Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, вх.№12243/20.6.2019 г.-, подадена от ответника по исковата молба – Софийска апелативна прокуратура, като представител на Прокуратура на Р. Б, и касационна жалба, вх.№14311/19.7.2019 г., подадена от адвокат Д. К. – процесуален представител ищеца К. И. А. от [населено място], против въззивно решение №1389/11.6.2019 г. по гр. д.№4389/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение №4751/13.7.2018 г. по гр. д.№16165/2016 г. по описа на Софийския градски съд, I - 16 състав, с което Прокуратурата на Р. Б е осъдена да заплати на К. И. А. сумата 8000 лева, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 201, пр. 2, алт. 1 и по чл. 319, пр. 2, алт. 1 НК,ь за което е оправдан с присъда по ВНОХД№5265/2011 от 13.12.2011 на СГС, НО, влязла в сила на 28.11.2011 г., ведно със законната лихва, като претенцията е отхвърлена до пълния предявен размер на иска от 10000 лева. Със същото решение на първата инстанция е отхвърлен искът за имуществени вреди за следните суми: 29496 лева – възнаграждение по договор за управление за заемане на длъжността „заместник-председател“ на Съвета за директорите на „М.“ АД, за периода от 30.11.2004 г. до 29.12.2011 г.; 9234 лева – възнаграждение по договор за управление като членна Съвета на директорите на „П. а. 1“ АД за периода от 3011.2004 г. до 06.12.2007 г.; 4695 лева – невнесени от „М.“ АД по персоналната партида да ищеца осигурителни вноски за периода от 30.11.2004 г. до 29.12.2011 г.; 2451 лева – невнесени от „П. а. 1“ АД по персоналната партида да ищеца осигурителни вноски за периода от 30.11.2004 г. до 06.12.2007 г., както и законната лихва за всяко едно от обезщетенията за имуществени вреди, считано от 29.11.2011 г.

При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „Обжалваното решение на СГС е изцяло валидно и допустимо.

По останалите въпроси, въззивният съд е ограничен от посоченото в двете въззивни жалби съобразно чл. 269, изр. второ ГПК. Отговорността на ПРБ е обективна, безвиновна и се извежда от разпоредбите на приложимия материален закон – ЗОДОВ, като няма спор, че по отношение на А. е било налице т. нар. „незаконно обвинение”, при което същият бива оправдан с влязла в сила присъда по наказателно дело от общ характер.

1). Първото оплакване и в двете жалби е свързано с размера на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 8000 лв. Оплаквания за това се констатират и в двете жалби, но с противоположен знак. Според ПРБ обезщетението е високо и не отговаря на критерия за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД. Според ищеца, страданията следвало да се обезщетят с по-голяма сума, а именно с 10000 лв.

Въззивният съд намира, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, СГС е определил обезвреда, която отговаря на критерия по чл. 52 ЗЗД.

За да се прецени конкретния размер на обезвредата следва да се съблюдават постановките на задължителната съдебна практика – ТР 3/2005 г. на ВКС по гр. д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – издадено по въпроси, свързани с приложението на ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ), както и ППВС 4/23.12.1968 г. на ВС. Те сочат, че понятието „справедливост” по смисъла вложен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а изисква преценка на редица конкретно съществуващи фактори, а именно: а) възрастта и семейното положение на ищеца – роден е на 07.03.1963 г.; б) взетата мярка за неотклонение за целия период на наказателно преследване – „подписка”, т. е. най-леката; в) цялостният период на наказателното преследване спрямо А. – около седем години, в който период се включва и времето, когато делото е стояло за разглеждане в СРС и СГС, а като начало – денят, когато е бил привлечен за обвиняем със съответното постановление за привличане; г) това, че продължителността на наказателното производство, надхвърляща разумния срок за провеждането му (близо седем години), обстоятелството, че подсъдимият е бил оправдан на първа инстанция за извършване на престъплението по чл. 319, пр. 2, алт. 1 НК, и че впоследствие е оправдан и по второто обвинение на въззивната инстанция; д) обстоятелството, че е бил обвинен в извършване на престъпления, едно от които се явява „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; е) конкретните вреди от емоционално и психическо естество, за което са събрани гласни доказателства в първата инстанция – показанията на св. А.-И. (обсъдени по-горе).

От друга страна, САС отчита и това, че във втората инстанция са събрани нови доказателства във връзка с иска за обезщетяване на неимуществените вреди. Вещото лице сочи, че А. няма отлепване на ретината (както се твърди в исковата молба) и има късогледство, което няма отношение към преживяното от ищеца. В този смисъл, не би могло да се приеме, че наказателното преследване е повлияло на очните проблеми на въззивника.

При всичко изложено, САС намира, че справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 8 000 (осем хиляди) лева, колкото е преценил СГС.

2.) Второто оплакване е свързано с размера на обезщетението за имуществените вреди, изразяващи се в пропуснати ползи.

Оплакванията в това отношение са неоснователни. При обезщетяването на вредите по чл. 3 ЗОДОВ, се ползват общите принципи и правила от гражданския закон. Неимуществените вреди се обезщетяват по справедливост (чл. 52 ЗЗД), а имуществените – съобразно доказаната им материална стойност и причинно-следствена връзка с незаконното обвинение.

Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди (претърпените загуби и пропуснатите ползи), които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Следователно, на обезщетяване подлежи както намаляването на имуществото на едно лице, така и неосъщественото му увеличаване, които са в причинна връзка с поведението на друго лице. Ето защо, за да бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди, следва да е доказано: 1/ тяхното настъпване и размер и 2/ причинна връзка между имуществените вреди (претърпени загуби или пропуснати ползи) и незаконното обвинение в извършване на престъпление.

По отношение отхвърления иск за обезщетяване на имуществените вреди, СГС е изложил в обжалваното решение аргументи, които следва да бъдат споделени, без да се преповтарят. Отделно от изложеното САС намира, че липсва причинно-следствена връзка между поведението на ответника ПРБ и твърдените имуществени вреди – неполучени възнаграждения от ищеца като член на управителни органи на две търговски дружества и непреведени от тях здравноосигурителни вноски. Това са частноправни отношения между А. и двете юридически лица, регулирани от нормите на ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН), към които ПРБ няма отношение. Не се доказва по делото поведението на ответника да е довело до освобождаването на А. от съответните органи на управление на дружествата, респ., поведението на магистрати и други лица при ПРБ да е довело до неполучаването на възнагражденията и непревеждането на здравноосигурителните вноски и освобождаването му от органите на управление на дружествата. Нещо повече, в самата искова молба (на стр. втора) К. А. прави признание, че от страна на „М.“ АД и „П. А. 1“ АД преустановили изплащането на възнагражденията, които му се били полагали, поради поведението на представляващите ги лица – Д. К. и И. Д., които правели всичко възможно да бъде осъден и те сигнализирали прокуратурата. Очевидно е, при това положение, че отговорността на ПРБ не може да бъде ангажирана за така очертаните от ищеца имуществени вреди.

В обобщение, неоснователни се явяват и двете въззивни жалби, поради което обжалваното решение ще следва да се потвърди изцяло. При този изход в производството не следва да се присъждат разноски пред настоящата инстанция в полза на лицето, което е поискало това.“

В изложението към касационната жалба на ответника по исковата молба – касационен жалбоподател – Прокуратура на Р. Б, се сочи, че спорът е решение в нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и се цитира практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Сочат се решения на ВКС.

В изложението към касационната жалба на ищеца – касационен жалбоподател – К. И. А., се сочи, че са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т.1 и 3 ГПК. Твърди се, че ищецът е останал без работа повече от 7 години, като по този начин са му нарушени правата по ЕКЗПЧ, установени в чл. 6, §2 от нея и чл. 1 от допълнителни протокол към същата, тъй като не е спазен разумният баланс между защитата на обществения и личния му интерес. Сочат се нарушения на чл. 16 и чл. 48, ал. 1 от КРБ, както и правото му на обществено осигуряване. Сочат се решения на ВКС.

И двете страни молят за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като разгледа касационните жалби и изложенията към тях намира следното:

Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете жалби, тъй като не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС.

По естеството си изложението на ответника по исковата молба – касационен жалбоподател, съдържа въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т. 11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение до касационно обжалване относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл. чл. 51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.

Изложението на ищеца-касационен жалбоподател, не съдържа въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По естеството си то представлява навеждане на касационни оплаквания по съществото на материалноправния спор, които следва да бъдат разглеждани, едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, което в случая не е налице.

Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение

№1389/11.6.2019 г. по гр. д.№4389/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: