Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Д. С. от гр. С., чрез пълномощника адв. М. К., против решение № 1338/22.03.2011г., постановено по адм. дело № 260/2011г. по описа на Административния съд София - град, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 718/29.12.2010г. на главния директор на Столично управление „Социално осигуряване” /СУСО/. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения, изложени в жалбата и допълнителна писмена молба моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отменен оспорения административен акт.

Ответникът по касационната жалба - главният директор на Столично управление „Социално осигуряване”, не е изразил становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно.

С обжалваното решение на Административен съд София – град е отхвърлена жалбата на Р. Д. С. решение № 718/29.12.2010г. на главния директор на СУСО, с което е потвърдено разпореждане №3408166261/4/22.10.2010г. на ръководителя на „Пенсионно осигуряване”. За да постанови това решение съдът е приел за неоснователна претенцията на жалбоподателя да получава съгласно чл. 101, ал. 4 КСО едновременно пенсия за осигурителен стаж и възраст и военноинвалидна пенсия. Приел е, че същият няма право на военноинвалидна пенсия, тъй като не отговаря на изискванията по чл. 85 КСО, след като инвалидизирането му е получено по време на кадрова военна служба, а не по време на наборна военна служба. Така постановеното решение е правилно.

От фактическа страна е безспорно, че на Р. Д. С. е отпусната лична пенсия за изслужено време и старост по чл. 6 от Закона за пенсиите отм. , считано от 01.10.1978г., която впоследствие е преизчислявана и е приравнена на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69 КСО. Въз основа на експертно решение /ЕР/ на ТЕЛК от 30.11.1994г., с което е определена втора група инвалидност пожизнено с дата на инвалидизиране 06.05.1976г., е постановено разпореждане от 11.04.2001г. на ръководителя на „ПО” и на лицето е отпусната и социална пенсия за инвалидност по чл. 90, ал. 1 КСО, считано от 01.01.2000г. С разпореждане №11/05.06.2002г. му е отпусната пенсия за инвалидност по чл. 74 КСО, считано от датата на подаденото заявление – 26.02.2002г., която е спряна на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 КСО като по-неблагоприятна по размер.

С ЕР на НЕЛК № 0251/15.05.2010г. на Р. С. е призната 90% трайно намалена работоспособност /ТНР/ по причини - „военна инвалидност” с дата на инвалидизирането 06.05.1976г., призната е 70% ТНР поради общо заболяване с дата на инвалидизиране 11.02.2001г. и е дадена обща оценка на работоспособността степен на увреждане 100 % с чужда помощ. Същият е подал заявление № 04004509/22.06.2010г., с което е поискал отпускане на пенсия за военна инвалидност въз основа на посоченото ЕР на НЕЛК, както и изплащане на определената му лична пенсия за инвалидност, отпусната с разпореждане №11/05.06.2002г., включително актуализиране на размера й. По това искане е постановено разпореждането на ръководителя на ”ПО”, което е потвърдено с обжалваното пред съда решение №718/29.12.2010г. на главния директор на СУСО. С разпореждането е отказано отпускането на лична военноинвалидна пенсия, поради липсата на предвидените в закона основания за получаването й, наред с това е отказано да бъде отменено влязлото в сила разпореждане № 11/05.06.2002г. за спиране на личната пенсия за инвалидност.

Правната възможност за получаване едновременно на две пенсии в пълен размер – военноинвалидна и пенсия за осигурителен стаж и възраст, е предвидено в разпоредбата на чл. 101, ал. 4 КСО, според която военноинвалидите при навършване на възрастта по чл. 68 КСО получават пълния размер на определените им две пенсии – пенсия за военна инвалидност и пенсия за осигурителен стаж и възраст. За да е налице основание за приложение на тази разпоредба следва да са изпълнени три кумулативни предпоставки – лицето да е навършило възрастта по чл. 68 КСО и да има отпуснати посочените два вида пенсии. В случая са изпълнени само две от тези предпоставки – лицето е навършило посочената в закона възраст и има отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Не му е отпусната пенсия за военна инвалидност, поради което не е изпълнено едно от трите условия. Правилна е преценката на административния орган, възприета и от първоинстанционния съд, че не са налице основания за отпускане на такава пенсия. Пенсията за военна инвалидност е регламентирана в разпоредбите на чл. 85 КСО, като вид пенсия, несвързана с трудовата дейност. В ал. 1 на чл. 85 е предвидено, че право на пенсия за военна инвалидност имат лицата, които са загубили работоспособността си поради това, че са заболели или са пострадали по време или по повод на наборна военна служба /т. 1/ или службата в запаса или в резерва /т. 2/. Безспорно е по делото, че касаторът е загубил работоспособността си по време на кадрова военна служба. Това обстоятелство изключва приложимостта на чл. 85, ал. 1 КСО, тъй като не е налице нито една от хипотезите, при които се отпуска пенсия за военна инвалидност. Същевременно не са налице и условията по следващите две алинеи на чл. 85, при които се отпуска пенсия за военна инвалидност, тъй като касаторът не попада в кръга на посочените в тях лица – лица, пострадали при оказване съдействие на въоръжените сили, загинали и безследно изчезнали. Наличието на тези хипотези и не се твърди по делото. Предвид това, правилно е отказано отпускането на пенсия за военна инвалидност и съответно – получаването едновременно на две пенсии в пълен размер на основание чл. 101, ал. 4 КСО.

Изложените в касационната жалба съображения, с които се цели обосноваване наличието на основание за отпускане на пенсия за военна инвалидност, са неправилни. Безспорно е, че касаторът има качеството „военноинвалид” по смисъла на чл. 3 от Закона за военноинвалидите и военнопострадалите. Това качество обаче не е достатъчно основание за отпускане на пенсия за военна инвалидност. Обществените отношения, свързани с държавното обществено осигуряване, включително условията за отпускане на различните видове пенсии, се регламентират в Кодекса за социалното осигуряване. Поради това при преценката дали са налице основания за отпускане на пенсия за военна инвалидност на Р. С. са приложими разпоредбите на КСО и в частност – чл. 85, ал. 1 от същия. В Закона за военноинвалидите и военнопострадалите се регламентират обществените отношения, свързани със

статута на военноинвалидите, военнопострадалите и на техните национално представителни организации. Този закон няма предмет на регламентиране на обществените отношения, свързани с общественото осигуряване, поради което е без значение обстоятелството, че при измененията на различни текстове от този закон /посочени в допълнителната молба от касатора/, изразът „кадрови военнослужещи” е премахнат и е заменен с „военнослужещи”. Както се посочи по-горе, в случая не се оспорва, че касаторът е военноинвалид по смисъла на този закон, но само това не е достатъчно същият да получава пенсия за военна инвалидност. Позоваването от страна на касатора на разпоредбата на чл. 69 КСО и в частност на факта, че в същата е използвано понятието „военнослужещи”, а не „кадрови военнослужещи”, е неоснователно, тъй като в тази разпоредба се регламентира придобиването на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст от военнослужещи по Закона за отбрана и въоръжените сили на Р България и от държавни служители по ЗМВР и Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, и следователите, докато в чл. 85 КСО се регламентира правото на пенсия за военна инвалидност. Посочените пенсии са различни видове, първата е за осигурителен стаж и възраст, т. е. свързана с трудовата дейност, а втората е вид пенсия, несвързана с трудовата дейност. Предвидените в КСО предпоставки за отпускането на съответната пенсия се отнасят само за тази пенсия и не може произволно да се комбинират при тълкуването и прилагането на разпоредбите.

По изложените съображения, правилно е отказано отпускането на пенсия за военна инвалидност и съответно – едновременното получаване на две пенсии по чл. 101, ал. 4 КСО, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Разноски по делото не са претендирани, поради което съдът не се произнася по този въпрос.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение

№ 1338/22.03.2011г., постановено по адм. дело № 260/2011г. по описа на Административния съд София - град. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ М. П. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Р. П./п/ А. Д. А.Д.