О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5215

гр. София, 14.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2411/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили три касационни жалби от страни по делото, срещу въззивно решение № 747/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2282/2021 г. на Апелативен съд - София, и срещу решението за неговата поправка по чл. 247 ГПК с № 1314/07.11.2022 г. по същото дело.

С касационна жалба вх. № 15439 от 11.07.2022 г. от ищеца Манастир „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово, чрез пълномощник адвокат С. С. от АК – Л., се обжалва въззивно решение № 747/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2282/2021 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 3844 от 26.08.2019 г. по гр. д. № 116/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, е отхвърлен предявеният от Манастира „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово срещу ЕТ „К. Т. – КТ“ иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да спре започнатите строителни дейности /изграждане хотел и ресторант/, като бъде задължен да възстанови предишното положение в поземлен имот, заснет като имот с пл. № 015002 по ПУП, одобрен със заповед № 107/15.04.2010 г. на Кмета на община Хаджидимово, находящ се в местността „З. М. на гр. Хаджидимово, с площ от 1597 кв. м., при съседи: от изток – резервоар на ВиК, от запад – път, от север – иглолистна гора на ДАГ-ДГС-Г. Д. и от юг – път.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, постановено в противоречие с тълкувателната и казуална практика на ВКС. Иска се решението в тази част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл. 109 ЗС да бъде уважен. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Претендират се и разноски.

Ответникът по тази касационна жалба – „Катерини 13“ ЕООД не изразява становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

С касационна жалба вх. № 15338/11.07.2022 г. от ответника „Катерини 13“ ЕООД, чрез пълномощник адвокат А. Б. от АК - Б., се обжалва същото въззивно решение № 747/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2282/2021 г. на Апелативен съд – София, в частта, в която, в резултат на потвърждаване на същото първоинстанционното решение № 3844 от 26.08.2019 г. по гр. д. № 116/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, е признато за установено по предявения от Манастир „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово срещу ЕТ „К. Т. – КТ“ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че ЕТ „К. Т. – КТ“ не е собственик на процесния поземлен имот с пл. № 015002 по ПУП, с площ от 1597 кв. м.

С касационната жалба се поддържа довод, че обжалваното въззивно решение в тази част е недопустимо като постановено срещу несъществуващ правен субект, по нередовна искова молба и по отношение на имот, който не е предмет на исковата претенция, както и неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението в тази част да бъде обезсилено и производството прекратено, евентуално – решението да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. второ и трето ГПК. Претендират се и разноски.

Ответникът по тази касационна жалба – Манастир „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово, чрез адвокат С. С., оспорва същата с писмено становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, претендира разноски.

С касационна жалба вх. № 1020 от 17.01.2023 г. от ответника „Катерини 13“ ЕООД, представлявано от К. Т. чрез адвокат А. Б., се обжалва последващо решение № 1314/07.11.2022 г. по в. гр. д. №2282/2021 г. на Апелативен съд – София, постановено по реда на чл. 247 ГПК, с което е поправено основното въззивно решение по делото.

В касационната жалба се излагат твърдения, че обжалваното решение е нищожно, респ. недопустимо и неправилно поради необоснованост. Иска се прогласяване на неговата нищожност, евентуално – да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като незаконосъобразно. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основанията за допускане касационно обжалване по чл.280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по тази касационна жалба – Манастир „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово, чрез адвокат С. С., с писмено становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като оспорва същата и по същество.

Върховният касационен съд, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу съдебни решения, подлежащи на касационно обжалване.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби от двете насрещни страни срещу първоинстанционното решение по гр. д.№ 116/2013 г. на ОС-Благоевград., и с частна жалба от ищеца срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК по същото дело. Жалбите, вкл. и частната, са разгледани общо в едно въззивно производство, в съответствие с чл.80, ал.4 от Правилника за администрацията в съдилищата, и произнасянето по тях е обективирано в един акт, а именно решение № 747/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2282/2021 г. на Апелативен съд – София. Въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното пред него първоинстанционно решение, с което e бил уважен предявеният отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, с който е признато за установено по отношение на Манастира „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово, че ЕТ „К. Т. – КТ“ не е собственик на поземлен имот, заснет като имот с пл. № 015002 по ПУП, одобрен със заповед № 107/15.04.2010 г. на Кмета на гр. Хаджидимово, обл. Благоевград, с площ от 1597 кв. м., при съседи– от изток – резервоар на ВиК, от запад – път, от север – иглолистна гора на ДАГ-ДГС-Г. Д. и от юг – път, и е бил отхвърлен предявеният от манастир „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово против ЕТ „К. Т. – КТ“ иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да спре започнатите строителни дейности /изграждане на хотел и ресторант/, като бъде задължен да възстанови предишното положение в процесния недвижим имот. С решението си въззивният съд е отменил първоинстанционното определение № 900618 от 05.05.2021 г., с което молбата на Манастира „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските не е била уважена, вместо което е изменил решението, като е осъдил К. Л. Т., действаща като ЕТ с фирма „К. Т. – КТ“ да заплати на ищеца разноски 1165 лв. на основание чл.78, ал.1 ГПК.

С последващо решение по чл. 247 ГПК с № 1314/07.11.2022 г. въззивният съд, по молба на ищеца, е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението си от 25.05.2022 г., като е посочил, че в диспозитива на решението вместо К. Л. Т., действаща като ЕТ, следва да се чете „Катерини 13“ ЕООД.

Въззивният съд е посочил, че спорът между страните е породен от твърденията на ищеца Манастир „С. В. Георги – гр. Хаджидимово /Манастирът/, че е собственик на поземлени имоти, находящи се в землището на гр.Хаджидимово и съставляващи по картата на възстановената собственост /КВС/ имоти с № 016015 и № 016064, както и на част от имот № 015002, по силата на решения на ОСЗ - Хаджидимово № Х1277/15.03.2002 г. и № Х1277/19.07.1996 г. и скици с № 00638/16.08.2012 г. и № 00639/16.08.2012 г. Сочи се от ищеца, че с договор за покупко-продажба от 2011 г. ответницата ЕТ „К. Т. – КТ“ е закупила незастроен поземлен имот, заснет като имот с пл. № 015002 по ПУП, с площ от 1597 кв. м. Този имот се намирал в непосредствена близост до имотите на Манастира, отразени по КВС на землището на гр. Хаджидимово с № 016015 и № 016064, като между него и тях минавал полски път, и част от територията му, както към момента на образуване на ТКЗС, така и към настоящия момент, принадлежи на манастира. Поддържа становището, че при възстановяване на собствеността върху земеделските имоти на Манастира, по-конкретно при възстановяване на собствеността върху нива, находяща се в м. „Пред манастира“, с площ от 90,8 дка, поради грешно отразяване на северната граница в КВС, имот № 015002 е отразен като общинска – незаявена земя, като частта от така описаната по –горе нива, която попада в имот № 015002, е около 1000 кв. м., поради което и Манастирът твърди, че е собственик на 1000/1597 ид. ч. от имот № 015002 по силата на §5, ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ. Правният си интерес обосновава с обстоятелството, че е лишен от възможност да предяви положителен установителен иск за собственост, доколкото процесната нива от 90,8 дка не е отразена с верните си граници в КВС.

Ответницата е оспорила иска, с възражения, че придобила имота от лице, легитимиращо се като собственик на процесния имот въз основа на изтекла придобивна давност.

Въззивният съд e споделил изцяло направените от първоинстанционния съд фактическите констатации, въз основа на които е приел за установено, че спорът между страните е за собствеността на имот № 015002 по КВС на гр. Хаджидимово. На 03.12.1991 г. ищцовият манастир е подал заявление за възстановяване на правото на собственост на по реда на ЗСПЗЗ върху земя, описана в нотариален акт №207/1945 г., част от която е спорният недвижим имот. С решение от 27.07.1995 на ОСЗ - Хаджидимово правото на собственост върху по-голямата част от заявения за възстановяване имот е възстановено на манастира, но в КВС процесният имот е записан като временно стопанисван от общината – земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. Ищецът е навел твърдение, че то това се дължи на обстоятелството, че реалните граници на имотите на манастира не били вярно отразени. Сочи се, че трето лице – праводателят на ответницата, се снабдил с констативен нотариален акт за собственост въз основа на изтекла придобивна давност, а впоследствие го продал на ответницата, която предприела действия по застрояването му. Съдът е приел, че ищецът не твърди да е собственик на имота към настоящия момент. Той заявява права към релевантния по ЗСПЗЗ минал момент, въз основа на които е поискал възстановяване на имота, т. е. претендира в своя полза права, които ответницата оспорва, легитимирайки се като носител на правото на собственост към настоящия момент. При тези съображения съдът е приел, че Манастирът „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово е обосновал правния си интерес от воденето на отрицателния установителен иск за собственост. Констатира, че решението от 1995 г. на ПК-Хаджидимово не е намерено приложено към преписката, поради което не може да бъде удостоверено влизането му в сила. По делото е представена компютърна разпечатка на посоченото решение, което не представлява административен акт. Липсата на този първоначален административен акт от друга страна не опорочава издаването на последващите решения по чл. 18ж ППЗСПЗЗ от 1996 г. и 2002 г., с които по т.5 и съответно т.3 са възстановени имот с пл. № 016015 и пл. № 016064, за които ищецът навежда доводи, че са относими към претендираните граници за възстановяване на земеделски земи. Прието е, че доколкото към датата на издаване на решението от 1995 г. не се е предвиждало признаване на собствеността с нарочен акт, то такъв не е бил необходим за поставяне началото на фактическия състав на процедурата по възстановяване правото на собственост. Съдът е счел, че не следва да обсъжда наведеното от ищеца придобивно основание по §5, ал. 2 ЗВер относно признаването на правото на собственост на земеделски земи ex lege, касаещ ограничени хипотези, когато земеделски земи на религиозните общности към настоящия момент са собственост на „държавата, общините или техни фирми или са включени в капитала на търговски дружества“ и тяхната реституция не следва установената от ЗСПЗЗ процедура по възстановяването, доколкото е прието, че е налице неприключила процедура по заявлението по чл. 29 ЗСПЗЗ от 1991 г. Не са установени и данни за отнемането от държавата на тези манастирски земи. От друга страна за недоказани са преценени и фактите, от които се твърди, че произтича правото на собственост на ответницата. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 19 ЗСПЗЗ след изтичане на 10-годишния срок от влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, земята, останала след възстановяване правата на собствениците, става общинска собственост. В приложното поле на тази разпоредба попадат само земеделски земи, които са били включени в ТКЗС, ДСЗ или образувани въз основа тях земеделски организация, отнети или одържавени в хипотезите, изброени в чл. 10 ЗСПЗЗ, но които не са заявени в предвидения от закона срок. Косвен извод за статута на имота е направен и от представеното решение № ОД-07 от 05.08.2010 за промяна на предназначението на земеделските земи за неземеделски нужди, с което е променено предназначението на процесния имот № 015002, с площ от 1597 кв. м., за земеделска земя на такова за изграждане на обект: „Хотел-ресторант“. Съдът е приел, че за този имот е в сила спирането на течението на давностния срок съгласно §1 ЗД на ЗС, изключваща придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост, прието с изменението на закона в ДВ, бр. 105/2006 г., поради което и праводателят на ответника не е могъл да го придобие по давност към 10.12.2008 г., на която дата с констативен нотариален акт е признат за собственик по давностно владение върху недвижимия имот № 015002 по КВС. Съгласно нормата на чл.86 /ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г./ ЗС, давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост, поради което за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението, давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г., но е спрял за времето до 31.12.2017 г. Направен е извод, че ответникът ЕТ „К. Т. – КТ“ е придобил собствеността върху процесния имот от несобственик, посредством сключен на 16.11.2011 г. договор за покупко-продажба, съответно не е настъпил вещно-транслативният ефект на сделката. Посочено е, че с придобиването на имота от ответника от несобственик, но без да знае това, същият е установил добросъвестно владение върху имота, като за придобиването му по давност е необходим краткия срок от пет години съгласно чл.79, ал.2 ЗС. Добросъвестното владение е установено при сключването на сделката на 16.11.2011 г., а исковата молба, прекъсваща придобивна давност съгласно чл.116, б. „б“ ЗЗД е предявена на 31.08.2012 г., т. е. преди изтичане на петгодишната придобивна давност.

По отношение на предявения от манастира „С. В. Георги“ – гр. Хаджидимово иск по чл.109 ЗС въззивният съд, въз основа на представените по делото писмени доказателства, е приел, че ищцовият манастир е признат с КНА от 2012 г. за собственик по давностно владение и по приращение върху недвижим имот, представляващ имот с пл. № 016015, находящ се в м. „П. М. в землището на гр. Хаджидимово, с площ от 30,465 дка, ведно със застроените в имота църковни сгради. С оглед приетото, че процедурата по възстановяване правото на собственост върху земеделските земи, посочени в нотариалния акт от 1945 г., не е приключила, то ищецът не се легитимира като собственик върху спорния имот № 015002. При тези съображения въззивният съд е изследвал наличието на пречки, смущение и ограничаване на правото на собственост върху имотите, описани в констативния нотариален акт от 2012 г. Допусната и приета е съдебно-техническа експертиза, от заключението по която се установява, че построеният хотел в процесния имот пл. № 015002 е на разстояние от 108 метра от входа на Манастира. Сочи се, че доколкото правото на строеж за построяване на този обект не е учредено от действителния собственик на земята, е налице незаконно строителство. Позовавайки се на установената съдебна практика, съдът е посочил, че незаконният строеж не пречи на упражняването на правото на собственост в пълен обем на собственик на съседен имот, когато този строеж е изграден само без строително или друго предвидено в закона разрешение, но в съответствие с установените от благоустройствените закони строителни правила и норми. За да обоснове твърдението си за наличие на неоснователното въздействие върху собствения си имот, ищцовият манастир се е позовал на разпоредбата на чл.161 от Устава на БПЦ-Българска патриаршия, според която манастирът е свещено място с храм и други здания, предназначени за жилища на монаси или монахини, т. е. лица, които с обетите си за целомъдрие, нестяжателност и послушание, са се посветили на уединен благочестив живот и упражняване на в християнските добродетели, на подвижничество, милосърдие и духовна просвета. Съгласно чл.171, т.27 от Устава, манастирският събор и игуменът имат правомощие да се застъпват пред компетентните органи да не се откриват около манастира и на разстояние по-близо от 500 метра търговски и туристически обекти, питейни, увеселителни и развлекателни заведения, както и да не се развиват дейности, които противоречат на православната вяра, църковния живот и традиция. Съдът е достигнал до извода, че не съществуват правни норми, които да забраняват строителство на такива обекти на отстоянието между хотела и манастира, установено от вещото лице. Не са установени и конкретни данни за създадени пречки у обитателите на манастира да използват същия по предназначение, нито да са осъществени дейности, които противоречат на православната вяра, църковния живот и традиция или които да смущават обичайния живот в манастира. За ирелевантни са приети събраните гласни доказателства в тази насока. Ето защо въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 109 ЗС е неоснователен, а първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

По наличието на основание за допускане касационно обжалване, касационният състав намира следното:

Искането да се допусне касационно обжалване на въззивното решение № 747/25.05.2022 г. по гр. д. № 2282/2021 г. на Апелативен съд - София в обжалваната от ищеца Манастира „С. Г. Великомъченик“ – гр. Хаджидимово част, се поддържа от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 в приложното поле на чл. 80, ал.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли значение административната процедура по възстановяване на земеделски имот, регламентирана в глава втора от ЗСПЗЗ, когато става въпрос за възстановяване на собственост върху църковен имот – т. е. специален ли е редът за възстановяване на земеделските имоти на БПЦ-БП, регламентиран в нормата на чл.29 ЗСПЗЗ и §5, ал.1 и ал.2 ЗВер по отношение на реда в глава втора от ЗСПЗЗ; 2. Ако няма значение за църковен земеделски имот административната процедура, регламентирана в глава втора от ЗСПЗЗ, то може ли да се приеме, че като не е отразен в карта или план или за него не е издадено решение на административен орган за възстановяване на собствеността, то не е приключила „процедурата по възстановяване“ в смисъла, посочен от въззивния съд – по тези въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в решение № 56 от 13.05.2019 г. по гр. д. №1988/2018 г. на ВКС, I г. о. и решение № 176 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 5111/2017 г. на ВКС, I г. о.; 3. Длъжен ли е въззивният съд да прецени релевантните за спора факти, от които произтича спорното право и да изложи правни изводи, които да бъдат мотивирани и обосновани с анализ на събраните по делото доказателства – противоречие на въззивното решение с приетото в т.19 от ТР № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г. о.; 4. Какво е значението при преценката на въздействието, което пречи на собственика да упражнява пълноценно правото си на собственост по смисъла на чл.109, ал.1 ЗС наличието или липсата на строителни правила и норми, които да се съобразяват при изграждане на обект в чужд имот – сочи се противоречие на въззивното решение с ТР № 4/14.03.2016 по т. д. № 4/2014 г. ОСГК на ВКС, решение № 149 от 13.04.2010 г. по гр. д. № 3830/2008 г. на ВКС, III г. о., решение № 115 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 3769/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 401 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 2770/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 7 от 24.02.2000 по гр. д. №1440/1999 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1291/16.11.1992 г. по гр. д. № 1038/1992 г., IV г. о., решение № 904 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 2929/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 57 от 26.03.2013 г. по гр. д. № 907/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 40 от 31.01.2011 г. по гр. д. № 296/2010 г. на ВКС, I г. о. и решение № 127 от 12.05.2011 г. по гр. д. № 484/2010 г. на ВКС, II г. о. Касаторът-ищец твърди, че е налице и предпоставката за допускане на касационно разглеждане на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Ако ищецът е местно поделение на вероизповедание и дейността му засяга правната нематериална сфера на неограничен брой правни субекти, то може ли наличието или липсата на конкретни правила и норми за извършване на строителство в чужд имот, дори и те да са спазени, да се приеме като причина за отхвърляне на негаторен иск, при условие, че в хода на процеса са доказани твърденията на ищеца за създадените пречки за дейността му с извършено и безспорно установено незаконно, неузаконяемо и нетърпимо строителство; 2. Следва ли да се съобрази и субекта на собствеността, регламентиран в нормативната уредба с определени функции, упражняването на които засяга неопределен брой правни субекти и какво значение има това за основателността на предявен негаторен иск; 3. Какво е значението на установено право на собственост върху реална част от недвижим имот на собственика – ищец по негаторен иск, която не е отразена в карта или план, и върху която е осъществено незаконно строителство, установено в хода на процеса в контекста на ТР № 8 от 23.02.2016 г., ОСГК на ВКС.

Искането за допускане на касационното обжалване в обжалваната от ответника-касатор „Катерини 13“ ЕООД част, се поддържа в приложното поле на чл.280, ал.2 и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по формулирани като решени в противоречие с практиката на ВКС въпроси за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства, възражения и твърдения на страните и задължението да допусне експертиза, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна и респ. за предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Твърдяното противоречието на въззивното решение по посочените въпроси е с т.1 и т.3 от ТР №1/2013, ОСГТК на ВКС. Поддържа се наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса дали е налице прекъсване на давността по чл.79, ал.1 ЗС с предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, който е от значение за спора, и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение №116 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2592/2014 г.

По искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл.247 ГПК, касаторът „Катерини 13“ ЕООД твърди наличието на основанията по чл.280, ал.2, предл. първо ГПК – нищожно поради абсолютна неразбираемост на мотивите и диспозитивът му, недопустимо, като заменящо една страна, срещу която е постановено решението, с друга, и очевидно неправилно – поради липса на приложени основополагащи за съдопроизводството процесуални правила и явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научи правила при формиране на решаващите изводи на съда.

Настоящият състав, съобразявайки указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно, дори и да няма направено такова оплакване в касационната жалба, за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, намира, че касационното обжалване на въззивното решение № 747/25.05.2022 г., с което въззивният съд се е произнесъл по исковете с основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.109 ЗС, следва да бъде допуснато за преценка вероятността то да е недопустимо поради постановяването му срещу ненадлежен ответник, а в частта по иска по чл.109 ЗС по нередовна искова молба. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск и за наличието съдът следи служебно. С протоколно определение от 23.03.2022 г., на основание чл. 226, ал. 2 ГПК, въззивният съд е допуснал замяна на ответника ЕТ „К. Т. – КТ“ с „Катерини – 13“ ЕООД като страна в процеса, но видно от мотивите и диспозитива на въззивното решение, същото е постановено по тези искове спрямо заменената страна ЕТ „К. Т. – КТ“. В случая довод за недопустимост в тази насока е и изложен с касационната жалба на „Катерини – 13“ ЕООД.

Искът по чл.109 ЗС има за задача да даде защита на правото на собственост на ищеца, като се постанови да бъде преустановено упражняваното от ответника неоснователно въздействие върху собствената на ищеца вещ или да бъдат премахнати последиците от него. Когато предявеният негаторен иск съдържа осъдителен петитум, както е в случая, евентуално постановеното осъдително съдебно решение ще подлежи на изпълнение - доброволно или принудително. Последното налага изискването в диспозитива да бъдат посочени конкретните действия, които ответникът следва да извърши или от извършването на които ответникът следва да се въздържа. С оглед правилото по чл.6, ал.2 ГПК такъв диспозитив може да бъде постановен при сезиране с отправено към съда искане, отговарящо на изискването за описание на изискваните от ответника действия. В случая диспозитивът на съдебното решение съответства на петитума на исковата молба, който е двукомпонентен : ответникът да спре започнатите строителни дейности /изграждане на хотел и ресторант/, като бъде задължен да възстанови предишното положение в процесния недвижим имот. Така формулираният петитум - в неговия втори компонент, не кореспондира с целената с иска по чл.109 ЗС защита и е бланкетен– не е уточнено какви точно действия се иска да бъдат извършени за възстановяване на предишното полрожение или какъв краен резултат следва да бъде постигнат в съответствие с предмета на иска по чл.109 ЗС, разяснен с т. 1 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, което мотивира настоящия състав да приеме, че е налице вероятност за постановяване недопустимо решение по него поради нередовност на исковата молба, макар доводи в тази връзка да отсъстват в изложението на страните по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, но касационната инстанция служебно следи за допустимостта на въззивното решение, предпоставка за което е наличието на редовна искова молба. Преценката за допустимостта на това основно въззивно решение ще се извърши с решението по съществото на подадените касационни жалби, както е разрешението по т.1 на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК е достатъчно да обоснове допускане на касационно обжалване на това въззивно решение, без излагане на съображения по останалите релевирани в изложенията на страните по чл.284, ал. 3, т. 2 ГПК основания.

По отношение на касационната жалба срещу въззивното решение № 1314 от 07.11.2022 г., постановено по реда на чл.247 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че е налице посоченото от касатора „Катерини – 13“ ЕООД основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. По приложението на чл. 247 ГПК е установена съдебна практика на ВКС, в която е приема, че поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК се допуска, когато е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Формираната от съда воля трябва да следва от мотивите на съдебния акт, а изразяването да е обективирано в диспозитива. За да са налице условията по чл. 247 ГПК е необходимо грешката да е установима без затруднения и да не се налага тълкуване на волята на съда, и с поправянето да не се променя тази решаваща воля на съда. В този смисъл въззивното решение постановено по реда на чл.247 ГПК повдига съмнения за очевидна неправилност, изводима пряко от съдържанието на същото, доколкото съдът обосновава поправката на допусната очевидна фактическа грешка с неотразена в мотивната част на въззивното решение замяна по реда на чл. 226, ал. 3 ГПК на страна в процеса.

Поради допускане на касационното обжалване на основното решение, манастирът „С. Г. Великомъченик“ – гр. Хаджидимово дължи внасяне на 908,34 лв., а „Катерини 13“ ЕООД – 50 лв. държавна такса, и по допускане касационното обжалване на решението по чл.247 ГПК „Катерини 13“ ЕООД дължи още 25 лв. държавна такса.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 747/25.05.2022 г. и на решение по чл. 247 ГПК с № 1314/07.11.2022 г., двете постановени по въззивно гр. д. № 2282/2021 г. на АС - София.

УКАЗВА на касатора Манастир „С. Г. Великомъченик“ – гр. Хаджидимово, в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса в размер на 908,34 лв. по сметката на ВКС за държавни такси, КАТО при неизпълнение в срок на горното указание, касационната му жалба срещу решение № 747/25.05.2022 г. по въззивно гр. д. № 2282/2021 г. на АС - София ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.

УКАЗВА на касатора „Катерини 13“ ЕООД, в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по двете си касационни жалби в размер на общо 75 лв. по сметката на ВКС за държавни такси, КАТО при неизпълнение в срок на горното указание, касационните му жалби срещу решение № 747/25.05.2022 г. и решение по чл.247 ГПК с № 1314/07.11.2022 г., двете постановени по въззивно гр. д. № 2282/2021 г. на АС – София, ще бъдат оставени без разглеждане, а образуваното по тях производство прекратено.

При внасяне на дължимите държавни такси в срок, делото да се докладва на Председателя на Второ гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: