Производство по чл. 248 от ГПК.

Настоящото дело е образувано по касационни жалби на двете ответници И. Е. Д. и Р. А. Ш.-П. срещу решение № 218/10.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 411/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 12/11.01.2017 г. по гр. дело № 82/2016 г. на Старозагорския окръжен съд и на основание чл. 135 от ЗЗД е обявено за недействително по отношение на ищеца П. П. С. действието, извършено на 16.02.2016 г. от жалбоподателката Д., представляващо дарение в полза на жалбоподателката Ш.-П., чрез вътрешнобанков превод в системата на „Уникредит булбанк“ АД – [населено място] на сумата 49 900 лв. от сметка на първата по сметка на втората, до размер 26 400 лв.

С определение № 423/22.11.2018 г. съдът е спрял касационното производство до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. С определение № 603/15.07.2019 г. съдът е възобновил производството и е допуснал касационното обжалване на въззивното решение.

С определение № 295/25.07.2019 г. съдът е прекратил производството по делото поради отказ на ищеца П. П. С. от предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД и е осъдил същия да заплати на касаторите-ответници И. Е. Д. и Р. А. Ш.-П. направените от тях разноски по делото, а именно: на първата – сумата 2 075 лв. и на втората – сумата 2 060 лв. В мотивите към определението си съдът е приел, че ищецът не е посочил и представил доказателства в подкрепа на твърденията си, отказът от иска му да е направен поради извършено в течение на касационното производство по делото от страна на жалбоподателката-ответница И. Д., погасяване (плащане) на паричното задължение, станало повод за предявяването на иска по чл. 135 от ЗЗД, респ. – приел е, че е недоказана сочената от ищеца хипотеза, двете ответници с поведението си да са станали повод за завеждане на делото по смисъла на чл. 78, ал. 2 от ГПК, както и че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК.

С молба с вх. № 6988/05.08.2019 г. ищецът П. П. С. е поискал изменение на цитираното определение № 295/25.07.2019 г. в частта за разноските, а именно – съдът да отмени определението си в тази част, с която ищецът е осъден да заплати на двете ответници направените от тях разноски по делото, като вместо това да осъди ответниците да му заплатят всички направени от него разноски по делото, в това число за обезпечителното производство – в общ размер 27 374 лв. Със същата молба ищецът е поискал и възстановяване на пропуснатия срок за представянето на горните писмени доказателства за твърдяното от него плащане. В отговорите си жалбоподателките-ответници излагат становища и съображения за неоснователност на молбата на ищеца, включително – в частта по чл. 248 от ГПК.

С молба с вх. № 7096/08.08.2019 г. касаторите-ответници И. Е. Д. и Р. А. Ш.-П. са поискали допълване на определение № 295/25.07.2019 г. в частта за разноските, а именно – съдът да осъди ищеца да заплати на ответницата Ш.-П. и разноските за внесената от последната държавна такса от 528 лв. за касационното производство по делото. В отговора си ищецът излага становище за неоснователност на молбата на жалбоподателките.

С определение № 338/20.09.2019 г. съдът е приел, че молбите на страните са процесуално допустими и съгласно чл. 66, ал. 1, изр. 2 от ГПК е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание. С определение № 241/04.11.2019 г. съдът е оставил без уважение искането на ищеца С. за възстановяване на пропуснатия от него срок за представянето на горепосочените писмени доказателства относно искането му за присъждане на разноските по делото, а именно – за доказване на твърдяното от него плащане в течение на производството по делото от страна на жалбоподателката-ответница Д. на паричното задължение, станало повод за предявяването на иска по чл. 135 от ЗЗД. Определение № 241/04.11.2019 г. е обжалвано от ищеца С. и е потвърдено с определение № 531/12.12.2019 г. по частно гр. дело № 4687/2019 г. на друг състав на IV-то гр. отд. на ВКС.

В проведеното на 17.10.2019 г. открито съдебно заседание обаче двете ответници, чрез процесуалните си пълномощници по делото, изрично признават, че твърдяното от ищеца плащане действително е извършено през месец май 2018 г., предвид което съдът приема за установен този факт по делото. При това положение, искането по чл. 248 от ГПК на ищеца С. за изменение на прекратителното определение по делото в частта му за разноските е частично основателно, а искането по чл. 248 от ГПК на ответниците Д. и Ш.-П. за допълване на прекратителното определение по делото в частта му за разноските е изцяло неоснователно, като съображенията за това са следните:

Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав, в случаите, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск и поради това производството е прекратено. В тези случаи, ако оттеглянето или отказът от иска са предприети поради незаявена или неустановена по делото причина, разноските за производството се възлагат в тежест на ищеца съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК. Когато обаче отказът или оттеглянето на иска са направени от ищеца, поради новонастъпили след предявяването на иска обстоятелства, независещи от ищеца, а зависещи отново от поведението на ответника, и погасяващи заявеното от ищеца спорно право по делото или водещи до отпадане на правния интерес от неговата защита, то отговорен за разноските е ответникът по аргумент от чл. 78, ал. 2 от ГПК. Това е така, защото в тези случаи извънпроцесуалното поведение на ответника е както поводът за завеждането на делото, така и поводът за неговото прекратяване поради отпадането на необходимостта от съдебна намеса за защита на заявеното от ищеца спорно право по делото. В този смисъл са определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 98/20.02.2009 г. по ч. гр. д. № 91/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 1176/28.12.2012 г. по ч. търг. д. № 560/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 767/05.09.2012 г. по ч. търг. д. № 251/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 518/15.06.2012 г. по ч. търг. д. № 156/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС.

В случая е налице именно такава хипотеза. Поводът за завеждането през 2016 г. на иска по чл. 135 от ЗЗД е извършената между двете ответници процесна дарствена сделка, както и наличието на непогасено парично задължение на ответницата Д. към ищеца. Както стана ясно от обсъденото по-горе, твърдяното от ищеца и изрично признатото пред съда от двете ответници, плащане през месец май 2018 г., извършено от ответницата Д. в изпълнение на това парично задължение към ищеца, е мотивирало последния да направи отказа си от иска по чл. 135 от ЗЗД, тъй като той е бил удовлетворен и за него е отпаднала необходимостта от обявяването по съдебен ред за относително недействителна спрямо него на процесната дарствена сделка между двете ответници. При това положение и по изложените по-горе съображения, възприети в трайно установената практика на ВКС, въпреки прекратяването на производството по делото, на двете ответници не се следват разноски по делото в хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, както е прието в мотивите към прекратителното определение № 295/25.07.2019 г., а по аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК ответниците следва да понесат направените от тях разноски и следва да заплатят всички направени от ищеца разноски по делото пред трите съдебни инстанции, както и за обезпечаването на иска по чл. 135 от ЗЗД (относно последното – и т. 5 от тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).

По изложените съображения, искането на ответниците за допълване по реда на чл. 248 от ГПК на определение № 295/25.07.2019 г. в частта му за разноските, чрез присъждане на такива в полза на едната от ответниците, е изцяло неоснователно, поради което следва да се остави без уважение.

От представените по делото доказателства относно разноските се установява, че ищецът е направил такива в общ размер 27 349 лв., от които: 3 024 лв. за заплатените държавни такси по подадените от него по делото, искова молба (1 996 лв.), въззивна жалба (998 лв.) и две частни жалби (30 лв.; без да се вземат предвид разноските за третата – подадена в производството за възстановяване на пропуснатия от него срок), както и 24 325 лв. за заплатените от него адвокатски възнаграждения по делото за защитата му пред първата инстанция (6 081 лв.), въззивната инстанция (6 081 лв.), касационната инстанция (2 х 3 041 лв. – срещу всяка от касационните жалби на двете ответници) и за обезпечаването на иска по чл. 135 от ЗЗД (6 081 лв.). При това положение и също по изложените по-горе съображения, искането на ищеца за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на определение № 295/25.07.2019 г. в частта му за разноските, чрез отмяна на присъдените в негова тежест и в полза на ответниците разноски по делото е изцяло основателно и следва да бъде уважено, а искането му за осъждане на двете ответници да му заплатят направените от него разноски по делото е частично основателно и следва да бъде уважено до размер 27 349 лв., като за разликата над тази сума до претендирания размер от 27 374 лв. то следва да се остави без уважение.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ИЗМЕНЯ определение № 295/25.07.2019 г., постановеното по настоящото гр. дело № 2017/2018 г., в частта му за разноските, с която П. П. С. е осъден да заплати на И. Е. Д. сумата 2 075 лв. и на Р. А. Ш.-П. сумата 2 060 лв., като го ОТМЕНЯ в тази част и вместо нея ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА И. Е. Д. с ЕГН [ЕГН] и Р. А. Ш.-П. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на П. П. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 27 349 лв. (двадесет и седем хиляди триста четиридесет и девет лева) – разноски по делото; като

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на П. П. С. в останалата част – за присъждане на разноски по делото за разликата над горната сума от 27 349 лв. до претендирания им размер от 27 374 лв.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И. Е. Д. и Р. А. Ш.-П. за допълване на определение № 295/25.07.2019 г., постановеното по настоящото гр. дело № 2017/2018 г., в частта му за разноските, чрез осъждане на П. П. С. да заплати направените от Р. А. Ш.-П. разноски за заплащането на държавна такса от 528 лв. за касационното производство по делото.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: