Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/.
Образувано по касационна жалба на „ДЛВ” ЕООД гр. П. срещу Решение № 62 от 04.01.2019г., постановено по адм. дело № 6130/2018г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/ за 2018 г.
С оспорваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-22222517005702-091-001/18.01.2018 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП София, потвърден с решение № 616/04.05.2018 г. на директора на дирекция „ОДОП“ София, в частта на допълнително установените задължения за ДДС в размер на 57 093, 33 лв. и начислени лихви за забава в размер на 9510, 77 лв. за данъчните периоди м. 04.2016 г. и м. 05.2016 г., по фактури, издадени от „Топтрейдинг“ ЕООД.
Касационните оплаквания са за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.Пва се на практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - Решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, Решение от 13.02.2014 г. по дело С-18/13, която счита за несъобразена от първоинстанционния съд. Иска атакуваното решение и ревизионният акт да бъдат отменени.
Ответникът - директорът на Дирекция „ОДОП“ гр. С. при ЦУ на НАП в открито съдебно заседание, представляван от юриск. Тасева, оспорва касационната жалба и моли атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура в открито съдебно заседание по делото изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна поради следното:
Приходните органи, след анализ на събраните в хода на ревизията доказателства, са приели, че доставките към РЛ, документирани с издадените фактури, отговарят на условието на чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗДДС, а именно налице е данъчен документ – фактура, но не са налице други доказателства в подкрепа на факта, че последните са реално осъществени. При формиране на този резултат, ревизиращият екип е взел предвид дадените от РЛ писмени обяснения, ведно с приложените към тях документи, сред които граждански договори, договори за СМР, ненамирането на доставчика на посочения от него адрес и резултатите от насрещна проверка; Ревизионен акт на доставчика, осъществените проверки в информационната система на НАП и в други регистри, при които е проследено отразяването на процесните фактури, извършена е справка за декларирани трудови договори. Предвид събраните доказателства, приходните органи са заключили от фактическа и правна страна, че доставчикът не разполага с техническа, кадрова и материална обезпеченост за извършване на спорните доставки; не разполага с наети лица; офис и/или търговски обект за осъществяване на дейността, което от своя страна е довело до заключението, че спорните фактури само формално отразяват наличието на доставка, без такава да е осъществена, при което не са налице предпоставките за упражняване правото на данъчен кредит.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на РЛ, като е приел, че РА е издаден от компетентен орган, при спазване на съдопроизводствените правила, а обективираните в него констатации на приходните органи са обосновани и в съответствие с материалния закон.
По делото е допусната и приета съдебно - счетоводна експертиза /ССчЕ/, изготвена след проверка на намиращите се по делото документи, чието заключение дава отговор, че процесните доставки са осчетоводени съгласно ССч и заплатени по банков път.
Решаващият състав е анализирал поотделно и в съвкупност приложените по делото доказателства. При формирането на своите изводи, съдът е приел, че чрез представените по спора фактури се установява само формалното документиране на развили се търговски взаимоотношения, но не се доказва реалното осъществяване на доставките, документирани с издаването на фактурите. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Предмет на процесните фактури, издадени от доставчика „Топтрейдинг“ ЕООД, са били услуги по наем на строителна техника и строително – монтажни работи. По отношение на строителната техника не са представени каквито и да е доказателства, че същата е собственост на доставчика или съответно е наета от трети лица. Счетоводното завеждане на тези материални активи при доставчика не е установено. Отделно от горното строителната механизация е индивидуализирана твърде общо – асфалтополагач, фреза за асфалт и т. н., без да са посочени марка, модел, фабрични и/или инвентарни номера и т. н. Приетата в съдебното производство съдебно-счетоводна експертиза въпреки поставената задача не е извършвала проверка в счетоводството на доставчика, който не е намерен и в ревизионното производство, и ревизираното лице, поради което въпросът за редовно водене на счетоводството на двете дружества е недоказан. Фактическото извършване на фактурираните СМР също не е установено по делото, въпреки че доказателствената тежест за установяването на това обстоятелство е на ревизираното лице. Доказателствени искания за назначаване на съдебно - техническа експертиза, представяне на други писмени доказателства – книги за инструктаж, протоколи за предаване и приемане на строителни площадки, присъствени списъци на работници и т. н., не са направени, съответно не са представяни такива доказателства. Единствените категорични установявания са за ревизионен акт на доставчика за данъчни задължения в големи размери.
Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в същия закон сложен фактически състав. Този състав предвижда наред с притежаването на данъчен документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка – арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС, както и използването на предмета на доставката в независимата икономическа дейност на получателя, които представляват материално-правни изисквания по същество за признаване на претендираното право.
В съответствие с материалния закон, както и след правилна оценка на доказателствата по делото, административният съд е приел, че доказването на реалното изпълнение на доставка, респ. на извършването на услуга, е условие, без което не може, да се признае правото на приспадане.
Оплакването на касатора, че съдът не е оценил правилно доказателствата по делото, е неоснователно. В обжалваното решение съдът е описал подробно всички извършени действия в хода на ревизионното производство, включително събраните доказателства, както и констатациите на приходните органи, при което и след преценка на доказателствата е направил своите правни изводи. Логическите изводи на съда при това са непротиворечиви и последователни, а основания на тях правен извод е в съответствие и с приложимия материален закон. В конкретния случай съдът е изложил обстойни мотиви защо приема, че касаторът не е получател по издадени фактури от„Топтрейдинг“ ЕООД с предмет различни видове услуги, които се споделят изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат преповтаряни.
При формирането на извода за липса на предпоставките за упражняване на правото на данъчен кредит първоинстанционният съд не се е ръководил единствено от обстоятелството, че доставчикът не е намерен на посочения адрес и че липсват доказателства за материалната и кадрова му обезпеченост. Действително, наличието на техническа и кадрова обезпеченост на доставчиците не може да бъде самостоятелно основание за отказ да се признае правото на данъчен кредит, в който смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/2013 и т. 61 от Решение от 21.06.2012 г. по съединени дела C-80/11 и C-142/11, Решение от 22.10.2015 г. по дело С-277/2014 г., но преценено с оглед на останалите доказателства по делото, последното представлява довод в подкрепа на липсата на реално осъществена престация по спорните доставки. За липса на реално осъществяване на доставки свидетелстват всички събрани доказателства по делото, в това число липсата на представени доказателства за извършването на услугите. Неоснователно е оплакването за необосновани фактически изводи на съда относно техническата и кадрова обезпеченост на РЛ.
В разпоредбата на чл. 71 ЗДДС са уредени формалните предпоставки за упражняване правото на данъчен кредит, като при преценката за наличието му следва да бъдат съобразени и разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. Сред изискванията на посочените разпоредби не е изискването за наличие на техническа и кадрова обезпеченост на РЛ. Тези обстоятелства се вземат предвид при преценката за наличие на предпоставките за упражняване правото на данъчен кредит, но сами по себе си не могат да доведат до този извод и до игнориране на останалите доказателства по делото. В разглеждания случай не са налице други доказателства, които да удостоверяват факта на извършване на услугите .
Практиката на СЕС, на която се позовава касаторът - решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/2011 и С-142/2011 и решение от 13.02.2014 г. по дело С-18/13 правилно не е приложена от първоинстанционния съд, тъй като фактите по тези случаи са различни с тези в настоящия. В цитираните решения не е спорно, че ревизираният субект е получил предмета на доставките. В спора по дело С-80/2011, доставчикът не е представил никакви документи, удостоверяващи извършените сделки, но по време на проверката е потвърдил извършените доставки, стоките са били отразени в складовата му наличност, а получателят в последствие е представил и разписки за доставката им. В спора по дело С-142/2011 е доказано извършването на СМР чрез представени акт за приемане на строителните работи и присъствени списъци на работниците. По дело С-18/13 също са представени други съпътстващи фактурите документи, доказващи извършването на доставките, включително е установено осчетоводяването на фактурите от доставчиците. В настоящия случай е спорно именно реалното осъществяване на престациите, като не са представени доказателства, с които да се докаже фактически резултата от услугите.
Предвид изложеното, първоинстанционното решение не страда от пороците, обосновани в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила.
С оглед изхода на делото, направеното искане за присъждане на разноски в полза на ответника, е основателно и на основание чл. 161 ДОПК във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се присъдят такива в размер на 2 528, 12 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 62 от 04.01.2019г., постановено по адм. дело № 6130/2018г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/.
ОСЪЖДА „ДЛВ” ЕООД гр. П. да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. С. при Централно управление на Национална агенция по приходите сторените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 528, 12 лв. /две хиляди петстотин двадесет и осем лева и дванадесет стотинки/. Решението не подлежи на обжалване.