Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на З.Д от [населено място], чрез пълномощника му адв.. К срещу решение № 4488 от 04 юли 2017 год., постановено по адм. дело № 2708/2017 год., по описа на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № Л-547 от 08 февруари 2017 год. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за налагане на дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от 6 (шест) месеца, считано от датата на връчване на заповедта. Със същото решение Драганов е осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ юрисконсултско възнаграждение в размер на 400, 00 (четиристотин) лева.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт и присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски, обективирани в депозирания по делото списък на разноските по чл. 80 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК.
Ответникът - главен директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника му юрисконсулт Николова оспорва касационната жалба като изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция и прави възражение за прекомерност на претендирания размер на адвокатския хонорар на пълномощника на З.Д.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на пето отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира, че жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на З.Д от [населено място] срещу заповед № Л – 547 от 08 февруари 2017 год. на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. За да постанови обжалвания съдебен акт, Административен съд София – град приема, че с оспорената пред него заповед законосъобразно на основание чл. 204, т. 3 от ЗМВР, във връзка с чл. 197, ал. 1, т. 3 от ЗМВР и чл. 200, ал. 1, т. 11 и т. 12 от същия закон на З.Д инспектор – главен надзирател III – та степен в сектор „Арести” I-ва категория при Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – София, е наложено дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от 6 (шест) месеца, за извършено от него нарушение, а именно, че за периода от встъпването му в длъжност – месец януари 2013 год. до 17 октомври 2016 год. от служителя не са постъпвали необходимите документи за получаване на разрешение за достъп до квалифицирана информация, определено по реда на чл. 37 от Закон за защита на квалифицирана информация до ниво „секретно“. Такива били представени едва на 17 октомври 2016 год. и изпратени до проучващия орган Държавна агенция за национална сигурност. В тази връзка е прието, че жалбоподателят е допуснал неизпълнение на служебните си задължения, като не е попълнил и представил на служителя по сигурността информацията документите, необходими за разширено проучване, поради което няма право да работи с класифицирана информация.
Решаващият съд е изложил съображения, че заповедта е издадена при спазване на административнопроизводствените правила, материалния закон, в изискуемата от закона форма, от компетентен орган и при спазване на сроковете по чл. 195, ал. 1 от ЗМВР. Събраните по делото доказателства установяват безспорно наличието на фактическите основания за издаването на административния акт, а именно неизпълнение на служебните задължения по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, вменени на Драганов с длъжностна характеристика за длъжността „главен надзирател III – та степен“ в сектор „Арести” I-ва категория при Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – София, изразяващи се в непредставяне на необходимите писмени документи по чл. 148, ал. 1 от ППЗКИ, нужни за провеждане на процедура за издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация по реда на чл. 54 и следващите от ЗЗКИ. Решението е правилно.
Обосновани и законосъобразни са изводите на инстанцията по същество, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на процесуалните правила, материалния закон и в изискуемата от закона форма.
Правилно е приел съдът, че направените в хода на дисциплинарното производство констатации са потвърдени и от събраните в хода на съдебното производство доказателства. По категоричен начин е установено, че касаторът е проявил бездействие и не е изпълнил задълженията си, произтичащи от установени, в длъжностностната му характеристика, служебни задължения по сигурността на информацията, както и по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Касае се за непопълване и непредставяне на служителя по сигурността необходимите за разширено проучване по реда на чл. 48 от ЗЗКИ, във връзка с чл. 46, ал. 1, т. 2 от същия закон на З.Д, което е довело до застрашаване организационната единица ОСИМ – София от нерегламентиран достъп до класифицирана информация. Неизпълнението на тези служебни задължения правилно административният съд е счел, че е налице дисциплинарно нарушение по чл. 194, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, за което съгласно чл. 200, ал. 1, т. 11 от цитирания закон на служителя е наложено дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от 6 (шест) месеца. Ето защо, оплакванията за нарушение на материалния закон са необосновани.
Неоснователно се поддържа, че оспорената пред първостепенния съд заповед е издадена след изтичане на преклузивните срокове, уредени с чл. 195 от ЗМВР. При извършено тежко нарушение на служебната дисциплина дисциплинарното наказание се налага не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от две години от извършването му. В тази връзка касационният жалбоподател излага доводи, че преклузивният срок за налагане на дисциплинарно наказание на лицето е изтекъл най – късно на 16 януари 2015 год., т. е. повече от две години преди издаване на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание. В обсъждания случай, безспорно е установено, че твърдяното в заповедта нарушение е осъществено чрез непрекъснато бездействие до 02.11.2016г., от която дата текат сроковете по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР. Оспорената заповед е издадена на 08.02.2017г., поради което е неоснователно оплакването на касатора за нарушаване на преклузивните срокове за налагане на наказанието. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав счита, че атакуваното решение не страда от релевираните оплаквания – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Същото следва да се остави в сила като правилно, постановено в съответствие с материалния закон, при липса на нарушение на съдопроизводствените правила и е обосновано.
По отношение на претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение от страна на ответника по касация, съдът счита, че същата е заявена своевременно и е основателна. Размерът следва да бъде определен с оглед нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложим на осн. чл. 144 от АПК, във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ), във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането правната помощ, в размер на 100, 00 (сто) лева. Определената сума следва да се възложи в тежест на З.Д.
По изложените съображения и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4488 от 04 юли 2017 год., постановено по адм. дело № 2708/2017 год., по описа на Административен съд София – град.
ОСЪЖДА З.Д от [населено място] да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100, 00 (сто) лева. Решението е окончателно.