Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на главния секретар на Висшия съдебен съвет (ВСС) против решение № 7811/08.12.2016 г., постановено по адм. д. 8218/2016 г. по описа на Административен съд-София-град (АССГ). Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение и да бъде решено делото по същество. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и искането са изложени в касационната жалба. Не претендира заплащане на разноски.
Ответната страна Национална асоциация за обществена защита (НАОЗ), редовно призована за съдебно заседание, не изпраща представител, но в изразява подробни съображения за неоснователност на касационната жалба в писмено становище.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба като подадена от страна в производството, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения:
С обжалваното решение № 7811/08.12.2016 г., постановено по адм. д. 8218/2016 г. по описа на АССГ е отменен отказ за предоставяне на достъп до обществена информация, обективиран в писмо изх. № 96-00-25-253/26.09.2016 г. на главния секретар на ВСС.Аистративният съд е приел, че оспореното писмо е издадено от компетентен орган: лице, надлежно оправомощено на основание чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ (ЗАКОН ЗА ДОСТЪП ДО ОБЩЕСТВЕНА ИНФОРМАЦИЯ) (ЗДОИ) от задължен субект по чл. 3 от ЗДОИ, в предвидената от закона форма при условията на чл. 58, ал. 3 от АПК, но без всички изискуеми от закона реквизити и при неясни мотиви, което е квалифицирано като водещо до незаконосъобразност. Решаващият съд е подложил на тълкуване съдържанието на оспореното писмо и е обосновал извод, че от него не стават ясни мотивите, поради които не се предоставя исканата информация. Допълнително са изложени съображения за неоснователност на доводите на главния секретар на ВСС, че исканата информация обективно не съществува, но и допускане, че е възможно конкретния съдия да не е атестиран или атестационния формуляр да не се съхранява във ВСС.
Така постановено съдебно решение е валидно, допустимо, но неправилно.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо като постановено от законен състав на АССГ по допустимо оспорване, упражнено от заинтересовани лица в срок спрямо подлежащ на обжалване акт. При разглеждане на спора пред първата инстанция не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и фактическата обстановка по спора е установена в съответствие със събраните по делото доказателства.
Писмото на главния секретар на ВСС правилно е разгледано като изричен отказ доколкото независимо от уведомителната част в него, не може да бъде определено като неподлежащо на оспорване уведомление по чл. 33 от ЗДОИ, защото липсва изявление, че задълженият субект няма данни за местонахождението на търсената информация. Това писмо представлява подлежащ на оспорване акт по същество на спора и поради това, че преди изготвянето му е формиран мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 3 от АПК. Според установената съдебна практика само актът, с който задълженият субект по чл. 3 от ЗДОИ уведомява заявителя, че не разполага с исканата обществена информация и няма данни относно нейното местонахождение не подлежи на оспорване по реда на АПК, а всяко друго произнасяне, при което не е удовлетворено искането за предоставяне на достъп до обществена информация представлява изричен отказ.
Оспореното съдебно решение е допустимо доколкото правилно АССГ е възприел оспорения пред него акт като отказ за предоставяне на обществена информация. Неправилно обаче първоинстанционният съд е възприел съдържанието на оспореното писмо като неясно. Волеизявлението на упълномощеното по чл. 28 от ЗДОИ лице е абсолютно ясно и недвусмислено. В писмото е посочено изрично, че съгласно действащата разпоредба на чл. 39 от ЗСВ (ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) (ЗСВ), която на практика регламентира в правна норма фактическото положение до този момент, Комисиите по атестирането и конкурсите при съдийската и съответно при прокурорската колегия провеждат атестирането на съдии, прокурори и следователи, на административни ръководители и на заместници на административни ръководители с изключение на тези от Върховния касационен съд, Върховния административен съд, Върховната касационна прокуратура, Върховната административна прокуратура и Националната следствена служба.
Това уведомление не е възможно да бъде тълкувано по друг начин освен, че и за конкретния съдия от Върховния административен съд не съществува попълнен единен формуляр за периодичното атестиране за периода след заемане на длъжността „съдия“ във Върховния административен съд. По правилата на елементарната логика не е възможно да бъде предоставено нещо, което обективно не е създавано и не съществува. В този смисъл изводът на АССГ в обратния смисъл е необоснован и е довел до неправилност на съдебното решение.
Обстоятелството, че исканата информация не е създавана, респективно обективно не съществува, не кореспондира с нито една от хипотезите на чл. 37 от ЗДОИ като основание за отказ, доколкото е въведена като елемент от хипотезата на чл. 33 от ЗДОИ, но в случая при формиран отказ е необходимо да бъде извършена преценка относно неговата законосъобразност и съответствие с целта на закона.
ЗДОИ не следва да бъде разглеждан като средство за снабдяване с документи (атестационен формуляр), доколкото урежда обществените отношения, свързани с правото на достъп до обществена информация, както и с повторното използване на информация от обществения сектор. Съдебната практика приема, че искането за достъп до конкретен документ, следва да бъде разглеждано като искане за достъп до обществена информация, която е индивидуализирана чрез изричното посочване на нейния носител, но винаги държи сметка за разграничението между процедурата по предоставяне на административни услуги (вкл. издаване на документи/скици/копие/преписи) и тази по ЗДОИ. Във всеки подобен случай следва да бъде установен приложимия закон и защитимите от права. В случая правото на достъп до обществена информация на НАОЗ, чрез което да му бъде предоставена възможност да си състави собствено мнение за работата на задължения субект (ВСС) е удовлетворено чрез предоставя на информация, че липсва задължение за съставяне на документ с описаното в заявлението за достъп съдържание. Не без правно значение е обстоятелството, че информацията, която следва да се съдържа в този документ (атестационен формуляр) би спомогнала за съставяне на мнение относно личността и работата на конкретен съдия, а не на ВСС и в този смисъл не е налице и другата предпоставка за наличието на право на достъп (чл. 2, ал. 1, предл. 2 от ЗДОИ)
Като доказателство към касационната преписка е представено извлечение от „Персонални данни за магистрат“, което съдържа лични данни за конкретен магистрат и не е възможно да бъде разглеждано като писмено доказателство в подкрепа на касационните основания дори и да се приеме, че с него се цели установяване, че това е цялата налична във ВСС информация за този магистрат. Непровеждането на атестационна процедура за дейността и на конкретния съдия от Върховния административен съд е заявено недвусмислено в оспореното пред АССГ писмо независимо от използваните изразни средства спрямо всички магистрати на подобна позиция. При правилно разпределение на доказателствената тежест в процеса при условията на чл. 170 от АПК АССГ е следвало да достигне до този извод с оглед неопровергаването на този отрицателен факт от събраните пред първата инстанция доказателства. АССГ е изложил мотиви, според който най-вероятно исканата информация липсва, но въпреки това е отменил изричния отказ да бъде предоставена и е разпоредил връщане на преписката за ново произнасяне. При това евентуално ново произнасяне не е възможно да бъде издаден административен акт с друго съдържание. Лицата по чл. 3 от ЗДОИ нямат задължение по този закон да създадат поискана от тях информация, а само да я предоставят ако тя е създадена и се съхранява при тях. Следователно разпореждането в обжалваното съдебно решение за връщане на делото като преписка ново произнасяне по заявлението на НАОЗ е в противоречие с целта на закона.
По изложените съображения настоящият съдебен състав на Върховния административен съд намира, че касационната жалба е основателна, а обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо, но неправилно поради необоснованост и незаконосъобразност (касационни основания за отмяна по чл. 209 от АПК) следва да бъде отменено. С оглед на обстоятелството, че делото е изяснено от фактическа страна и не са допуснати процесуални нарушения при условията на чл. 222, ал. 1 от АПК трябва да бъде решен спора по същество. Касационната инстанция възприема изцяло извода на АССГ, че оспореното писмо е издадено от компетентен орган и при условията на чл. 58, ал. 3 от АПК е действителен акт. По изложените вече съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основателни основания за оспорване по смисъла на чл. 146 от АПК на писмото на главния секретар на ВСС, поради което подадената срещу него жалбата на Национална асоциация за обществена защита трябва да бъде отхвърлена.
По водене на делото пред настоящата инстанция ответната страна не е направила разноски, не претендира заплащане на такива, поради което с оглед изхода на спора разноски не следва да бъдат определяни.
По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 7811/08.12.2016 г., постановено по адм. д. 8218/2016 г. по описа на Административен съд-София-град и В. Т. П.:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Национална асоциация за обществена защита против писмо изх.№ 96-00-253/26.09.2016 г. на главния секретар на Висшия съдебен съвет. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.