Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 151 871/09.12.2019 година, подадена от А. Л. В. и М. П. В., против решение № 7176/24.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 1196/2019 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 446 158/06.07.2018 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 40-ти състав, постановено по гр. д. № 90 064/2017 година, с което е отхвърлен предявения от А. Л. В. и М. П. В. против „Ю. Б“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК, за прогласяване на нищожността на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК отм.. 03.2013 година и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 1574/2013 г. по описа на Районен съд Плевен.

В подадената от А. Л. В. и М. П. В. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от тях против „Ю. Б“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Ю. Б“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 17 170/11.02.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 7176/24.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 1196/2019 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.

А. Л. В. и М. П. В. са били уведомена за обжалваното решение на 05.11.2019 година, като подадената от тях против същото касационна жалба е с вх. № 151 871/09.12.2019 година, като е подадена по пощата на 05.12.2019 година. Поради това и с оглед чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Софийски градски съд е приел, че по делото било установено, че на 29.03.2013 година по ч. гр. д. № 1574/2013 година по описа на Районен съд Плевен, въз основа на подадено на 28.03.2013 година заявление, са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, с които е разпоредено А. Л. В. М. П. В. да заплатят на кредитора „Ю. Б“ АД [населено място] посочените в заявлението суми.

Въззивният съд е посочил, че нищожността е най-тежкият порок на съдебните актове. За разлика от останалите порочни съдебни актове-недопустими, неправилни, непълни, неясни, такива у които е налице явна фактическа грешка-нищожният не бил годен да породи правни последици, като с оглед създалата се привидност за такива последици, произтичаща от легитимиращия му ефект, законът допускал пороците на съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се релевират пред съда безсрочно, било по исков път или чрез възражение. В процесуалния закон не се съдържало нарочно изброяване на недостатъците на съдебните актове, водещи до тяхната нищожност, но изхождайки от естеството им на едностранни властнически волеизявления на държавен правораздавателен орган, в които се съдържа произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност, съдебната практика и правната теория трайно приемала, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е постановен от ненадлежен състав-от лице, което не разполага със съдийска правоспособност, еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от няколко членове, или обратно-ако е постановен по въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища, ако е постановен устно или макар и да е изготвен в писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав, когато съдебният акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на тълкуването, както и в случаите, при които актът противоречи на свръхповелителни правни норми или предписва извършването на явно престъпление. Основните доводи, с които А. Л. В. и М. П. В. свързвали твърдяната от тях нищожност на заповедта за изпълнение и постановеното въз основа на нея разпореждане за издаване на изпълнителен лист, се състояли в твърдението им, че в случая за решаващия орган, постановил оспорваните съдебни актове, съществувало процесуално задължение да постанови нарочно разпореждане за издаване на заповедта за изпълнение, което той не бил изпълнил, съответно, че било недопустимо това разпореждане да бъде инкорпорирано в самата заповед за изпълнение. Съставът на Софийски градски съд намирал тези доводи за несъстоятелни. Съгласно чл. 411, ал. 2 от ГПК районният съд разглеждал заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издавал заповедта освен в случаите по т. 1-4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнасял с разпореждане, с което отхвърлял заявлението-аргумент от чл. 413, ал. 2 от ГПК, което на общо основание-чл. 121, ал. 4 от КРБ-следвало да бъде мотивирано. И в двата случая се касаело за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърлял искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнасял с разпореждане, а в другия уважавал искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективирала в самата заповед за изпълнение, която именно представлявала правораздавателният акт, в който се съдържало произнасянето на съда по същество на заявлението. Заповедта за изпълнение, независимо от характера на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 от КРБ, не се мотивирала по същество, тъй като нейното съдържание било уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 от ГПК, чийто текст не предвиждал излагането на мотиви, като заповедта се издава ла в образеца, установен съгласно Наредба № 6/20.02.2008 година за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. Особеното в случая се състояло в различното наименование на актовете, с които съдът се произнасял по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважавало или се отхвърляло, и тяхното задължително съдържание. Въззивният съд не споделял аргументите на А. Л. В. и М. П. В., че при произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение правораздавателната воля на съда във всички случаи следвало да бъде обективирана в нарочно разпореждане, в което съдът излагал мотиви за уважаването, респективно за отхвърляне на заявлението-извод, който произтичал от погрешното схващане на заповедта за изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполагал обективирането на правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно съдебно постановление-разпореждане за издаване на заповедта. Съдът се произнасял с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които отхвърлял заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се обективирала в самата заповед-положение, което именно обуславяло допустимостта на производството за прогласяване на нищожността чрез иск по реда на чл. 270, ал. 2 от ГПК. В този смисъл напълно неоправдано било издаването на отделен съдебен акт-разпореждане, с което да се постанови издаването на заповедта за изпълнение, доколкото сама по себе си заповедта представлявала онова съдебно постановление, с което съдът уважавал заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, в случая за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, след преценка, че са налице всички законови изисквания за това. Неотносими към въпроса за нищожността на атакуваните съдебния актове били и доводите на А. Л. В. и М. П. В. за неприлагане или неправилно прилагане от заповедния съд на норми от правото на ЕС в материята на закрилата на потребителите. Противоречието с норми на общностното право било в състояние да доведе до нищожност на съдебния акт единствено в случай, че постановените с него правни последици-процесуални или материални-влизат в явно противоречие със свръхповелителни правни норми или предписват явно престъпление. В случая с оспорваната заповед за изпълнение се разпореждало плащането на парична сума, съответно с атакуваното разпореждане се постановява за нея да бъде издаден изпълнителен лист, които правни последици категорично не били в състояние да обусловят извод за нищожност на съдебните актове, от които произтичали. От друга страна наличието на нищожни клаузи в потребителския договор, от които произтичат вземанията по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, представлявало основание за пълното или частичното му отхвърляне поради противоречие със закона по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. В случай, че заповедният съд не бил съобразил наличието на нищожни клаузи в договора, независимо дали това съставлявало нарушение на норма на общностното право, издадената заповед за изпълнение отново нямало да бъде нищожна, като в този случай за длъжника оставала възможността да възрази срещу заповедта, едновременно с което да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419 от ГПК, а доколкото били нарушени норми на общностния правопорядък за длъжника се откривала и възможността да предяви иск за вреди срещу държавата за постановения неправилен съдебен акт. Предвид на това съдебният състав на Софийски градски съд намирал, че атакуваните съдебни актове-заповедта за изпълнение и издаденото въз основа на нея разпореждане за издаване на изпълнителен лист-не разкривали недостатъци, водещи до тяхната нищожност, а именно постановени били в писмена форма от държавен орган, действащ в надлежен състав, в които се съдържало произнасяне по въпроси, попадащи в рамките на предоставената му от закона правораздавателна компетентност, били подписани и не противоречали на свръхповелителни правни норми, респективно не разпореждали извършването на престъпление.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Л. В. и М. П. В. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това дали заповедният съд има задължението да се произнесе по искането за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане, в което задължително да разгледа наличието на неравноправни клаузи; за това нарушават ли се правата на длъжника за информираност в пълен обем и разбираемост, и възможност за достъп до правосъдие, съгласно утвърдените Регламенти за безспорни вземания от ЕС, ако се приеме, че в този случай е допустимо имплементирането на разпореждането в заповедта по чл. 417 от ГПК; за това следва ли съдът да издаде разпореждане преди издаване на заповедта по чл. 417 от ГПК и ако да това самостоятелен съдебен акт или е допустимо имплементирането на двата акта в един, като правната природа на двата акта допуска ли такова смесване; за това как инкорпорирането на разпореждането в заповедта за изпълнение се отразява на длъжника и има ли то негативен ефект, защото не може да се разбере процедурата и води до объркване, защото страната, поставена в положението на длъжник не може да предположи, че зад един акт стои и друг акт, съгласно изградени от съдебната практика неписани правила.

Горепосочените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установената практика, че съдебните актове са нищожни в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, включително и при тълкуване. Посочените пороци са свързани със самия съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран. Касае се до правила свързани с компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния акт. Тези правила не обхващат въпросите свързани с предпоставките за постановяване на съдебния акт и евентуалните нарушения на процесуалните правила при постановяването му. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Недопустимостта на съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността му. В случай, че недопустимия съдебен акт бъде потвърден по реда на инстанционния контрол или не бъде обжалван той влиза в сила като поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от недопустимия съдебен акт нищожният такъв не може да породи правно действие и да обвърже страните по него. Затова пороците водещи до нищожност на съдебния акт са различни от тези водещи до неговата недопустимост и последните не могат да обосноват иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Поставените от А. Л. В. и М. П. В. въпроси са свързани с процедурата по издаването на заповедта за изпълнение въз основа на документ и по специално с това дали заповедта за изпълнение задължително следва да се предхожда от изрично разпореждане на заповедния съд за издаването й или не. Затова същите са относими към въпросите за евентуалната недопустимост или неправилност на заповедта за изпълнение, но не и към въпроса за евентуалната й нищожност. Наред с това допуснатите в съдебното производство евентуални нарушения на правото на ЕС не водят до нищожност на постановените по него актове, а евентуално до тяхната неправилност. Условията за валидност на актовете постановени в съдебното производство на определена страна членка се уреждат от вътрешното й процесуално законодателство, а не от правото на ЕС.З и валидността на съдебния акт не зависи от приложението на правото на ЕС. Последното се прилага заедно с вътрешното право на страната членка и евентуалните допуснати от съда нарушения на това право биха могли да доведат до неправилност на съдебния акт, но не и до неговата нищожност, ако са спазени налице, установените от закона условия за неговата валидност.

Твърденията, че въззивното решение на Софийски градски съд противоречи на Директива 2008/48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а също така и с практиката на СЕС по тяхното прилагане също не могат да доведат до допускане на касационното обжалване. Касаторите не са изложили твърдения, с кои конкретно разпоредби на Директивите обжалваното решение влиза в противоречие, нито пък са формулирали конкретен въпрос във връзка с такова. Освен това не са посочени и конкретни решения на СЕС, с които съставът на Софийски градски съд не се е съобразил и които са във връзка с предмета на настоящето производство.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Л. В. и М. П. В. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на А. Л. В. и М. П. В. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 7176/24.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 1196/2019 година по подадената против него от А. Л. В. и М. П. В. касационна жалба с вх. № 151 871/09.12.2019 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7176/24.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 1196/2019 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.