Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 26, ал. 5 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР).

С решение № 224/25.11.2011 г. по административно дело № 311/2011 г., Административен съд – Кърджали е отхвърлил жалбата на Г. Р. А. от с. Г., общ. Кърджали, срещу разпореждане № 177-ГВ-4/21.07.2011 г. на директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” при НОИ.

Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от Г. Р. А.. По съображения, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, се иска отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване на първоначалната жалба срещу процесното разпореждане.

Ответникът - директорът на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” при Националния осигурителен институт, оспорва касационната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК на основанията, посочени в нея, и след служебна проверка на решението на първоинстанционния съд за валидност и допустимост, касационната жалба е неоснователна.

Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдените от касаторката пороци, съществуването на които би обусловило наличието на касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК.

Решението на Кърджалийския административен съд, с което жалбата до него не е уважена като неоснователна, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях нормативна уредба.

За да отхвърли сезиралата го жалба срещу процесното разпореждане първоинстанционният съд обосновано е приел, че с обжалвания пред него индивидуален административен акт законосъобразно е отказано изплащането на заявеното от жалбоподателката вземане. В мотивите на проверяваното решение правилно е посочено, че в конкретния случай не е налице материално право на гарантирано вземане по ЗГВРНСР, както и, че молбата за отпускането му е просрочена.

Неоснователни са доводите в касационната жалба за неправилно тълкуване от страна на административния съд на релевантните за спора правни норми от ЗГВРСНР и ТЗ. Условията и редът за изплащане на гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя са регламентирани в ЗГВРСНР.

За да възникне правото на гарантирано вземане, следва да са налице всички кумулативни предпоставки, предвидени в закона. По силата на чл. 4, ал. 1 от ЗГВРСНР право на гарантирани вземания по закона имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, независимо от срока му и от продължителността на работното време, и на които правоотношението: 1. не е прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6; е прекратено през последните три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6. Началният момент, от който гарантираното вземане възниква и става изискуемо, е посочен в чл. 6 от ЗГВРСНР – това е датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за: откриване на производство по несъстоятелност; откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност; откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване на дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството.

В разглежданият случай жалбоподателката е била в трудово правоотношение с работодателя „Орфей-Кърджали” ЕООД, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност, и това трудово правоотношение не е било прекратено към 02.03.2010 г. - датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 или през последните три месеца преди тази дата. Правото на парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда е възникнало на 06.04.2011 г. - повече от една година след откриване на производството по несъстоятелност на работодателя. Лицето няма право на гарантирано вземане от фонда, при условие, че неизплатените му от работодателя трудови възнаграждения и парични обезщетения са за период след вписването в Търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя. Заявените с молба-декларацията от 15.06.2011 г. (подадена след изтичането на 01.04.2010 г. на преклузивния 30-дневен срок по чл. 25 от ЗГВРСНР) вземания, произтичащи от трудови правоотношения, следва да бъдат удовлетворени по реда на чл. 722 във връзка с чл. 639, ал. 1 от Търговския закон.

Извън горното, правото на гарантирано вземане се упражнява по реда на чл. 25 от ЗГВРСНР с подаване на заявление–декларация по образец до териториалното поделение на Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в 30-дневен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на друга държава. Пропускането на преклузивния срок за упражняване на субективното материално право на гарантирано вземане води до погасяването му.

Неоснователен е и касаторовият довод за нарушения на Директива 80/987/ЕИО на Съвета от 20 октомври 1980 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, изменена с Директива 2002/74/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 година за изменение на Директива 80/987/ЕИО на Съвета за сближаване на законодателствата на държавите членки относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател. Видно от решение на Съда на Европейския съюз (пети състав) от 18 април 2013 година по дело C-247/12 (М. В. М. срещу Директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите" към Националния осигурителен институт), Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 г. относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава държавите членки да гарантират вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател. В частност те допускат държавите членки да гарантират само вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя.

Изложеното обуславя правилността на преценката на Административен съд – Кърджали за законосъобразност на оспореното пред него разпореждане.

Предвид тези съображения настоящият съдебен състав намира, че като е отхвърлил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 224 от 25.11.2011 г. по административно дело № 311 по описа за 2011 г. на Административен съд – Кърджали.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ М. П. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Р. П./п/ Н. Г.

Н.Г.