Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Р. Н. като пълномощник на М. К. Т., срещу въззивно решение № 265331 от 10.08.2021 г. по гр. д. № 5501/2020 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 266407 от 04.11.2021 г. по същото дело. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, кредитирал е показанията на свидетелите, доведени от ответника, без да констатира противоречието им с останалите събрани по делото доказателства, необосновано е приел, че жалбоподателят е бил допуснат да ползва имота от ответника, без да изследва кои са били собственици на имота и дали ответникът е имал това качество.

Ответникът Т. П. Т. оспорва касационната жалба. Счита, че въззивното решение е правилно, съобразено със събраните по делото доказателства и материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила.

С определение № 50400 от 27.09.2022 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди и да оцени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и във връзка с доводите и възражения на страните, и да изложи мотиви във връзка с тях.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение, поправено с решение № 266407 от 04.11.2021 г., е отменено решение № 299210 от 11.12.2019 г. по гр. д. № 30587/2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявения от М. К. Т. срещу Т. П. Т. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Т. П. Т. не е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент №. ..., находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 3, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ...., с площ 53.90 кв. м, заедно с принадлежащите му таванско и избено помещение и съответните общи части на сградата, и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт №. ..., т.ІІ, дело № 205/2016 г., с който Т. П. Т. е бил признат за собственик на този имот по давност, и в тази част е постановено друго, с което предявеният от М. К. Т. против Т. П. Т. отрицателен установителен иск за собственост е отхвърлен като неоснователен.

По делото е установено, че процесният недвижим имот е бил собственост на С. З. Ч., поч. през 1954 г. Неин наследник по закон е бил съпругът й Т. И. Ч., След смъртта на З. Ч. Т. Ч. е сключил втори брак с М. Г. Х.. Последната е имала две деца от предишен брак - К. И. Х. и О. И. Т.. О. И. Т. е имала трима сина - К. П. Т. /който е баща на ищеца М. К. Т./, В. П. Т. и Т. П. Т..

По делото е представено Определение № 46 от 25.04.1961 г. по ч. гр. д. № 2438/1961 г., на Софийски народен съдия, с което е допуснато осиновяване на Т. П. Т. от Т. И. Ч..

Т. И. Ч. е починал на 12.05.1970 г. Негови наследници по закон са съпругата му М. Г. Х. и сина му Т. П. Т..

М. Г. Ч. е починала на 10.12.1974 г. Нейни наследници по закон са децата й К. И. Х. и О. И. Т..

Със саморъчно завещание от 18.08.1960 г. Т. Ч. завещал на съпругата си М. Г. Ч. цялото свое движимо и недвижимо имущество, пари и ценности. Препис от саморъчното завещание е представен по делото. Видно от отбелязването върху него, завещанието е обявено на 18.06.1970 г. по молба на М. Ч.. Това завещание не е оспорено от ответника по отрицателния установителен иск за собственост Т. Т.. С отговора на исковата молба той се е позовал на придобиване на правото на собственост върху процесния имот на основание наследяване от Т. Ч. и придобивна давност. Твърдял е, че след смъртта на Т. Ч. и на съпругата му М. Ч. е живял в процесния апартамент със семейството си, като през 1991 г. допуснал да живее в него и своята биологична майка О. Т..

С гласни доказателства по делото е установено, че най - късно от 2000 г. в жилището живее и ищецът М. Т.. В него до смъртта си през 2005 г. е живяла и неговата баба О. Т..

За да намери предявеният от М. Т. отрицателен установителен иск за собственост за неоснователен въззивният съд е приел, че упражняваната от него фактическа власт върху процесния имот не е била с характер на владение. Приел е, че след смъртта на О. Т. той е останал да живее в жилището със съгласието на сънаследника Т. Т. и не е доказал при условията на пълно и главно доказване да е променил намерението си и да е започнал да владее жилището за себе си.

Константна е практиката на ВКС, според която въззивният съд като съд по същество на спора е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка релевантни факти и обстоятелства и върху закона. Това задължение произтича от разпоредбите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Въззивното решение противоречи на тази практика. При постановяването му въззивният съд не е обсъдил и не е съобразил правното значение на факта на извършеното през 1961 г. осиновяване на ответника Т. Т. от Т. Ч., както и на оставеното от последния саморъчно завещание в полза на неговата съпруга М. Ч.. Допуснато е нарушение на съдопроизводствените правила, което е съществено, тъй като е довело до необоснованост на въззивното решение и нарушение на материалния закон.

Съдът е бил сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, предявен от М. К. Т. против Т. П. Т.. Правилно съдът е отбелязал в мотивите си, че предмет на отрицателния установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника, но на практика не се е произнесъл по този предмет - изложените мотиви са изцяло относно правото на собственост на ищеца, без съдът да изследва придобил ли е ответникът Т. Т. право на собственост, в какъв обем и на какво основание.

Оставеното от Търпе И.Чсаморъчно завещание от 18.08.1960 г., с което завещава цялото свое движимо и недвижимо имущество на съпругата си М. Ч., не е оспорено от ответника Т. Т.. Завещателното разпореждане е направено в полза на наследник по закон, следователно не противоречи на разпоредбата на чл. 14, ал. 2 ЗН в редакция преди изменението в ДВ бр. 60/1992 г. При това положение следва да се приеме, че то е валидно и е породило присъщото си правно действие. Наследяването по завещание изключва наследяването по закон, поради което ответникът Т. Т. не е придобил права върху процесния имот по наследство от Т. Ч., а той е станал изключителна собственост на съпругата М. Ч.. След нейната смърт през 1974 г. правото на собственост върху жилището е преминало по наследяване към нейните наследници по закон - К. И. Х. и О. И. Т. при равни права. Данните по делото са, че К. И. Х. не е имал претенции към жилището, тъй като е считал, че то е на Т.. По делото не са ангажирани доказателства О. Т. да е предала владението върху своята 1/2 ид. част на сина си Т., нито последният да е обективирал по някакъв начин по отношение на нея, че счита себе си за единствен собственик. С гласни доказателства е установено, че през 1990-1991 г. в жилището е заживяла О. Т.. Поради това, независимо, че до 1990 г. ответникът Т. Т. е упражнявал самостоятелно фактическа власт върху цялото жилище, не може да се приеме, че е придобил по давност наследствените идеалните части на последната. Владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги когато не може да се определи със сигурност дали владелецът упражнява фактическата власт с намерение да държи имота като свой. С оглед близките родствени отношения между О. Т. и ответника Т. Т. не може да се направи категоричен извод за намерението на последния да свои жилището, освен ако то не е било демонстрирано по отношение на собственика по явен и категоричен начин, доказателства за което няма по делото.

Ответникът Т. Т. е биологичен син на О. Т., но не наследява същата. Това е така, тъй като той е осиновен от Т. Ч на 25.04.1961 г. Към този момент осиновяването е било непълно, но след изменението на чл. 81 ЗЛС в ДВ бр. 50/1961 г. се е трансформирало в пълно осиновяване с произтичащите от това правни последици - прекратяване на правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи от една страна, и роднините им по произход от друга. При влизане в сила на СК'68 г. осиновяването е заварено и остава пълно, доколкото по делото не е установено в едногодишен срок от влизане на закона в сила осиновителят, осиновеният и неговите родители да са поискали за в бъдеще да се прилагат правилата на чл. 55 СК на непълното осиновяване - чл. 105, ал. 1 и 2 СК'68 г./ отм. /. Следователно, Т. Т. не е наследник и не е придобил права върху жилището по наследяване от своята биологична майка О. Т.. Нейната 1/2 ид. част е наследена поравно от другите й двама синове - К. Т. и В. Т.. По делото не е установено след смъртта на О. Т. през 2005 г. ответникът Т. Т. да е упражнявал фактическа власт върху жилището, лично или чрез другиго, поради което не може да се приеме, че той е придобил по давност останалата 1/2 ид. част, и в частност наследствената 1/4 ид. част на брат си В., независимо, че разпитан като свидетел по делото, последният е заявил, че счита имота за собственост на Т. и няма претенции към него.

В обобщение на изложеното, в резултат на изтекла в негова полза придобивна давност в периода 1975-1990 г. ответникът Т. П. Т. е придобил правото на собственост върху 1/2 ид. част от процесното жилище. Не се установява след 2005 г. това право да е изгубено от ответника поради придобиването му от ищеца М. К. Т.. Настоящият състав споделя изводите на въззивния съд, че М. Т. първоначално е бил допуснат да живее в жилището от неговите собственици - О. Т. и Т. Т., а след смъртта на О. Т. е продължил да живее в него със съгласието на нейните наследници по закон К. Т., негов баща, и В. Т., както и на ответника. Не се установява след 2005 г. същият да е променил намерението си и да е започнал да владее имота за себе си чрез извършване на такива действия, които сочат на отричане на правата на ответника Т. Т., и да са достигнали до знанието му. Според трайно установената съдебна практика плащането на данъци и битови сметки за ток, вода, интернет и пр. сами по себе си не са действия, изразяващи промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт. Тези задължение се заплащат от лицето, което фактически ползва имота, независимо на какво основание. Снабдяването на ищеца през 2008 г. с констативен нотариален акт за собственост по давност за целия имот през 2008 г. също не представлява такова действие, тъй като промяната на намерението следва да е демонстрирана по отношение на собственика, а не на трети лица. Но дори и да се приеме, че с издаването на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка ищецът е обективирал по отношение на всички намерението си да свои имота за себе си, от момента на издаването му - 13.02.2008 г. до предявяване на отрицателния установителен иск /15.05.2017 г./ не е изтекъл предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок, необходим за завършване на фактическия състав на придобивната давност.

Извън предмета на настоящото дело е дали ищецът М. Т. е придобил по давност идеалните части от имота на другите съсобственици - В. Т. и К. Т..

По тези съображения въззивното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която предявеният от М. К. Т. против Т. П. Т. отрицателен установителен иск за собственост е отхвърлен до размер на 1/2 ид. част от процесния имот. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна и не се налага извършване на допълнителни или нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен от касациоинната инстанция, като бъде признато за установено по отношение на М. К. Т., че Т. П. Т. не е собственик на 1/2 ид. част от имота. Като последица от изход на спора за собственост на основание чл. 537, ал. 2 ГПК следва да бъде отменен до размер на 1/2 ид. част констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност №. ..., т.ІІ, дело № 206 от 29.11.2016 г. на нотариус А. Н., с който Т. П. Т. е признат за собственик на процесното жилище.

И двете страни по делото своевременно са заявили искане за присъждане на разноски: жалбоподателят - с касационната жалба, а ответникът по касация - в подадения писмен отговор и в проведеното открито съдебно заседание.

Претенцията на жалбоподателя М. Т. е за присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно уважената част от иска на същия следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 632 лв., от които: 140 лв. държавна такса за завеждане на делото; 350 лв. за адвокатско възнаграждение за защита пред първата инстанция /заплатеното възнаграждение е за защита по предявения отрицателен установителен иск за собственост и по насрещния иск на Т. Т./, и 142 лв. държавна такса за касационното производство.

На ответника в касационното производство Т. Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно отхвърлената част на отрицателния установителен иск за собственост следва да бъдат присъдени разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 625 лв. / половината от заплатената от него сума в общ размер на 1 250 лв./

Водим от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 265331 от 10.08.2021 г. по гр. д. № 5501/2020 г. на Софийски градски съд, поправено с решение 266407 от 04.11.2021 г. по същото дело, в частта, с която предявеният от М. К. Т. против Т. П. Т. отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот, представляващ апартамент №. ..., находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 3, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ..., с площ 53.90 кв. м, заедно с принадлежащите му таванско и избено помещение и съответните общи части на сградата, е отхвърлен като неоснователен до размер на 1/2 ид. част от имота, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. К. Т., че Т. П. Т. не е собственик на 1/2 ид. част от следния недвижим имот: апартамент №. ..., находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 3, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ...., с площ 53.90 кв. м, заедно с принадлежащите му таванско и избено помещение и съответните общи части на сградата.

На основание чл. 537, ал. 2 ГПК ОТМЕНЯ констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, №. ..., т.ІІ, дело № 206 от 29.11.2016 г. на нотариус А. Н., с който Т. П. Т. е признат за собственик на апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор. .... по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], район „О.“, [улица], вх.Б, ет. 3, с площ по документи 53.90 кв. м, ведно с принадлежащите към него избено помещение, таванско помещение и съответните идеални части от сградата и от имота, в който е построена, до размер на 1/2 ид. част.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 265331 от 10.08.2021 г. по гр. д. № 5501/2020 г. на Софийски градски съд, поправено с решение 266407 от 04.11.2021 г. по същото дело, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Т. П. Т. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М. К. Т. разноски по делото за всички инстанции съобразно уважената част от иска в общ размер на 632 лв./ шестстотин тридесет и два лв./

ОСЪЖДА М. К. Т. да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Т. П. Т. съобразно отхвърлената част на иска разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 625 лв./ шестстотин двадесет и пет лв./

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: