Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) .
Образувано е по касационна жалба на началник отдел "Пътна полиция" ("ПП") при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) срещу
решение № 4914 от 16.07.2013 г., постановено по адм. дело № 3714/2013 г. на Административен съд - София - град (АССГ), с което е отменена негова заповед № 663/14.09.2012 г. за отказ за регистрация на лек автомобил, а делото е върнато като преписка на органа за ново произнасяне.
По подробно развити в жалбата доводи за неправилност на съдебния акт поради допуснати при постановяването му нарушения на материалния закон, се претендира неговата отмяна.
Ответникът – "Кейси груп" ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. "К. П." № 45, оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, седмо отделение, счита постъпилата жалба за процесуално допустима, като подадена в срок, от активнолегитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване валиден съдебен акт.
Съдебното решение е допустимо. Жалбата пред административния съд е подадена в срок. Заповед № 663/14.09.2012 г. на началник отдел "ПП" при СДВР, с която се отказва регистрация на лек автомобил, е връчена на 25.09.2012 г. и е обжалвана в срока по чл. 149, ал. 1 АПК, пред горестоящия административен орган с жалба вх. № Я44888 от 09.10.2012 г. С отговор по жалбата - писмо изх. № 33169 от 19.10.2012 г. на директора на СДВР, изпратено до жалбоподателя, по същество е потвърден първоначалния акт - заповед, с която е отказана регистрация на лек автомобил. Горестоящият административен орган се е произнесъл с валиден акт в срока по чл. 97, ал. 1 АПК, в 14-дневен срок от получаване на преписката. Обстоятелството, че съобщението за решението на по-горестоящия орган е получено по-късно (на 15.03. 2013 г.), не означава, че жалбата до съда, подадена на 26.03.2013 г., е недопустима. Жалбата пред съда е подадена в срока по чл. 149, ал. 3 АПК, в 14-дневен срок от съобщението, че по-горестоящият административен орган се е произнесъл с решение.
По съществото на спора и с оглед твърденията на страните, съдът съобрази следното:
Процесната заповед № 663 от 14.09.2012 г. на началник отдел "ПП" при СДВР е издадена на основание чл. 143, ал. 3 ЗДвП при констатирана механична интервенция върху идентификационния номер на лек автомобил "Пежо 306", поради което автентичността му не може да бъде несъмнено установена. При тези данни органът е приел, че са налице предпоставки, налагащи задължително постановяване на отказ за регистрация на процесното ППС.
По делото е извършена и автотехническа експертиза, като съгласно заключението на вещото лице, номерът на рамата на автомобила не е автентичен - детайлът, върху който е поставен е подменен и шрифтът не е оригинален. На тази база и за да отмени оспорения акт, АССГ се е позовал на чл. 1, вр. чл. 5, § 2 от Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29.04.1999 г. относно документите за регистрация на превозни средства (Директива 1999/37/ЕО), приемайки, че отказът за регистрация на вече регистрирана в друга държава - членка (ДЧ) на Европейския съюз (ЕС) кола, е в нарушение на свободното движение на стоки в ЕС и засяга хармонизирането на документите за регистрация на МПС. Като основен белег за незачитане правото на ЕС, съдът счита факта на наличие на свидетелство за регистрация в друга ДЧ, представляващо официален свидетелстващ документ и имащо обвързваща материална доказателствена сила. Респ. приема, че наличието на автентичен документ с вярно съдържание (свидетелството за регистрация), обвързва администрацията и съда, поради което постановяването на подобен отказ за регистрация се явява незаконосъобразно.
Гореизложените изводи не могат да бъдат споделени поради следните съображения:
Съгласно чл. 4 от Директива 1999/37/ЕО, свидетелство за регистрация, издадено от държава-членка, се признава от другите държави-членки за идентифициране на превозното средство при международен трафик или за неговата пререгистрация в друга държава-членка. § 5 от Преамбюла на цитирания общностен акт отчита факта, че всички държави-членки изискват документ, който удостоверява регистрацията и техническите характеристики на превозното средство като предварително условие за регистрация на превозно средство, което преди това е било регистрирано в друга държава-членка.
Съгласно разпоредбата на чл. 2, б. "б" на Директива 1999/37/ЕО, "регистрация" означава административно разрешение за въвеждане в експлоатация по пътищата на превозно средство, включително идентификацията на последното и издаването за него на сериен номер, известен като регистрационен номер, а съгласно б. "в" на същия текст "свидетелство за регистрация" означава документ, който удостоверява, че превозното средство е регистрирано в ДЧ. Именно защото, съгласно чл. 4 от Директива 1999/37/ЕО, свидетелството за регистрация, издадено от ДЧ, се признава от другите ДЧ за идентифициране на превозното средство при неговата пререгистрация в друга ДЧ, съгласно
Приложение I, част V, буква "Д" на посочения акт, се изисква свидетелството за регистрация задължително да съдържа идентификационен номер. Целта е установяване съответствието между издадения от друга ДЧ документ и МПС, така че от една страна да бъде зачетено свидетелството за регистрация, като редовен от външна страна документ, и на второ място – да бъде зачетен фактът на предходната регистрация на именно това МПС при регистрацията в България, каквото изискване съгласно Директива 1999/37/ЕО имат всички ДЧ.
Конкретната национална разпоредба на чл. 143, ал. 3 ЗДвП по никакъв начин не противоречи на дотук цитираните съюзни разпоредби, така че да бъде оставена неприложена, както е направил АССГ. Смисълът на националната норма е именно при неустановено съответствие между идентификационния номер по свидетелство за регистрация и справка върху автомобила, поради техническа намеса върху местата, на които производителят поставя идентификационния номер, да бъде отказана регистрацията, поради невъзможност да бъде несъмнено установено изискуемото съответствие. Т.е. спорът не касае зачитането на свидетелството за регистрация и фактът, че даден автомобил някога е бил регистриран в друга ДЧ, а фактът, че конкретно регистрируемият автомобил не съдържа идентификационен номер, чиято автентичност да е безспорно установена, поради което до установяването й, последният не може да бъде регистриран. Предметът на съдебния спор е възможността да бъде изведен несъмнено извода за съответствие, тъждество между номера, находящ се на лекия автомобил и номера, записан в удостоверението за регистрация. А такова съответствие съгласно чл. 143, ал. 3 ЗДвП не може да се установи без нарочно производство, когато номерът на колата е повреден, заличен или подправен. Едва след изчерпване на нормативно разписаната в ал. 4 на цитираната норма процедура по установяване автентичността на идентификационния номер, МПС може да бъде обект на регистрация.
Впрочем разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ЗДвП несъмнено представлява мярка, продиктувана от императива – защита на обществен ред, обществен морал и сигурността, както повелява разпоредбата на чл. 36 ДФЕС. В този контекст Съдът в Люксембург вече се е произнасял, като в т. 53 на Решение по дело № С-150/11 приема, подчертавайки и константната си практика по приложение на Директива 1999/37/ЕО, че национална правна уредба, която представлява мярка с равностоен на количествени ограничения ефект, може да бъде обоснована с едно от съображенията от обществен интерес, изброени в член 36 ДФЕС, или с императивни изисквания. И в двата случая националната разпоредба трябва да е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната цел и да не надхвърля необходимото за нейното постигане (вж. по-специално Решение от 20 септември по-горе, точка 75, Решение от 5 юни 2008 г. по дело Комисия/Полша, посочено по-горе, точка 46 и Решение от 10 февруари 2009 г. по дело
Комисия/Италия, C-110/05, Сборник, стр. I-519, точка 59). Ето защо, след като се постанови отказ от регистрация, законодателят е предвидил в Инструкция № I-185 от
6.12.2002 г. за определяне реда за възстановяване на идентификационния номер на пътно превозно средство,
издадена от министъра на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 62 от 11.07.2003 г.),
възможност по искане на заинтересованото лице да бъде започната процедура по възстановяване (установяване) автентичността на идентификационния номер, след успешно провеждане на която, автомобилът може да бъде регистриран. Извън това и за правна
яснота следва да се отбележи, че Директива 2009/40/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 6 май 2009 година относно прегледите за проверка на техническата изправност на моторните превозни средства и техните ремаркета, представляваща преработена Директива 96/96/ЕО на Съвета от 20 декември 1996 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно прегледите за проверка на техническата изправност на моторните превозни средства и техните ремаркета, в своя член 3, § 2 гласи, че: "Всяка държава-членка на същото основание, както ако тя самата е издала доказателството, признава доказателства, издадени в друга държава-членка в уверение на това, че дадено моторно превозно средство, регистрирано на територията на друга държава, заедно с неговото ремарке или полуремарке, е преминало преглед за проверка на техническата изправност, при който са спазени най-малко разпоредбите на настоящата директива". В т. 10 на Приложение II от цитирания съюзен акт, проверката на идентификацията на превозното средство е посочена като елемент, подлежащ на задължителна проверка относно превозните средства от категории 1, 2 и 3 | и от категории 4, 5 и 6 |. Тълкуването на чл. 5, б. "а" налага извод, че независимо от разпоредбите на приложения I и II държавите-членки могат да определят по-ранна дата за първия задължителен преглед за проверка на техническата изправност и, когато е уместно, да изискват превозното средство да бъде подложено на проверка преди регистрация, като съгласно б. "г" да увеличат броя на подлежащите на проверка елементи. Действително ДЧ при извършване на регистрация на регистрирано преди това в друга ДЧ моторно превозно средство, следва да признаят свидетелството, удостоверяващо тази предишна регистрация за такова, съответстващо на националното изискване за представяне на документ, удостоверяващ регистрация в друга ДЧ и техническите характеристики на превозното средство. В настоящия казус не е налице спор, че колата е била регистрирана във Франция и национално компетентният орган трябва да признае, че тази регистрация се удостоверява с представеното свидетелство.
Същото това свидетелство за регистрация обаче по никакъв начин не създава презумпция, че представеният пред националните органи автомобил съответства на представеното свидетелство за регистрация. Нещо повече, наличието на подобно свидетелство за регистрация не ограничава проверката на идентификационния номер като елемент (техническа характеристика на колата), подлежащ на задължителна проверка. С оглед целите на настоящето производство, предмет на проверката на идентификационния номер е именно установяване съответствието между лекия автомобил, посредством идентификацията му и свидетелството за регистрация.
Да се приеме, в този контекст, че удостоверението за регистрация има обвързващ държавите материалноправен ефект, означава да се приеме, че националните органи нямат право изобщо да извършват проверка, т. к. тя се презумира и изключва от простия факт на предходна регистрация в друга ДЧ, обективиран в свидетелство за регистрация. Нещо повече, подобно схващане би създало необорима презумпция, че даден идентификационен номер, установен веднъж в дадена ДЧ не може занапред да бъде подправен или заличен, нито че националните власти разполагат с компетенцията да установят това обстоятелство. Дори в своите разсъждения АССГ, прогласявайки подобна обвързваща материалноправна сила на удостоверението на регистрация и тълкувайки погрешно ефекта и целта на хармонизацията на европейското законодателството в материята, отива още по-далеч, приравнявайки свидетелството за регистрация в друга ДЧ на липса на необходимост от регистрация в друга държава, като отрича най-същественият елемент от регистрацията – установяване и идентифициране на превозното средство.
Настоящият състав намира първоинстанционните съдебни изводи за незаконосъобразни, като постановени в нарушение на нормата на чл. 143, ал. 3 ЗДвП и с оглед правните им последици, изразяващи се в наличието на съдебен акт, отричащ необходимостта, целта и предмета на производството по регистрация на МПС. Дотук изложената нормативна рамка и трайно установена практика на СЕС налагат правния извод, че разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ЗДвП не противоречи на норма от по-висш нормативен порядък, поради което не е налице основание същата да бъде оставена неприложена. От друга страна, извършените от органа фактически констатации относно невъзможността да бъде установен несъмнено идентификационния номер, поставен на рамата, са неопровергани от ответната страна, поради което не е налице основание за отмяна на издадената заповед на началник отдел "ПП" към СДВР.
Като е приел обратното, АССГ е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено друго такова, с което бъде отхвърлена жалбата на "Кейси груп" ЕООД срещу заповед № 663 от 14.09.2012 г. на началник отдел "ПП" при СДВР. В същия смисъл виж решение № 1206/24.01.2013 г. по адм. дело № 11506/2012 г. на ВАС, VІІ о.
Разноски по делото не се претендират и не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро, вр. с 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
решение № 4914 от 16.07.2013 г. по адм. дело № 3714/2013 г. по описа на Административен съд - София - град и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на "Кейси груп" ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. "К. П." № 45, срещу заповед № 663 от 14.09.2012 г. на началник отдел "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Б. М.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ В. А./п/ П. Н.
В.А.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ:
Макар изцяло да възприемам тезата за материална незаконосъобразност на обжалваното решение на АССГ, намирам, че същото е недопустимо, поради което при осъществяване на дължимата проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, този порок приоритетно обуславя необходимостта от обезсилване на решението и прекратяване на съдебното производство.
Съображенията ми са следните:
Видно от данните по делото, оспорената заповед № 663/14.09.2012 г. на началник отдел "ПП" - СДВР, с която е отказана регистрацията на МПС е съобщена на "Кейси груп" ЕООД на
25.09.2012 г.
Фактът на узнаването е удостоверен със саморъчния подпис на надлежно упълномощен представител на дружеството, положен на гърба на заповедта (л. 9-ти от делото). С жалба вх. № Я-44888/09.10.2012 г. управителят на дружеството е оспорил акта по административен ред пред директора на СДВР. Последният се е произнесъл с писмо-отговор № 33169 от 19.10.2012 г., с което е отхвърлил жалбата. След кореспонденция между страните по този повод, копие от писмото е връчено на страната на 15.03.2013 г. На
26.03.2013 г.
с № 8503 по входящата АССГ, "Кейси груп" ЕООД е оспорило по съдебен ред отказът на началник отдел "ПП" - СДВР да регистрира принадлежащия на дружеството автомобил.
При тези данни жалбата пред компетентния съд е била процесуално недопустима като просрочена, поради което е следвало да се остави без разглеждане, т. к. жалбоподателят е пропуснал законоустановения срок за атакуване на първоначалния индивидуален административен акт, с който е отказано удовлетворяване на искането му.
Заповедта, с която се отказва регистрация на МПС съставлява индивидуален административен акт, подлежащ на обжалване по административен ред пред по-горестоящия административен орган (по аргумент на противното от чл. 82 АПК). Независимо, че жалба срещу този акт може да бъде подадена и без да е изчерпана възможността за оспорване по административен ред (Арг.: чл. 148 АПК), в хипотезата на надлежно упражнено право на административно обжалване по реда на Глава VІ от дял Втори на АПК, при броенето на сроковете се прилагат правилата на чл. 149, ал. 3, вр. с чл. 98 АПК.
Ако първоначалният акт бъде отменен или изменен, на оспорване подлежи решението на горестоящия административен орган, с който въпросът е решен по същество или преписката е върната на долустоящия орган със задължителни указания (Арг.: чл. 145, ал. 2, т. 2, вр. с чл. 98, ал. 2, изр. 1-во, вр. с чл. 97, ал. 1 и ал. 2 АПК). В този случай преките правни последици следват от акта на контролния (по-горестоящ) орган, а преклузивният срок по чл. 149, ал. 1 АПК тече от съобщението за постановеното решение.
Ако жалбата или протестът бъдат отхвърлени, на оспорване подлежи първоначалният административен акт, като сроковете за упражняване на процесуалното правомощие са уредени с разпоредбите на чл. 149, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 98, ал. 2, изр. 2-ро и чл. 97, ал. 1 АПК.
При условие, че горестоящият административен орган не се произнесе по жалбата в двуседмичния, респ. - едномесечния срок по чл. 97, ал. 1 АПК, на оспорване отново подлежи първоначалният административен акт, а срокът за това тече от деня, следващ изтичането им (Арг.: чл. 98, ал. 2, изр. 2-ро, чл. 145, ал. 2, т. 1 и чл. 129 АПК).
Т.е., в зависимост от характера на волеизявлението на по - горестоящия орган и спазването на установените в чл. 97, ал. 1 АПК срокове за произнасяне, различни са началните моменти, от които следва да се брои 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 АПК за подаване на жалбата пред съда. Отхвърлянето на жалбата не е равнозначно по характер и правни последици на потвърждаване на административния акт, в който случай решението на горестоящия орган е съставен елемент на крайния сложен юридически акт. При упражняване на контролна функция (какъвто е процесния казус) решението на горестоящия орган съставлява акт без самостоятелен материалноправен ефект и не може да бъде предмет на обжалване (ППВС № 4/22.09.1976 г., т. 11). На оспорване подлежи първоначалния акт, т. к. въз основа на него възникват съответните неблагоприятни правни последици, докато решението на по-горестоящия орган само санкционира тези последици. От друга страна - да се приеме, че в хипотезата на отхвърлена по административен ред жалба, срокът тече от датата на уведомяване за решението на горестоящия административен орган, означава да се даде възможност за новиране на изтекли преклузивни срокове, което е недопустимо.
От данните по делото се установява, че "Кейси груп" ЕООД е пропуснало законовоустановения срок за оспорване на отказа за регистрация на МПС. Правилата относно течението на сроковете за административно и съдебно обжалване на административните актове се основават на чл. 149, ал. 3, вр. с чл. 98, ал. 2 АПК. Както бе отбелязано по-горе, ЗДвП не предвижда отклонение от тези правила, а дава възможност за прилагане на двата способа за обжалване на актовете. Преценката за допустимостта на оспорваното решение изисква да се установи момента, от който започват да текат сроковете за атакуване на заповедта на началника на отдел "ПП" - СДВР.
Оспорената заповед е била надлежно съобщена на адресата на 25.09.2012 г., жалбата по административен ред е подадена на 9.10.2012 г., в срока по чл. 84, ал. 1 АПК. Същата е постъпила при горестоящия орган на 11.10.2012 г. и аргумент на чл. 97, ал. 1 от Кодекса, директорът на СДВР е следвало да се произнесе в 14-дневен срок, или до 25.10.2012 г. От тази дата е започнал да тече срокът за съдебно оспорване по чл. 149, ал. 3, вр. ал. 1 АПК, който в случая изтича на 08.11.2012 г. Този срок е преклузивен и с изтичането му се погасява правото на страната да атакува постановения административния акт. След като жалбата до съда е била подадена едва на 26.03.2012 г., правото на обжалване следва да се счете погасено, т. к. не е било упражнено в предвидения от закона срок. При условие, че по-горестоящият административен орган не е постановил ново правно решение по спора (т. е. не е отменил или изменил първоначалният административен акт), надлежното съобщаване за изричното му произнасяне по реда на чл. 97, ал. 1 АПК (след продължителна кореспонденция между страните, при ясни индикации за резултата), е ирелевантно за допустимостта на съдебния контрол. Жалбата е следвало да бъде оставена без разглеждане, а заявеният с нея правен спор не може да бъде разрешен по същество.
Ето защо, като е разгледал жалбата по същество, след като е била просрочена, т. е. при наличие на отрицателна процесуална предпоставка, осуетяваща належното упражняване на правото на съдебна защита, АССГ е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а образуванато производство подлежи на прекратяване.
Изготвил особеното мнение:
(В. А., съдия във Върховния административен съд)