7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 254

гр. София, 05.04.2022г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3910 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Г. П. срещу решение № 54 от 21. 06. 2021г. по в. гр. дeло № 362/2021г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260088 от 05.02.2021г. по гр. дело № 1922/2020г. на Пазарджишки районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу „Многопрофилна болница за активно лечение Ескулап“ /МБАЛ Ескулап/ ООД, [населено място] /в несъстоятелност/ обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 357 КТ вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на съществуването на основно и допълнително трудови правоотношения между страните, считано от 29.03.2018г., за длъжностите „охранител“ и „общ работник“ и с правни основания чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудовото възнаграждение по тях за периода: април 2018г. – юли 2020г., в размер на 15 858. 64 лв. по основното трудово правоотношение и в размер на 7 929. 32 лв. по допълнителното трудово правоотношение.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени или делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд с указания по прилагане на закона.

В касационната жалба и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към нея, при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, касаторът поддържа противоречие на обжалваното решение с решение № 7 от 19.06.2012г. по конст. дело № 2/2012г. на Конституционния съд на Р. Б. /КСРБ/. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК навежда противоречие на въззивното решение с решение № 237 от 14.01.2020г. по гр. д. № 695/2019г. на ВКС, III, г. о.; решение № 176 от 15.03.2010г. по гр. д. № 3022/2008г. на ВКС, III г. о. и решение № 251 от 25.05.2011г. по гр. д. № 255/2009г. на ВКС, III г. о. по приложението на чл. 357 КТ и чл. 62 КТ във връзка с доказването на правоотношения от устен трудов договор и за приложението на чл. 74 КТ и чл. 75 КТ и възможността съдът да се произнася служебно по недействителността на трудов договор без да е предявен нарочен иск по чл. 74 КТ – по довод или възражение на страните по обуславящи искове. Ищецът релевира и очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изразяваща се в позоваване в мотивите му на съдебна практика / определение № 116 от 25.02.2021г. по гр. д. № 3654/2020г. на ВКС /, която не подкрепя, а оборва правните изводи.

Ответникът по касационната жалба – „МБАЛ Ескулап“ ООД, [населено място] /в несъстоятелност/ не е подал писмен отговор.

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема в настоящата фаза по допускане на касационното обжалване следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 357 КТ вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 128, т. 2 КТ за установяване на съществуващи между страните трудови правоотношения - основно и допълнително, без надлежен писмен трудов договор, през процесния период, и за заплащане на дължимото трудово възнаграждение по тях. Ищецът твърди в исковата молба, че при несключени писмени трудови договори, е работил при ответника от 29.03.2018г. по основно трудово правоотношение като „охранител“ и по допълнително такова като „общ работник“, с месторабота и по двете - сградата на болницата - ответник. Посочва също, че двете трудови правоотношения не са прекратени и че не му е заплащано възнаграждение по тях.

Въззивният съд е приел, че на 29.03.2018г. между МБАЛ Ескулап ООД и ищеца е сключен писмен договор, в който ищецът е наречен изпълнител и според който последният се задължава, при нужда и повикване от ответника - възложител, да извършва почистване и измиване на прозорци, стъкла, складови помещения и да извършва случайно възникнали текущи ремонти, при възникнала необходимост след съответно повикване от страна на възложителя, като извършва дейностите лично и с консумативи на възложителя. Договорено е и дължимо възнаграждение, което се определя на базата на реално осъществената дейност и в съответствие с вътрешните правила за определяне на възнагражденията в лечебното заведение. От събраните гласни доказателства по делото е намерил за установено, че в периода от 2018г. до месец август 2020г., ищецът фактически е изпълнявал задълженията на пазач /“охранител“/ и при всяка възникнала нужда - на „общ работник“ в ответната болница, като е работил на 12 часови смени по график, намирайки се по време на смяната постоянно в сградата на болницата, основно на работното място, предвидено за пазач.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за недопустимост на предявените установителни искове за съществуване на основно и допълнително трудови правоотношения, поради това, че е налице възможност за реализиране на процедурата по чл. 405а, ал. 1 от КТ. Според чл. 405а КТ, когато се установи, че работна сила се предоставя в нарушение на чл. 1, ал. 2 КТ, съществуването на трудовото правоотношение се обявява с постановление, издадено от контролните органи на инспекцията по труда, като може да се установява с всички доказателствени средства. В постановлението се определя началната дата на възникване на трудовото правоотношение. Окръжният съд е счел, че от доказателствата в процеса не се установява ищецът да е сезирал компетентната инспекция по труда през твърдяното времетраене на трудовото правоотношение, като предявените установителни искове са за съществуване на трудово правоотношение за минал период, което обуславя извод за тяхната допустимост. В подкрепа на този свой извод е цитирал решение № 237 от 14.01.2020г. по гр. д. №695/2019г. на ВКС, III, г. о.. Посочил е, че освен това не е доказано по делото наличието на твърдяните трудови правоотношения за процесния период за посочените две длъжности, независимо, че от показанията на множеството разпитани свидетели безпротиворечиво се установява, че ищецът е работил фактически като пазач и като общ работник в ответната болница. Позовавайки се на решение № 943 от 22.02.2010г. по гр. д. № 4902/2008г. на ВКС, ІІ г. о., е заключил, че съгласно чл. 62, ал. 1 КТ, трудовият договор се сключва в писмена форма, която е форма за действителност, поради което съществуването на трудово правоотношение не може да се установява със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му. Подчертал е, че е установен сключен писмен договор от 29.03.2018г. между страните, който е граждански договор за изработка, като в него отсъстват задължителни елементи от трудовия договор, а именно: продължителност на работното време, точно и определено възнаграждение, както и конкретно установени задължения, касаещи длъжностите охранител и общ работник.

Във връзка с възражението на ищеца, мотивирано с решение № 7/19.06.2012г. по конст. дело № 2/2012г. на КСРБ, че ищецът е действал добросъвестно, Пазарджишки окръжен съд се е позовал на определение № 116 от 25.02.2021г. по гр. д. № 3654/2020г. на ВКС, ІV г. о.. Според последното, ако трудовият договор не е сключен в писмена форма, трудово правоотношение възниква и когато работодателят е приел на работа работника и той е започнал да я изпълнява, като в тези случаи съществуването на трудовото правоотношение може да се доказва с всички доказателствени средства. В тази връзка е посочил, че е следвало ищецът да докаже, че за процесния период е получавал трудово възнаграждение, подписвал се е на разплащателни ведомости, ползвал е платени годишни отпуски, внасяни са осигурителни вноски, удържан е данък общ доход и др.. Но за които и да е от тези обстоятелства, по делото не са ангажирани доказателства. При горепосочените решаващи правни съображения исковете са счетени за неоснователни.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице релевираните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, изискуема предпоставка за допускане на касационния контрол е поставянето от касатора на правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в атакувания съдебен акт /т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касационната инстанция разполага с правомощие само да преформулира поставен по непрецизен начин правен въпрос, но не и сама да изведе такъв от изложените в касационната жалба доводи и обстоятелства. С. Г. П. не е поставил каквито и да било правни въпроси в касационната си жалба, а е изложил единствено оплаквания за неправилност на въззивното решение и е навел допълнителни основания за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и противоречие с решение на КСРБ. Неосъществяването на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно, за да не бъде допускано исканото касационно обжалване. Независимо от това следва да бъде посочено, че въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора. Според същата в чл. 62, ал. 1 КТ е установена писмена форма като форма за действителност на трудовия договор, поради което съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му. Когато ищец по иск с правно основание чл. 357 КТ за установяване възникването, съществуването, изпълнението или прекратяването на трудово правоотношение признава, че писмената форма за съставяне на трудовия договор не е била спазена, налице е признание, че не е възникнало валидно трудово правоотношение. Само когато ищецът твърди, че трудовият договор е бил сключен в писмена форма, но екземпляр от договора не му е бил предоставен от работодателя, има твърдение за валидно възникнало правоотношение, което не може да бъде доказано с удостоверяващия го документ, поради последващата му липса /изгубване, унищожаване/. Тогава до момента на обявяване на недействителността отношенията между страните се уреждат като при действителен трудов договор, ако работникът е бил добросъвестен по смисъла на чл. 75, ал. 1 КТ. Добросъвестността по смисъла на чл. 75, ал. 1 КТ се различава от добросъвестността по чл. 8 КТ и се изразява в незнание от страна на работника или служителя на опорочаващите правоотношението факти. Ако изискването за форма на трудовия договор не е спазено и работникът или служителят не е знаел за това, отношенията между страните се уреждат като при действителен трудов договор, при положение, че е доказано по несъмнен начин количеството на положения труд, като при липса на достатъчно данни за размера на трудовото възнаграждение, той се определя при условията на чл. 162 ГПК и след съобразяване на всички други установени факти по делото. Редът по чл. 405а КТ е приложим, само в хипотезата, при която работникът все още работи - тогава той може да сезира съответната инспекция по труда с искане за издаване на предписание за сключване на трудов договор. Ако спорът е за минало време /както е по настоящото дело/, чл. 405а КТ е неприложим.

По конкретния спор ищецът е твърдял в исковата молба, че не е сключвал с ответника писмени трудови договори. Сред приложенията към исковата му молба е приетият като доказателство по делото договор от 29.03.2018г., с който ищецът се е задължил при нужда и повикване от ответника да извършва лично и с консумативи на последния, срещу възнаграждение според вътрешните правила на болницата, почистване и измиване на прозорци, стъкла, складови помещения и да извършва случайно възникнали текущи ремонти, при възникнала необходимост . Този договор е квалифициран от въззивния съд като облигационен договор за изработка, тъй като не притежава характеристиките на трудов договор. Последните не могат да бъдат извлечени и от другите доказателства по делото /работно време, количество положен труд, изпълнявана длъжност, вид и размер на трудово възнаграждение и др./, вкл. от гласните доказателства, които са недопустими в настоящата хипотеза съгласно чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК. Следователно самият ищец е признал, че не е възникнало валидно трудово правоотношение поради несключване на писмени трудови договори между него и ответника. При това признание от негова страна е изключено, изначално, приложението на добросъвестността по чл. 75, ал. 1 КТ, която предполага незнание за опорочената форма за действителност на твърдяния трудов договор. Въззивният съд е установил друго, нетрудово, правоотношение между страните, за което никоя от тях не е навела довод за нищожност поради относителна симулация и поради това за съда не е съществувало задължение да изследва дали е налице такава. Въпреки това, решаващият съд е изтъкнал, че дори да беше установена привидността на облигационния договор от 29.03.2019г., не е доказано каква по вид и съдържание е прикритата сделка, респективно че е трудов договор. Счел е и че е опровергана от наличните по делото доказателства и от самите твърдения на ищеца в исковата молба неговата добросъвестност по смисъла на чл. 75, ал. 1 КТ досежно неспазената форма за действителност на твърдяния трудов договор. Освен това, в допълнение, е посочил, че не са установени по несъмнен начин съществените елементи от съдържанието на твърдяните трудови договори, което е предпоставка за основателността на предявените установителни искови, дори в хипотезата, при която ищецът твърди, че е сключен писмен трудов договор с ответника, но не може да го представи по причина, която не може да му се вмени във вина. Горепосочените решаващи правни съображения са изцяло в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС. В съответствие с нея е и изводът на въззивния съд, че чл. 405а КТ е неприложим по конкретния спор, тъй като той е за минало време.

Не е налице и противоречие на въззивното решение с решение № 7 от 19.06.2012г. по конст. дело № 2/2012г. на КСРБ по изложените по-горе съображения, доколкото не е установено по делото ищецът да е престирал работна сила по трудово правоотношение. Не е осъществена също релевираната очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, доколкото последната не може да се изразява в позоваване в мотивите на решението на съдебна практика, която оборва приетите правни разрешения. Освен това посоченото от касатора определение № 116 от 25.02.2021г. по гр. д. № 3654/2020г. на ВКС е в подкрепа на решаващите правни изводи във въззивното решение, доколкото съобразява приложимата практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК.

На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 54 от 21. 06. 2021г. по в. гр. дeло № 362/2021г. на Пазарджишки окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: