О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
София, 04.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г. о. в закрито заседание на тридесети март през две хиляди двадесета и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М. Г.
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията С. Б. гр. дело № 3864 по описа за 2021 год. за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 265247/24.08.2021 г. на Окръжна прокуратура - К. срещу решение № 260167 от 03.08.2021 г. по в. гр. дело № 535/2020 г. на Кюстендилския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 260061 от 06.10.2020 г. по гр. дело №967/2020 г. на Кюстендилския районен съд. С него Прокуратурата на РБ България е осъдена да заплати на основание чл. 2 , ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Е. О. Н. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, причинени от незаконно обвинение по НАХД № 1679/2017 г. на КнРС, по което е оправдан, ведно със законна лихва, считано от 12.07.2018 г. до окончателното изплащане, като искът до пълния предявен размер от 15 000 лева, е отхвърлил като неоснователен.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а именно с т. 11 от Постановление № 4 от 23.11.1968 г. на Пленума на ВС на Р.България и процесуалноправния въпрос за задължението на въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника свързани с предмета на спора и съответно предмета на въззивното обжалване. Цитирана е практика на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Е. О. Н., чрез адв. И. Х., взема становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени наличието на предпоставките на чл. 280 ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ за основателен за сумата 5000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ. Приел е за установено, че с постановление на разследващ полицай от 02.02.2016 г. по д. пр. № 1104/2015 г. по описа на РУ К., д. пр. №1113/2015 г. по описа на КРП ищецът бил привлечен като обвиняем и му било повдигнато обвинение по чл. 227б, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. На 17.03.2016 г. било внесено в КнРС постановление с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, като било образувано НАХД № 445/2016г. След девет проведени съдебни заседание, на 12.07.2017 г. производството по делото било прекратено и върнато на КРП на основание чл. 378, ал. 3 от НПК. С постановление от 05.09.2017 г. на КРП отново било внесено предложение по чл. 78а от НК, въз основа на което било образувано НАХД № 1679/2017 г. на КнРС. По това дело са проведени 2 съдебни заседания, като с решение от 05.01.2018г. ищецът бил признат за невинен и оправдан. По протест на КРП било образувано НАХД № 170/2018 г. на К., като с решение от 12.07.2018 г. било потвърдено решението на КнРС. Изслушани са гласни доказателства за претърпените от него вреди от неимуществен характер в резултат на повдигнатото и водено срещу него наказателното производство, от което се установява, че към процесния момент ищецът станал различен, затворил се в себе си, бил неконтактен, чувствал се притеснен, изпитвал страх и неудобство, бил напрегнат и се страхувал да не бъде осъден. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид, че насочената към ищеца наказателна репресия е засегнала неговата чест и достойнство, имайки предвид неговата възраст към момента, съпоставена с чистото му съдебно минало. Н. бил принуден да участва в три съдебни производства, като само по първото от тях били проведени 9 съдебни заседания. Приел е, че за човек, който до момента не е бил обект на наказателно преследване, изживяванията са свързани с изпитван от същия страх, стрес, емоционално напрежение. Относно възможността да бъде осъден е допринесла за една несигурност относно бъдещето, пораждаща страх и притеснение. Отчетено е и обстоятелството, че същият изпитвал неудобство и притеснение от близки и роднини, доколкото били засегнати неговата чест и достойнство. Което от своя страна провокирало отчуждаването му, затварянето в себе си и отказ да контактува със своите приятели и роднини. Наказателното производство се е развило в рамките на 2 години и 5 месеца, което според съда е един продължителен период от време, през който в ищеца са се поддържали негативните емоции и изживявания. От друга страна е отчетено, че спрямо обвиняемия не са били предприети мерки на процесуална принуда. Повдигнатото спрямо него обвинение е за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Въззивният съд е приел и, че воденото срещу ищеца наказателно преследване безспорно е допринесло за понасяне от него на негативни емоции, но същите са в степен, съответстваща на нормалното им отражение върху всяко лице, към което е насочена наказателна репресия. Отчетен е и факта, че по делото не са събрани доказателства наказателното преследване да е повлияло отрицателно на физическото и психическото здравословно състояние на ищеца или пък да е породило някакви свръх силни отрицателни изживявания. При тези данни въззивният съд е приел, че сумата от 5 000 лв е справедлив размер, който да репарира претърпените неимуществени вреди.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост, който се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуалноправен въпрос, тъй като съдът е съобразил задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, включително и относно обхвата на вредите и причинната връзка. Приложената от касатора съдебна практика не е в противоречие с приетото от въззивния съд, доколкото касае случаи с различна фактическа обстановка.
В допълнение, несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281 т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл. 280 ал. 1 ГПК, а не в настоящата фаза на предварителна селекция на жалбите по тези критерии.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т. гр. д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието справедливост. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, и е взел предвид релевантните факти и обстоятелства. При определяне размера на дължимото обезщетение е съобразена продължителността на наказателното производство – 2 година и 5 месеца, като изрично е посочено кога и как е започнало, кога лицето е било привлечено за първи път като обвиняем и кога производството е приключило с влязла в сила оправдателна присъда /в това число след двукратно преминаване през съдебна фаза/, престъплението, за което е повдигнато обвинение, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и живота-вкл. преживения страх от осъждане и изтърпяване на наказание в затвор, засягане на честта и достойнството, преустановяването на социалните контакти, срам, унижение, стрес, липсата на предходни осъждания, като обезщетението на практика е съобразено и с икономическите условия на живот към момента на увреждането. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие и основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
По въпросът касаещ приложението на разпоредбата на чл. 5 ЗОДОВ. В цитираното ТР 3/22.04.05, т. 3, се сочи, че държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия - чл. 5 ЗОДОВ; в този случай се изследва доколко поведението е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност; ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря; ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки случай /чл. 5 ал. 2 ЗОДОВ/. В постановените впоследствие по реда на чл. 290 ГПК решения е прието изрично, че съпричиняване по смисъла на чл. 5 ал. 2 ЗОДОВ е налице, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведение на пострадалия-когато с действията си по време на наказателното преследване той недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение /при недобросъвестно направени неистински признания; при въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление/; обремененото съдебно минало не е фактор, който има отношение към хипотезата на чл. 5 ал. 2 ЗОДОВ /съдебното минало на лицето е неотносимо към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда/ /решение №.244/25.07.2013 г. по г. д.№.1205/2012 г., IV г. о., решение №112/14.06.2011 г. по г. д.№ 372/2010 г., IV г. о./. Аналогичното важи и за действията, по повод на които е образувано наказателното производство и във връзка с които е повдигнато обвинението – доколкото те не съставляват такива по време на висящността на самото производство и следователно не могат да бъдат квалифицирани като принос по смисъла на чл. 5 ал. 2 ЗОДОВ. Предвид изложеното, като е приел, че не е налице такъв, въззивният съд не се е отклонил от наличната задължителна практика.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение № 260157 от 3.08.21 г. по в. гр. дело № 535/20 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.