О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4662

гр. София, 16.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четвърти декември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2046/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от И. К. Д., срещу въззивното решение № 103 от 24.02.2023 г. по в. гр. д. № 403/2022 г. на ОС – Благоевград.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е нищожно, тъй като въззивният съд не е изложил мотиви при постановяването на своето решение, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се твърди, че е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. първо ГПК. Моли решението да се прогласи за нищожно, евентуално отмени като неправилно и делото да се върне на въззивния съд за продължаване процесуалните действия по него. Прави евентуално възражение за прекомерност разноските на насрещната страна при недопускане касационното обжалване.

Ответниците в производството С. И. Д., В. И. С. и Д. И. З. оспорват касационната жалба. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличие основание за допускане касационното обжалване:

С въззивното решение, по въззивна жалба на ответниците С. И. Д., В. И. С. и Д. И. З., е обезсилено първоинстанционното решение № 8797 от 25.03.2022 г., постановено по гр. д. № 1108/2018 г. на Районен съд – Г. Д. с което е признато за установено по отношение на С. И. Д., В. И. С. и Д. И. З., че не са собственици на мястото, оградено към имота на ищеца (УПИ - парцел * - имот пл. № * от кв. 15 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 13 от 1987 г.), в неговата източна част, от към УПИ - парцел * - имот пл. № * от кв. 15 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 13 от 1987 г., което място е заключено между линиите на сега действащия регулационен план на [населено място] от 1987 г. и съществуващата ограда по Приложение №22 към повторното заключение на вещото лице В. Ю. и е оставено без уважение искането в останалата част, относно част с площ от 1.62 кв. м., заключена между недостроената нова масивна ограда и стара ограда, тонирано в червено на Приложение №21 към повторното заключение на вещото лице Ю., и делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд от друг състав.

Въззивният съд е приел, че решението на първостепенният съд е недопустимо, като се е позовал на решението по т.9 на ППВС № 1/1985 г., според което съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното от искане в исковата молба и по начина, който е поискан от ищеца. Установил е, че с протоколно определение от 02.03.2022 г. е допуснато изменение на иска, както следва – съдът да признае за установено по отношение на ищеца, че ответниците С. И. Д., В. И. С. и Д. И. З. не са собственици на мястото, отдадено към неговия имот /УПИ – парцел * – имот пл.№ * от кв.15 по плана на [населено място], одобрен със заповед №13 от 1987 г./, в неговата източна част, одобрен със заповед № 13 от 1987 г., което място е заключено между посочените линия на дворищната регулация/2/ и изградената част на спорната масивна бетонова ограда, с дължина 11.10 м. /1/ по окомерната скица на разположението в строеж в имота, представляваща част от раздел 3, изпълнение на строежа на Констативен акт №10 от 18.04.2013 г., издаден от работна група на община Г. Д.

Въззивният съд е приел, че първостепенния съд се е произнеъл в несъответствие с основополагащото за гражданския процес диспозитивно начало, защото се е произнесъл по предмет, който не е въведен от ищеца след допуснатото изменение на иска, като е съпоставил диспозитива на решението на първата инстанция, изписвайки с удебелен шрифт и с подчертаване части от него, и петитума на иска след допуснатото изменение. Въззивният съд е изтъкнал още, че има и неяснота в диспозитива на решението – не са посочени имената на ищеца, не е обозначена ясно /какъв цвят на линиите или пък буквено означение/ и точно спорната площ / в кв. и/или нейни м./, но тези недостатъци не обосновавали на този етап неговата нищожност. С оглед изложеното обжалваното решение е обезсилено като недопустимо на основание чл.270, ал.3, изр. 3 ГПК, а делото е върнато на районния съд за произнасяне по иска, с който е бил сезиран. Указано е още, че ако при преценка на обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените в тази връзка уточнения, първата инстанция констатира, че същата е нередовна, а предявеният иск - допустим, по преценка следва да се дадат нови конкретни указания.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени от касатора следните въпроси като такива от значение за изхода на спора и спрямо които се твърди да са налице основанията по чл. 280, ал., т. 1, т. 3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. първо ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, в това число когато обезсилва първоинстанционния съдебен акт и връща делото за ново разглеждане, като изложи съображения за процесуалния порок, опорочаващ решението? - противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на практика на ВКС по него;

2. Какъв е порокът на съдебния акт, когато е налице неразбираемост, неяснота на мотивите, съответно е постановен при пълна липса на мотиви?- противоречие с Решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. дело № 1321/2018 г. на ВКС, IV отделение; Решение № 60327/2021 г. по гр. дело № 911/2021 г. на ВКС, IV отделение, основание за допускане по чл. 280, ал. 2, предл. първо и чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК;

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на всички заявени във въззивната жалба оплаквания, в хипотеза, в която обезсилва като недопустим първоинстанционния съдебен акт, в това число когато и тези възражения са свързани с констатираната недопустимост?;

4. Когато въззивният съд обезсилва решението с мотива, че е постановен акт по непредявен иск, следва ли да изложи какъв е предявеният и съответно какъв е разгледаният иск? - по въпроси 3 и 4 се твърди основанието по чл. 280, ал. 1 т.3 ГПК, поради липсата на произнасяне по въпроса дали въззивната инстанция, когато действа като контролно - отменителна, т. е. не постановява акт по същество, следва да мотивира акта си, като отговори на всички въведени твърдения и възражения на страните, обосновани въпросите и с оплакването, че в случая съдът не е дал отговор по аргумента му във въззивната жалба защо е налице свръхпетитум в произнасянето на съда;

5. Представлява ли същинско изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал.1 ГПК изменение на исковата претенция досежно нейния размер, в хипотеза на нейното намаляне? - противоречие с т.9 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 4647/2014 год., ІІІ г. о. на ВКС и Решение № 19 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 656/2012 г. на ВКС, основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;

6. Какви са правомощията на въззивния съд при констатиране на т. нар. „свръхпетитум”?- противоречие с Решение № 26 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 1294/2018 г. на ВКС, 2 г. о. и Решение № 114 от 19.01.2017 г. по гр. д. № 1357 / 2016 г. на ВКС, 2 г. о., основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;

7. Какъв е порокът на решението, когато съдът не е посочил в диапозитива имената на страна, но е индивидуализирал същата в мотивите към решението?;

8. Как се индивидуализира реална част от недвижим имот, предмет на спора?- по въпроси 7 и 8 се сочи противоречие с т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г., Решение № 193 от 18.12.2018 г. по гр. д. № 1494 / 2018 г. на ВКС, І г. о., Решение № 64 от 01.08.2017 г. по гр. д. № 3004 / 2016 г. на ВКС, 2 г. о. Решение № 129 от 14.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3314/2017 г., на ВКС, 1 г. о., ГК, Решение № 389 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 364/2009 г. на ВКС, I г. о.; Решение № 1459 от 16.12.2008 г. по гр. д. № 5090/2007 г. на ВКС, IV г. о., основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

9. Постановява ли недопустимо решение съдът, ако опише в диспозитива реалната част, предмет на производството, в съответствие с констатациите на приета по делото експертиза и предвижданията на актуалния регулационен план?;

10. Относно разликата между изменението/уточнението на иска и предявяването на нов иск в хода на процеса.- по въпроси 9 и 10 се сочи противоречие с т. 1 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по т. д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 327 от 10.01.2013 г. по гр. д. № 521/2011 г. на ВКС, Решение № 727 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 1880/2009 г. на ВКС, Решение № 514 от 06.12.2011 г. по гр. д. 905/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 254 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4/2009 г., на ВКС, I г. о. за начина, по който е допустимо да се индивидуализира недвижимия имот при иск за собственост в съдебното решение, основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване по сочения от касатора въпрос 2, относим и към основанието по чл.280, ал.2, предл. първо ГПК - нищожност на решението, за която касационният съд следи и служебно, дори и да няма такова оплакване от касатора или поставен въпрос. Нищожност на въззивното решение не се констатира - въззивният съд не е постановил решението извън пределите на правораздавателната си власт - не се установява да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, няма данни да е действал в незаконен състав, същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля, макар и пестеливо, е ясно и разбираемо формулирана. Изводът си за несъответствие в предмета на спора, посочен от ищеца, и този, посочен в решението на първата инстанция, въззивният съд е извел от различното описание на спорната реална част, както е описана от ищеца според допуснатото изменение на иска съгласно протоколно определение от 02.03.2022 г., и както е описана тази спорна реална част в съдебното решение, като различието е изписано изрично с удебелен/почернен/ шрифт на стр.4, съответно подчертано е и искането, което не е оставено за част с площ 1,62 кв. м., на която част е посочено разположението, което несъответствие е и видимо както от различното текстово описание, така и от графичното му изобразяване. Предметът на спора - процесната реална част, за която е предявен отрицателния установителен иск, е бил индивидуализиран както от ищеца, така и от съда, и чрез препращане към графичното й изображение към скици, които скици с изображения са неотделима част както от петитума на иска, така и от съдебното решение, и тези изображения не е нужно да бъдат описвани, защото се възприема визуално. А визуалният преглед на тези изображения също сочи, че няма съвпадане между тях, доколкото по окомерната скица, по която е формулиран петитума на иска, спорната реална част е посочена като заключена на запад /вляво по скица/ от процесната ограда(1) към регулационната линия(2), а по решението на първоинстанционния съд спорната реална част е посочена на Приложение № 22 като заключена на изток/вдясно по скица/ от процесната ограда (двойна зелена линия) към регулационната линия. По изложеното не е налице порок на въззивното решение - липса или неразбираемост на мотивите, какъвто порок, според посочената към този въпрос практика на ВКС, води до нищожност на решението.

Въпроси 1, 3 и 4 се припокриват и обобщено се свеждат до въпроса длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, когато констатира недопустимост на първоинстанционното решение, като посочи в какво се изразява този порок, и в такава хипотеза длъжен ли е да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на всички заявени във въззивната жалба оплаквания, вкл. и тези, свързани с констатираната недопустимост? Не е налице основание за допускане касационното обжалване по този въпрос. Първо, въззивният съд е посочил какъв е порока на първоинстанционния акт и в какво се изразява той, за което вече се изложиха съображения по предходния въпрос 2, поради което не е процедирал в противоречие с общото задължение по чл.236 ГПК да мотивира решението си си съобразно констатирания порок на проверявания друг съдебен акт, което общо задължение за мотивиране е залегнало в задължителната практика на ВС и ВКС (ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 2/1967 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС). За валидността и допустимостта на решението на първата инстанция въззивният съд следи служебно /ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК/ т. е. и без да има оплакване от жалбоподателя, при това преди да направи преценката за правилност и когато констатира някой от тези пороци, процедира по реда на чл.270 ГПК, което изключва проверката за правилност на обжалваното решение и изключва излагането на мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи, вкл. и доводите във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора (за задълженията на въззивния съд по чл.269 ГПК е налице богата практика на ВКС, обобщена например в Решение № 764 от 19.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1645/2009 г., IV г. о., ГК и Решение № 246 от 23.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3418/2013 г., I г. о., ГК,). Наличието на практика за задължението за мотивиране на въззивния акт, която е и съобразена от въззиния съд, изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос. В допълнение, насочеността на въпрос 4 частично и не съответства на данните по делото, защото именно с въззивната жалба на ответниците е направено оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение и поради това, че съдът е подменил предмета на спора - процесната реална част.

Въпроси 5, 6, 8, и 10 са необуславящи и така нямат характер на правни въпроси по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, защото въззивният съд не е излагал мотиви по такива въпроси, и не е налице по тях общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. Това прави безпредметна преценката дали е налице и кумулативното специфично основание по тях по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпроси 7 и 9 се явяват необуславящи, защото констатираната от въззивния съд неяснота на диспозитива на първоинстанционното решение – липсва на имената на ищеца и на ясно обозначаване с цвят на линии, букви и размери на спорната площ, не са посочени като решаващ извод за недопустимост на първоинстаницонното решението, а като допълнителен, съпътстващ порок, поради което вида на този друг порок няма обуславящо значение за основния решаващ извод на съда, че решението на първата инстанция е недопустимо като постановено по различен предмет на спора, и самостоятелно не може този въпрос да обоснове наличие на предпоставка за селекция. В случая въззивният съд не е отрекъл възможността в диспозитива на решението реалната част, предмет на производството, да бъде описана в съответствие с констатациите на приета по делото експертиза и предвижданията на актуалния регулационен план, както е прието с цитираната от касатора по въпрос 9 практика на ВКС, а е посочил, че по начина на описване има неяснота, поради което сочената съдебна практика по него е и неотносима.

При извършената служебна проверка не се констатират други пороци от кръга на тези чл.280, ал.2 ГПК (недопустимост, очевидна неправилност) за допускане на касационно обжалване. Произнасяне по предмет на спора, който не е бил въведен от ищеца, е една от формите на недопустимо произнасяне от съда, което налага въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение и върне делото за произнасяне по предявения предмет на спора, защото не може сам да отстрани този порок, нито при неговото наличие може да отстранява нередовност на исковата молба или да преценява допустимостта на иска. Резонно въззивният съд е дал в допълнение указания при новото разглеждане на спора първоинстанционният съд да прецени редовността на исковата молба и допустимостта на иска, като даде и нови указания на ищеца, която преценка е и необходима за изясняване точното разположение на спорната реална част спрямо регулационната линия между имотите на двете насрещни страни, изясняване има ли спор за несъответствие между имотната и регулационната граница между двата съседни имота и обусловената от това преценка за правния интерес от отрицателен установителен иск.

С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, като дължи на ответниците, по арг. от чл. 78, ал.3, ГПК, разноските им за касационната инстанция за възнаграждение за защита от адвокат, в размер на 600 лв. Възражението за неговата прекомерност е неоснователно, защото определянето на размера на адвокатското възнаграждение не е обусловено от изхода на производството по чл. 288 ГПК, поради което приключване на касационното производство с недопускане на обжалването не може да обуслови присъждане на по-нисък размер от договореното възнаграждение. Уредбата на касационното производство в ГПК поставя по-големи изисквания към работата на адвоката в касационната инстанция, защото поставя като условие за редовност както на касационната жалба, така и на отговора по нея, да бъдат приподписвани и от адвокат /юрисконсулт/ - арг. от чл. 284, ал. 2 ГПК, вр. чл. 287, ал. 1 ГПК, с цел юридическа прецизност и защита в по-висока степен интересите на страните, което приподписване в случая е направено. Тези завишени изисквания дават основание да се направи извод за ролята на процесуалния представител за обезпечаване спазването на законовите изисквания и ефективна правна защита и съответно възможността да се договарят адекватни на тези изисквания адвокатски възнаграждения спрямо минималните такива. В случая превишаването с 200 лв. на минималния размер (400 лв. по чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ на ВАдвС) не се явява значително по изложените по-горе съображения, и не следва да се намалява, като се отчита и факта, че заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение за техния пълномощник е наполовина по-малко от този, платен от касатора за неговия пълномощник по подаване на касационната жалба (1200 лв.), и това допълнително сочи, че сумата от 600 лв. е адекватно възнаграждение за адвоката на ответниците.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивното решение № 103 от 24.02.2023 г. по в. гр. д. № 403/2022 г. на ОС – Благоевград.

ОСЪЖДА И. К. Д. да заплати сумата на С. И. Д., В. И. С. и Д. И. З., общо сумата 600 лв. за разноски за касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ :