонение на окончателните от временните цени. Като производител на електрическа енергия от възобновяем източник и като потребител на електрическа енергия ищецът е ползвател на електроразпределителната мрежа, поради което дължи цена за достъп до мрежата съгласно т. 15 от § 1 ДР на ЗЕ. Ищецът е заплатил на ответника дължима цена по издадени за исковия период фактури в размер, определен с отмененото от съда решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. Според непротиворечивата практика на ВАС, решението на ДКЕВР е индивидуален административен акт и отмяната му по съдебен ред, която действа и по отношение на ищеца, има за последица отпадане с обратна сила на разпоредените с него правни последици. Тези последици са се проявили в резултат на произтеклото от чл. 13, ал. 7 ЗЕ предварително изпълнение на решението, с оглед на което ищецът е заплатил определените от ДКЕВР временни цени за достъп. Отпадането с обратна сила на последиците на отмененото решение лишава от основание извършеното от ищеца плащане и поражда в негова полза вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на платената без основание цена за достъп в размер на 20 503.21 лв.

Въззивният съд е обсъдил доводите на ответника „ЧЕЗ Р. Б. АД за неприложимост към спорното правоотношение на фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Изложил е съображения, че макар задължението на ищеца за плащане на цена за достъп да произтича от договор, а не от отменения индивидуален административен акт, поради специфичното съдържание на договора размерът на цената, която ищецът следва да заплаща за достъпа до електроразпределителната и електропреносната мрежи, е обусловен от волята на натоварения с властнически правомощия орган - ДКЕВР, респ. КЕВР, и не може да бъде предмет на свободно договаряне от страните. Без да отрича принципно приложимостта на институтите на търговското право, уреждащи сключването на търговските сделки, към отношенията между страните, съдът е посочил, че заради значимостта на обществените отношения в сферата на енергетиката законодателят е въвел особени изисквания относно определянето на цената по договорите за достъп до електроразпределителните и електропреносната мрежи, за да се предотврати създаването на порочни търговски практики и нарушаване на равнопоставеността на участниците в енергийната система посредством свободно договаряне на различни цени с различни съконтрахенти.

За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника, че уважаването на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ще доведе до недопустим резултат ищецът да бъде освободен от задължение да плати цена, въпреки осъществения достъп до мрежата. Съдът е изразил становище, че отмяната на административния акт, с който компетентният орган е определил размера на дължимата цена за достъп, не означава, че ищецът не дължи изобщо цена за ползваната през исковия период услуга, а предполага заплащане на цената след надлежното определяне на размера й с нов валиден и законосъобразен акт.

По допускане на касационното обжалване:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения за „процесуална недопустимост на производството” и за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр. 86/2017 г.).

След преценка на доводите в изложението настоящият състав на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и не се налага да бъде допускано до касационно обжалване за проверка на допустимостта по реда на чл. 290 ГПК. За да квалифицира решението като недопустимо, касаторът изхожда от разбирането, че искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е несъвместим със съществуващия договор между него и ищеца, в изпълнение на който ищецът е престирал претендираната като недължимо платена цена за достъп. С аргумент, че договорната отговорност изключва отговорността за неоснователно обогатяване „по определение”, касаторът счита, че като страна по валиден и действащ договор ищецът не е процесуално легитимиран да води срещу него иск, основан на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Така поддържаната теза не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е изложил съображения, че приложимостта на фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД към спорното правоотношение е обусловена от специфичното съдържание на договора, в изпълнение на който ищецът е заплатил цената за достъп, и от административния ред, по който се определя нейния размер. Без да отрича, че източник на задължението за плащане на цена е договорът, съдът е формирал извод, че определянето на размера на дължимата цена е властническо правомощие на компетентния орган - ДКЕВР, и че отпадането с обратна сила на последиците на индивидуалния административен акт, издаден при осъществяване на това правомощие, лишава от основание извършеното плащане до момента на приемане на нов валиден и законосъобразен акт, определящ дължимата цена. При така възприетото разрешение не би могло да се предположи, че въззивното решение е недопустимо поради „недопустимост на производството”, в което е постановено. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че въпросът дали при наличие на валиден договор, съставляващ източник на задължението за плащане на цена, ищецът има право да претендира връщане на платената цена на извъндоговорно основание и конкретно - на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е от значение за правилността, а не за допустимостта на обжалваното решение.

Въведените с изложението основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се поддържат по отношение на няколко групи въпроси:

В първата група са включени въпроси, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касационното им разглеждане ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на приложимото материално право (национално и на ЕС) задължителна практика на ВКС и за създаване на правилна съдебна практика по прилагането на съответните норми от правото на ЕС, които се ползват с приоритет пред противоречивите норми на националното право:

„Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници към актовете на ДКЕВР по чл. 36а ал. 2 ЗЕ, за определяне цената за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Р. Б;

Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО и Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО, да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от Директивата;

Допустимо ли е, при отсъствие на нормативен акт от вътрешното право, който допуска изрично приложението на чл. 16, ал. 4 на Директива 2009/28/ЕО на територията на Р. Б, подобен правен резултат да се постига с индивидуален административен акт на ДКЕВР или при отсъствието на такъв”.

Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне по така поставените въпроси, тъй като те не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са включени в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на исковата молба, и да са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. За да уважи иска, съдът е приел, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, без да обсъжда и да се произнася по приложимостта към спора на цитираните в изложението директиви. Въпросът дали при прилагането на националния закон съдът е следвало да съобрази и съдържащата се в директивите правна регулация е релевантен за правилността на въззивното решение, а тя не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и прави безпредметно обсъждането на доводите във връзка с допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Втора група въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 на ОСГТК на ВКС - т. 2:

„Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства;

Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, закрепени в чл. 47 от Х. да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание”.

Поставените въпроси са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд по съществото на правния спор и аналогично на първата група въпроси, не кореспондират с мотивите към обжалваното решение. При осъществяване на правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд не е констатирал дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на претендираните и/или отричани от страните права да е неправилна. Видно от мотивите, въззивният съд се е произнесъл при правна квалификация, идентична на възприетата от първоинстанцинния съд в доклада по чл. 146 ГПК и в решението, с което е уважен искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Твърдението на касатора, че въззивният съд е обосновал безвъзмезден характер на услугата „достъп до електроразпределителната мрежа”, без да предостави възможност на страните да предприемат процесуални действия във връзка с така възприетата квалификация, е неверно и некоректно. В мотивите към решението въззивният съд е изразил категорично становище, че отпадането с обратна сила на последиците на отмененото по съдебен ред решение на ДКЕВР не означава недължимост от страна на ищеца на цена за достъп за съответния период, а предполага определяне на дължимата за цена по надлежния ред, с нов валиден и законосъобразен акт на компетентния административен орган. След като въззивният съд не е променял дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, при постановяване на решението не е допуснато отклонение от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по третата група въпроси, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

„Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроси стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК;

Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуален административен акт”;

Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 от АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения”;

Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 от АПК”.

Формулираните въпроси са абстрактни, не могат да бъдат отнесени към конкретен решаващ извод на въззивния съд и не носят белезите на правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите съдържат оспорване правилността на извършеното от въззивния съд позоваване на съдебна практика на ВАС (в мотивите към решението няма позоваване на практика на ВКС по чл. 290 ГПК и/или по чл. 288 ГПК) и не касаят формирането на решаващите изводи на въззивния съд, с които е аргументирано наличието на предпоставките по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за уважаване на предявения иск.

Извън предмета на спора, разрешен с обжалваното решение, са и въпросите от четвъртата група, както и петият въпрос:

„Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Х., да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд: - който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; - който е задължителен за долустоящите съдилища; - който е приет, без да се отчита правото на ЕС и по-специално чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28/ЕО, правото на собственост по чл. 17 от Х. и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа;

Допуска ли общностното право и по-специално принципът на ефективност съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК така, както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането му в областта на производството на електрическа енергия от възобновяеми източници и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа;

Следва ли чл. 17, пар. 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотеза при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение”.

Първите два въпроса съдържат съждения на касатора относно приложимата към спора правна уредба и ефективността на разпоредбата на чл. 290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр. 86/2017 г. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, е само този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Безспорно зададените въпроси не отговарят на нито едно от посочените изисквания, поради което не могат да бъдат подведени под общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК и е безпредметно да се обсъжда твърдението в изложението, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Включването на третия въпрос в приложното поле на касационното обжалване е неразбираемо, доколкото мотивите към обжалваното решение не съдържат нито съждения в насоката, в която е поставен, нито изводи по приложението на чл. 17, пар. 1 от Х..

За шестата група въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид необходимостта да се попълни съществуващата законова празнота относно това как следва да се уредят отношенията при отсъствие на решение на ДКЕВР, съответно при неговата отмяна с обратна сила:

„Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ за производителите на електроенергия от В. ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена; Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретния размер“ на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор се определя винаги въз основа на административен акт - решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на администативния орган за нейния размер;

Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане - договорът или юридическите факти с недоговорен произход;

Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици”.

Въпросите са поставени във връзка с изводите на въззивния съд, че задължението за плащане на цена за достъп произтича от договора, но поради специфичния ред за определяне на размера на цената - с индивидуален административен акт на властнически орган (ДКЕВР/КЕВР), страните не разполагат със свободата да уговарят цена, отклоняваща се от определените от регулаторния орган пределни цени. Независимо от относимостта им към изводите на съда, въпросите не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. От една страна, в съдържанието на въпросите е инкорпорирана застъпваната от касатора теза за основанието, от което произтича задължението за плащане на цена за достъп при правоотношения от рода на спорното. От друга страна, отговорът на въпросите предполага проверка на правилността на изводите на въззивния съд относно правната природа на решението на регулаторния орган за определяне на цената за достъп и неговата нормативна рамка. Извършването на такава проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК е недопустимо и поради това касационно обжалване по тези въпроси не може да се допусне.

В седмата група са включени въпроси „за юридическата и логическа възможност за „заличаване” на правното основание за плащане на цена за достъп до електроразпределителната мрежа с обратна сила, ако договорът е с продължително или периодично действие или още по-малко когато паричното задължение по такъв договор е поставено в зависимост от допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт”:

„Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване, поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично изпълнение, относимо към заплатените договорно установени парични задължения до датата на отпадане на основанието;

Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона, на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки;

Следва ли правото на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяна на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата;

Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно, непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система”.

Първите два въпроса, макар да са свързани с решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съдържат оплакване за материална незаконосъобразност на въззивното решение и конкретно - на извода, че отмяната по съдебен ред на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени има за последица отпадане с обратна сила на основанието за плащане на цената и поражда право на вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Поради значението им за правилността на решението въпросите не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване и не се налага преценка дали по отношение на тях са изпълнени поддържаните в изложението допълнителни предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд по приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД към отношенията, породени от отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, са изградени в съответствие с трайната практика на ВКС по идентични дела, която е приета за правилна в мотивите към Тълкувателно решение № 7/2017 г. от 04.10.2017 г. по тълк. д. № 7/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до цитираната в изложението практика на други съдилища, тя е ирелевантна за допускане на касационното обжалване, тъй като по въпросите за приложимостта на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД към правоотношения, идентични на разгледаното в обжалваното решение, съществува постоянна практика на ВКС, която изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /в редакцията преди изменението от ДВ бр. 86/2017 г./.

Третият и четвъртият въпрос не са обсъждани от въззивния съд и няма произнасяне по тях в мотивите към обжалваното решение, което е достатъчно да бъдат преценени като несъответстващи на предвиденото в чл. 280, ал. 1 ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол.

Въззивното решение не съдържа произнасяне и по въпроса „Представлява ли ИАА съществен елемент от фактическия състав на договора за мрежова услуга или стои вън от този ФС; Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга, поради отмяна с обратна сила на административния акт, който го определя, има ли правното действие на: а/ акт, равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правното действие на незавършен фактически състав по договора”. Въззивният съд е приел, че задължението за плащане на цена за достъп произтича от договора между страните, който се отличава със спецификата, че размерът на цената се определя с властнически акт на оправомощен от закона административен орган. За да уважи иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съдът е направил извод, че отмяната с обратна сила на административния акт за определяне на цената лишава от основание (по см. на чл. 55, ал. 1 ЗЗД) извършеното плащане на цената, без да се произнася дали тази отмяна има действие на унищожаване или разваляне на договора или произвежда правното действие на незавършен фактически състав. Отсъствието на произнасяне означава, че въпросът не е обуславящ за постановения с обжалваното решение правен резултат и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне.

В деветата група са включени въпроси, свързани „със съдържанието на мотивите или по-скоро на пропуските в задължителното съдържание на мотивите”:

„Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи, съдът да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти;

Допустимо ли е съдът да не изпълни задължението си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивна инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор;

Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните, на основание задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателния правен извод”.

Преценени от гледна точка на указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочените три въпроса не носят белезите на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Под формата на въпроси касаторът е въвел оплаквания за неправилност на въззивното решение, обусловена от нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК при мотивиране на решението. Евентуалното нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК би могло да се преценява само при разглеждане на касационната жалба по същество в случай, че решението се допусне до касационно обжалване, но не е основание за достъп до касационно обжалване. Дори да се приеме, че въпросите покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, те не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.11.213 г. на ОСГТК на ВКС, както и със създадената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС относно задължителното съдържание на мотивите към въззивното решение. Въззивният съд е изложил мотиви към решението си, които отразяват самостоятелната му решаваща дейност на инстанция по съществото на правния спор и съдържат произнасяне по всички защитни доводи и възражения, въведени с въззивната жалба на касатора. Отсъства релевантно за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие, което да налага допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Последната група въпроси „Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговеца) и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2, и ал. 3 от ТЗ; Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки, съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 от ТЗ; Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 от ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни търговски отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ - данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено” нямат обуславящо значение за изхода на делото. Въпросите съдържат правни съждения на касатора, които не са обхванати от произнасянето във въззивното решение и нямат отношение към формирането на изводите на съда за осъществяване на фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, на който е основана исковата претенция. След като крайният резултат от делото не е обусловен от разрешаване на посочените въпроси, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне и е безпредметно да се обсъжда твърдяното в изложението противоречие с практиката в решение № 127/05.10.2011 г. по т. д. № 1027/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 115/18.02.2008 г. по гр. д. № 1082/2007 г. на ВКС, V г. о.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не би могло да се допусне до касационно обжалване и с оглед приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 7/04.10.2018 г. по тълк. д. № 7/2017 г. С посоченото решение е отклонено искането на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на тълкувателно решение по част от въпросите, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационния контрол.

В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че в рамките на тълкувателното дело не е установено наличие на противоречиви изводи в тълкувателните мотиви на постановените от различни състави на Гражданска и Търговска колегии на ВКС решения, с които е даден принципен отговор на въпросите относно действието и правните последици на отмяната с обратна сила на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа; че с тези решения е създадена правилна съдебна практика, с която е разкрит точния смисъл на приложимите правни разпоредби и е преодоляна противоречивата практика на съдилищата при решаване на конкретния вид дела. Според ОСГТК на ВКС, правилна е практиката в решенията, в които е прието, че: Влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение 0 Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие; Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД; Правоотношението по предоставяне на услугата достъп на производителите на електроенергия от възобновяеми източници до електроразпределителните мрежи възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент - сключен договор за достъп или фактическо присъединяване към мрежата на съответния оператор, и административноправен - решението на ДКЕВР за определяне на временна цена за достъп, като съществен елемент на сделката; Във всички случаи претенцията за връщане на платената до приемане на решението на ДКЕВР временна цена е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и лицето, извършило плащането, е процесуално легитимирано да търси платената цена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с приетата за правилна практика на ВКС, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а при наличие на тази практика другите поддържани от касатора основания за достъп до касационен контрол - чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (в редакцията преди изменението от ДВ бр. 86/2017 г.) са неприложими.

Предвид изложеното, решението по в. гр. д. № 14456/2016 г. на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

По искането на „ЧЕЗ Р. Б. АД за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС:

Н. съд е задължен да отправи преюдициално запитване, ако за решаване на повдигнатия пред него правен спор е необходимо да се приложи норма от правото на ЕС, която е неясна, и за постановяване на решение по спора е необходимо решение на общностна юрисдикция - чл. 267 ДФЕС. Касаторът не е посочил в каква насока е необходимо да се произнесе Съдът на ЕС, за да бъде разрешен спора по предявения срещу него иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД от българския съд. Поради това и с оглед практиката в решение по дело С-283/81 C. and L. di C. S. v M. of H. за Върховния касационен съд, пред който е направено искането по чл. 267 ДФЕС, не възниква задължение да отправи преюдициално запитване по формулираните в молбата - изложение въпроси. Отделно от това отправянето на преюдициално запитване би било безпредметно, тъй като отсъствието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК препятства възможността въззивното решение да се допусне до касационен контрол и Върховният касационен съд да разгледа спора по същество като съобрази евентуалното произнасяне на Съда на ЕС в желаната от касатора насока.

Като се имат предвид съображенията по-горе, искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение.

По отговорността за разноски:

Ответникът по касация не е подал отговор на касационната жалба и не е претендирал разноски, поради което разноски за производството по чл. 288 ГПК не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5021 от 07.07.2017 г., постановено по в. гр. д. № 14456/2016 г. на Софийски градски съд.

О. Б. У искането на „ЧЕЗ Р. Б. АД за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по реда на чл. 267, ал. 3 ДФЕС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: