Производството пред тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС) е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [фирма] и [фирма], чрез пълномощника си адв. И. Д., против решение № 6330 от 18.10.2016 г. на АССГ (Административен съд София - град), ІІІ отделение, 13 състав, постановено по адм. дело № 1995/2016 г., с което е отхвърлена жалбата на дружествата срещу Решение № Ц-27 от 31.07.2015 г. на Комисия за енергийно и водно регулиране, в частта му по раздел ІV, точка 5 и точка 6, в частта на определената цена за достъп до електропреносната мрежа, която се дължи от производителите на електрическа енергия от слънчева и вятърна енергия, присъединени към електропреносната и електроразпределителните мрежи за цялото произведено количество електрическа енергия, в размер на 7, 14 лв. за МВтч и са определени ценообразуващи елементи на цената по точка 5 - необходими годишни приходи 20307 лева и количества електрическа енергия – 2844860 мвтч.

Касаторите намират така постановеното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационните жалбоподатели с процесното Решение Ц-27 на КЕВР, регулаторът въвежда мярка, наречена „цени за достъп до мрежата“, която по същество представлява изземване на приходите от дейността на производителите на електрическа енергия от слънце и вятър и прехвърлянето им към единственото дружество - оператор на електропреносната мрежа [фирма] („[фирма]“), което е под едноличен държавен контрол. На следващо място в касационната жалба се твърди, че при издаване на Решение Ц-27 не са спазени административнопроизводствените правила, като поради липсата на публичност и прозрачност в работата на административния орган, заинтересованите лица не са получили право да участват в производството. На следващо място се твърди, че с Решение Ц-27 се утвърждава цена за достъп, като в нея се признават приходи на ECO за компенсация на разходи, претърпени от ECO през минали години назад до 2012 г., което е недопустимо. Друго релевирано възражение е, че в Решение Ц-27 не се съдържат обосновани изводи защо само производството на електрическа енергия от слънчева и вятърна енергия е довело до твърдяната от ECO необходимост от допълнителни резервни мощности. Неправилно съдът тълкувал и разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ и § 197 от ПЗР на ЗИДЗЕ, доколкото производителите на ел. енергия от ВЕИ нямали сключени договори със системния оператор и не ползвали електропреносната мрежа. Не били взети под внимание и възраженията на касаторите за противоречие на акта с материалния закон. Твърди се, че с процесното решение на КЕВР е определена цена за достъп, която е дискриминационна по отношение на производителите на електрическа енергия от слънце и вятър, основана е на необективни критерии и не е ясно каква точно методика е използвана при определянето на размера й. По подробно развити в тази връзка съображения се моли съдебното решение да бъде отменено. Претендира се и присъждане на направените деловодни разноски пред двете съдебни инстанции. В открито съдебно заседание пред ВАС, чрез друг надлежно упълномощен процесуален представител - адв. А., касационните жалбоподатели поддържат жалбата си и молят да бъде уважена.

Ответникът – Комисия за енергийно и водно регулиране (КЕВР, Комисията), гр. С., чрез надлежно упълномощен процесуален представител юрк. Б. оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и оставен в сила обжалвания съдебен акт. Представя писмено Становище. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованата страна [фирма], гр. [населено място], не заявява становище по жалбата.

Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е неоснователна. Същата има характер на първоинстанционна жалба. Пространните съображения и доводи, изложени в същата от обсъждане компетентността на КЕВР да издаде процесния административен акт Решение Ц-27 до преследваната с това решение цел, са обсъдени подробно в първоинстанционното решение. Съдът е отговорил на релевираните от жалбоподателя оплаквания с мотиви, които следва да бъдат споделени. По съществото на правния спор възражението на касаторите и жалбоподатели в първоинстанционното производство се свежда до оспорване на необходимостта и законосъобразността на решението производителите на ел. енергия от слънчева и вятърна енергия да заплащат цена за достъп до електропреносната и електроразпространителната мрежи и да възстановяват разходите на [фирма], което касаторите квалифицират като нарушение на чл. 31 от ЗЕ. ВАС се е произнесъл по подобни възражения, касаещи Решение Ц-27. Трайно е установено разбирането, че цената за достъп, определена с процесното решение, е различна от преференциалните цени за продажба на ел. енергия, която се получава от ВЕИ. Обстоятелството, че производителите на ел. енергия от възвращаеми източници са поставени в преференциални условия и определената цена на изкупуване е под режима на чл. 31, ал. 4 вр. чл. 32, ал. 4 ЗЕВИ, не се отнася и до цените за достъп, които са насочени към оптимизиране на разходите и ефективното използване на енергийните ресурси в страната. Неоснователно е позоваването на Решение Ц-25/13 г. и Ц-06/14 г., тъй като същите са прилагат за период, различен от периода на прилагане на процесното решение и са постановени при друга фактическа обстановка. Решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлена жалбата срещу Решение Ц-27 на КЕВР в обжалваната част е правилно и не подлежи на касационна отмяна.

Настоящият състав на ВАС - Четвърто отделение намира, че с оглед датата на пощенското клеймо - 10.11.2016 г., входираната на 15.11.2016 г. в АССГ касационна жалба е депозирана в законоустановения в чл. 211, ал. 1 АПК 14 - дневен срок от съобщаване на решението, от надлежно упълномощен процесуален представител на страна по чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която постановеният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, се явява неоснователна.

С решение № 6330 от 18.10.2016 г. по адм. дело № 1995/2016 г., в производство по реда на чл. 145 и сл. от АПК във вр. с чл. 13, ал. 9 от ЗЕ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА), Административен съд София - град, Трето отделение, 13 състав ОТХВЪРЛЯ жалбата на [фирма], [фирма] и [фирма], срещу решение № Ц-27 от 31.07.2015 г. на КЕВР в частта му по раздел IV, т. 5 и т. 6, в частта на определената цена за достъп до електропреносната мрежа за производители на електрическа енергия от слънчева и вятърна енергия и са определени ценообразуващи елементи на цената по т. 5 - необходими годишни приходи 20307 хил. лв и количества електрическа енергия - 2844860мвтч и ОСЪЖДА жалбоподателите да заплатят на ответната страна КЕВР направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че атакуваното решение е издадено от компетентен орган, на когото са възложени функции по регулиране на дейностите в енергетиката – с чл. 21, т. 8 на КЕВР е предоставено правомощието да осъществява регулирането на цените в случаите, предвидени в ЗЕ (Закон за енергетиката), както и да определя ежегодно пределна цена за сключване на сделки на пазара на балансираща енергия. В раздела за ценовото регулиране законодателят е посочил, че на регулиране от Комисията подлежат цените за достъп и/или за пренос през електропреносната и електроразпределителните мрежи /чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 ЗЕ/. Решението е постановено в предвидената от закона писмена форма, като са изложени фактическите и правни основания за неговото издаване, поради което не страда от порок във формата. На следващо място съдът е приел, че атакуваното решение е постановено в съответствие с административнопроизводствените правила и с реда, предвиден в ЗЕ и Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия. От дружествата, в частност [фирма] са постъпили заявления, назначена е работна група със заповед на Председателя на КЕВР, същата е изготвила доклад, приет на заседание на Комисията. Спазени са изискванията на чл. 45 и чл. 46 от Наредба № 1/2013 г. досежно приемането на доклад на закрито заседание и обсъждането му в открито заседание. В съответствие с чл. 14 от ЗЕ е проведено обществено обсъждане, като информацията, включително докладът и проектът на решение са обявени на интернет страницата на КЕВР, достъпна до всички лица. По този начин е спазено изискването на чл. 26 от АПК, предвид факта, че в ЗЕ липсва задължение за изпращане на индивидуални покани до всички производители на ел. енергия, поради което в съответствие с чл. 26, ал. 2 вр. чл. 61, ал. 3 от АПК и с чл. 25, ал. 3 от ЗЕ и чл. 38, ал. 3 от Правилник за дейността на КЕВР и нейната администрация, лицата са били надлежно уведомени, чрез публикуване на информацията в интернет страницата на КЕВР. На следващо място съдът подробно е изследвал приложимите материалноправни разпоредби на ЗЕ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА), Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия, както и Правилата за търговия с електрическа енергия, като не е констатирал противоречие между съдържанието на Решение № Ц-27 и приложимите материалноправни разпоредби на цитираните актове. Приел е също за неоснователни възраженията, че жалбоподателите не следва да заплащат цена за достъп на [фирма], а само на електроразпределителните дружества. Това не следвало на първо място от характера на електропреносната мрежа, към която директно /в зависимост от мощността си/ или опосредено - чрез електроразпределителните мрежи, са свързани производителите, т. е., електропреносната мрежа безспорно се ползва от производителите на ел. енергия от ВИ, независимо от мястото им на свързване. Подобен извод не следва и от текста на закона, в частност на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ и § 197 от ПЗР на ЗИДЗЕ, в които е употребен изразът „и/или”. Това означава, че законът допуска успоредното съществуване на двата договора, а в конкретния случай, цената за достъп се дължи на [фирма], доколкото именно то е доказало необходимостта от допълнителни разходи за въвеждане на допълнителни резервни мощности за балансиране на променливото производство на ел. енергия от ВИ. Заплащането на процесната цена за достъп е изрично предвидено и в чл. 29, ал. 3 от ПТЕЕ, в редакцията му към датата на приемане на решение № Ц-27, както и в чл. 30, ал. 1, т. 10 от ЗЕ, чл. 27 от Наредба № 1/2013 г. и в други разпоредби.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Съдът е обсъдил много подробно доказателствата по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от приложените доказателства. Спрямо релевантните и установени факти съдът е приложил правилно материалния закон.

Неоснователни са релевираните от касационните жалбоподатели доводи, че процесното Решение Ц - 27 на КЕВР въвежда мярка, наречена „цени за достъп до мрежата“, която по същество представлява изземване на приходите от дейността на производителите на електрическа енергия от слънце и вятър и прехвърлянето им към [фирма]. Настоящата съдебна инстанция приема, че цената за достъп се дължи от производителите на електрическа енергия от слънчева и вятърна енергия, за разлика от преференциалната цена за продажба на енергия, която не се дължи, а се получава от тези производители и има съвсем различен характер в сравнение с цената за достъп до електропреносната мрежа. Вярно е, че законодателят е предвидил преференциална цена за изкупуване на ел. енергията от производителите на енергия от слънце и вятър, но това по никакъв начин не означава, че тези производители нямат задължения произтичащи от характера на електроенергийната система и постигането на баланс в тази система, която е основна цел на законодателя, видно от Мотивите на ЗИДЗЕ от 07.07.2015 година. В този смисъл заплащането на цени за достъп до мрежата представлява едно от задълженията на производителите на електрическа енергия от слънце и вятър, което по никакъв начин не влиза в противоречие с правото им да получават цената за произведената от тях енергия. По този начин се постига необходимият баланс между интересите на енергийните предприятия и клиентите, доколкото е недопустимо всички останали производители на електрическа енергия, както и клиенти, да бъдат натоварени с тежестта на разходите, произтичащи от дейността на една група производители.

На следващо място съдът счита, че определената цена за достъп до електропреносната мрежа (без ДДС) за производители от слънчева и вятърна енергия в размер на 7.14 лв/MWh (МВтч) е определена в съответствие с материалноправните разпоредби на Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия (НРЦЕЕ, Наредбата). В този смисъл процесната цена за достъп е определена като съотношение на утвърдените необходими приходи и прогнозните количества произведена ел. енергия от слънце и вятър, по метода „норма на възвръщаемост на капитала“ по смисъла чл. 4, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия. Съдът отчита, че обжалваната цена е определена само на база Наредбата, като не са използвани Указанията /приети с протоколно решение на ДКЕВР № 15/09.02.2012 г. съгл. чл. 5, ал. 8 от предходната Наредба за регулиране на цените на ел. енергия от 2004 г. /отменена//. К. У е бил разработен и електронен модел за изчисляване на заявените цени за достъп и пренос. К. действащата Наредба № 1 от 18.03.2013 г. не са одобрени Указания, съответно няма разработена и приета конкретна методика или механизъм /записан в Указания/, респ. няма разработен електронен модел, относно образуването на цена за достъп за производители от слънчева и вятърна енергия. Цената за достъп е определена съгл. чл. 27 вр. чл. 9, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 5 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г., като „възвръщаемост на капитала“ е изчислена като произведение на „регулаторна база на активите“ и одобрената „средно-претеглена норма на възвръщаемост на капитала“ /съгл. относимата част от формулата по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г./. КЕВР е определила „възвръщаемост на капитала“ - 36 хил. лв., като е умножила „регулаторна база на активите“ – 1095 хил. лв. със „средно-претеглена норма на възвръщаемост на капитала“ - 3.33%. „Регулаторна база на активите“ е формирана /съгл. формулата по чл. 13, ал. 1 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г./ само от стойността на „необходимия оборотен капитал“ - 1095 хил. лв. /определен като 1/8 от одобрените „парични разходи“ съгл. чл. 13, ал. 8 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г./. “Паричните разходи“ от своя страна са формирани само от „разходите за допълнителен резерв“ - 8760 хил. лв., тъй като включените „разходи за компенсиране“ не са парични за разглеждания период, а са разходи през предходни периоди, които не са били възстановени на оператора. КЕВР е приела „средно-претеглена норма на възвръщаемост на капитала“ - 3.33% преди данъчно облагане /изчислена на база „норма на възвръщаемост на собствения капитал“ от 3% след данъчно облагане, при дял на собствения капитал 100% - няма привлечен капитал/ и е равна по размер на одобрената и включена в цената за достъп по т. ІV.1 от решението. Натрупаният при оператора на преносната мрежа дефицит, причина за който е закупената разполагаемост до м. април 2015 г., както и некоригирането на необходимите приходи с приходите от реактивна енергия в съответствие с изменението на чл. 7 от Наредба № 1/2013 г., са двата фактора, които водят до съществената разлика между цената, определена с решение № Ц-6 и цената – предмет на процесното решение № Ц-27. В случая, цената за достъп включва именно разходите за осигуряване на необходим резерв/разполагаемост, съгласно чл. 27, ал. 4, предл. 1 от Наредба № 1/2013 г. и разходи за компенсация, представляващи други компоненти по смисъла на същата разпоредба и във връзка с т. 53а от ДР на ЗЕ, съгласно която системните услуги уреждат и задълженията на пазарните участници, каквито задължения представляват извършените вече разходи за закупуване на необходим резерв. Извършената от КЕВР компенсация е в съответствие с разпоредбата на чл. 31, т. 2 от ЗЕ, съгласно която цените на енергийните предприятия следва да възстановяват икономически обоснованите разходи за дейността им, включително разходите за управление, експлоатация и поддръжка на енергийните обекти, както и за поддържане на резервни и регулиращи мощности. Крайният извод на съда е, че „възвръщаемост на капитала“ е изчислена в съответствие с относимите формули и изисквания на чл. 9, ал. 1, чл. 13, ал. 1 и ал. 8, чл. 14, ал. 2 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия.

Неоснователни, разгледани по същество, са и възраженията на касаторите в посока липса на публичност при провеждането на производството по утвърждаването на цените и съответно допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Видно от представените по делото доказателства, производството пред КЕВР е образувано по заявление на [фирма] с вх. № Е-13-41-15 от 31.03.2015 година. На 27.05.2015 г. е изготвен доклад от работната група, назначена със заповед от 20.04.2015 година. Докладът е приет от КЕВР на 28.05.2015 г. на закрито заседание, видно от протокол № 104 от същата дата. На 04.06.2015 г. е проведено открито заседание, на което е разгледан процесният доклад и е насрочено закрито заседание за приемане на проект на решение относно утвърждаването на цени в сектор „Електроенергетика”. На закрито заседание на 08.06.2015 г., КЕВР е приела проект за решение, като е насрочено обществено обсъждане на проекта на решение на 10.06.2015 година. В съответствие с чл. 14 от ЗЕ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА) (ЗЕ) е проведено обществено обсъждане, като информацията, включително докладът и проектът на решение са обявени на интернет страницата на КЕВР, достъпна до всички лица. Настоящата съдебна инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че в ЗЕ липсва задължение за изпращане на индивидуални покани до всички производители на ел. енергия, поради което в съответствие с чл. 26, ал. 2 вр. чл. 61, ал. 3 от АПК и с чл. 25, ал. 3 от ЗЕ и чл. 38, ал. 3 от Правилник за дейността на КЕВР и нейната администрация, същите са били надлежно уведомени. В този смисъл изводът на съда е, че Комисията за енергийно и водно регулиране не е допуснала съществени нарушения в процедурата по приемане на Решение № Ц-27/31.07.2015 година.

По инвокираните в касационната жалба твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, настоящият съдебен състав счита, че такива не са налице. КЕВР правилно е счела за обоснована количествената оценка за влиянието на фотоволтаичните и вятърни електроцентрали върху енергийните режими, получена в резултат на изследването, извършено от [фирма]. Оценката показва, че за покриване нарастването на денонощния диапазон на отрицателно и положително изменение на остатъчния товар, електроенергийната система на страната се нуждае от допълнителни регулиращи мощности. Случайното изменение на параметрите на първичните енергийни източници от слънце и вятър води до големи отклонения в отдадената от тях мощност, което е свързано с увеличаване на диапазона от вторично регулиране в страната и по-често активиране на третичен (15-минутен) резерв, както и свързаните с това разходи, извършвани от [фирма]. В резултат на тези оценки и анализи е определен от Комисията необходимият резерв за допълнителни услуги, който следва да се поддържа със 100 MW, вместо заявеният от 170 MW, средночасово по-висок от предвидения за същия регулаторен период 200 мВт средночасово по раздел IV, т. 1 или общо 270 мВт за целия период на решение № Ц-27/2015г. Поради това правилно административният съд е счел, че определената цена за достъп е различна, не само защото не е била предмет на регулиране с предходни решения, но и при отчитане на спецификата на цената, произтичаща от новите норми на чл. 84, ал. 2 и § 197 от ПЗР на ЗЕ и чл. 12 от ПТЕЕ. В определението на понятието „системни услуги“, дадено в чл. 53а от ДР на ЗЕ са посочени видовете услуги, които се включват в него, докато в чл. 94 от ПУЕС са посочени видовете допълнителни услуги, които съгласно чл. 93, ал. 3 от ПУЕС операторът на преносната мрежа закупува за реализиране на някои системни услуги. В заявлението си за определяне на цена за достъп [фирма] е включило допълнителни регулиращи мощности за закупуването на допълнителен резерв за вторично регулиране в размер на 170 мВт, но КЕВР е признала този размер до 100 мВт на час. Т. допълнителни мощности се включват в чл. 27, ал. 4 от Наредба № 1 и представляват компонента на цената за определяне на цената за достъп.

Неоснователно е и оплакването в касационната жалба за нарушение на принципа, заложен в чл. 31, ал. 1 от ЗЕ - цените да са недискриминационни и основани на обективни критерии и определени по прозрачен начин. Във връзка с това възражение следва да се посочи, че производството на електрическа енергия от вятър и слънце се влияе в най - голяма степен от метеорологичните условия, поради което и създава най-голяма опасност за енергийната система - заради внезапни пикове и спадове в производството на електрическа енергия именно на тези производители. Ето защо за да бъде балансирана системата е необходимо закупуването на допълнителни услуги, както и признаването на по-големи разходи за диспечиране на посочените централи. Именно това обстоятелство налага на тези централи да бъде определена цена на достъп до мрежата на [фирма], тъй като именно те създават допълнителните разходи като цяло за балансиране на енергийната система.

Неоснователно в жалбата се твърди и че след като касаторите нямали сключени договори с [фирма], поради което не били присъединени към електропреносната мрежа, а към електроразпределителната мрежа, същите не дължали цена за достъп до нея. Съгласно в чл. 30, ал. 1, т. 10 от ЗЕ, цената за достъп до електропреносната мрежа подлежи на ценово регулиране. Според чл. 29, ал. 3 ПТЕЕ в релевантната му редакция, клиенти и производители, присъединени към електроразпределителната мрежа, дължат утвърдени от КЕВР цени за достъп до електропреносната мрежа, за пренос по електропреносната мрежа, за достъп и пренос по електроразпределителната мрежа, други мрежови услуги за съответния ценови период, които заплащат на оператора на електроразпределителната мрежа и/или на крайния снабдител и/или на доставчика от последна инстанция. За тези клиенти и производители цената за достъп до електропреносната мрежа и цената за пренос по електропреносната мрежа се заплащат от разпределителното предприятие на независимия преносен оператор съгласно договорите по чл. 12 и чл. 13. Безспорно е, че жалбоподателите имат качеството на производители на ел. енергия, поради което дължат цена за достъп до електропреносната мрежа на [фирма], въпреки че са присъединени към електроразпределителната мрежа и имат договори за достъп с електроразпределително предприятие. В тази връзка, обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че са неоснователни възраженията на жалбоподателите, че не следва да заплащат цена за достъп на [фирма], а само на електроразпределителните дружества. Това не следва на първо място от характера на електропреносната мрежа, към която директно /в зависимост от мощността си/ или опосредено - чрез електроразпределителните мрежи, са свързани производителите, т. е. електропреносната мрежа безспорно се ползва от производителите на ел. енергия от ВИ, независимо от мястото им на свързване. Подобен извод не следва и от текста на закона, в частност на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ и § 197 от ПЗР на ЗИДЗЕ, в които е употребен изразът „и/или”. Това означава, че законът допуска успоредното съществуване на двата договора, а в конкретния случай, цената за достъп се дължи на [фирма], доколкото именно то е доказало необходимостта от допълнителни разходи за въвеждане на допълнителни резервни мощности за балансиране на променливото производство на ел. енергия от ВИ. Заплащането на процесната цена за достъп е изрично предвидено и в чл. 29, ал. 3 от ПТЕЕ, в редакцията му към датата на приемане на решение № Ц-27, както и в чл. 30, ал. 1, т. 10 от ЗЕ, чл. 27 от Наредба № 1/2013 г. и в други разпоредби.

На следващо място, обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че с процесното решение на КЕВР е определена цена за задължение към обществото, заплащана на [фирма] от крайните клиенти, електропреносното и електроразпределителните дружества, вследствие на разликата между пазарната цена на ел. енергия и цените, по които общественият доставчик я закупува по преференциални цени, т. е. с посочената цена всички участници в електроенергийната система заплащат на практика разликата между пазарната и преференциалната цена. Процесната цена за достъп е различна и на практика произтича от икономическите резултати вследствие транспонирането на Директива 2009/28/Е0, въз основа на която през м. май 2011 г. е приет Законът за енергия от възобновяеми източници (ЗЕВИ). След влизането в сила на ЗЕВИ и в резултат на заложените в него благоприятни преференциални условия се стига до рязко увеличаване на инвестициите в централи за производство на енергия от ВЕИ. В резултат на тези инвестиции в периода 2011-2012 г. България достига по-рано задължителната национална цел съгл. приложение 1 от Директива 2009/28/Е0, като през 2012 г. е постигнат дял в размер на 16% /целта е този дял да е постигнат през 2020 г./. Това развитие на сектора е свързано с множество разходи за останалите участници, които /по отношение на цената/ в съответствие с изискванията на Европейското законодателство се поемат от всички клиенти чрез цената за задължение към обществото, но това не означава, че и разходите за диспечериране, допълнителни услуги и резерв също следва да бъдат поети по този начин или пък да бъдат за сметка на [фирма], тъй като това би било икономически необосновано. В последната хипотеза, доколкото [фирма] чрез [фирма] на практика е собственост на Държавата, би се стигнало до държавно субсидиране на производителите на ел. енергия от ВИ, което съгл. чл. 107 от ДФЕС е допустимо в изрично определени случаи, но не и в този. Участието на производители на електрическа енергия от ВИ на електроенергийния пазар следва да бъде насърчавано и затова са приети преференциалните цени за изкупуване на ел. енергията на такива производители в средносрочен и дългосрочен план - 15-30 години, но това не следва да води до свръхкомпенсация на направените от тях разходи и неоправдани отрицателни ефекти върху европейските енергийни пазари.

С оглед изложеното, сочените отменителни основания не са налице. Напротив – изводите на първоинстанционния съд са основани върху подробно обсъждане и преценка на всички доказателства, като е съобразена спецификата на процедурата и правилно са тълкувани и приложени относимите правни норми от материалния закон - в случая по ЗЕ и издадената въз основа на него Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия (НРЦЕЕ). Следва да бъде посочено, че наведените доводи в жалбата в подкрепа на касационните оплаквания по съществото им са аналогични с доводите и оплакванията в жалбата пред първоинстанционния съд, които обосновано и правилно са обсъдени, а понастоящем не се подкрепят с доказателства или доводи, които да обосновават наведените отменителни основания. В хода на тези разсъждения, последица от преценката на доказателствата в съпоставка с наведените в касационната жалба доводи, Върховният административен съд в настоящия си състав приема, че подадената касационна жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила.

Предвид този изход на делото е основателно искането на ответника за присъждане на направените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касационните жалбоподатели следва да заплатят разноски в размера, предвиден в разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) (ГПК), в редакцията след изменението на кодекса, обнародвано в „Държавен вестник”, бр. 8 от 24.01.2017 г., във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ). Съгласно чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ по административни дела, възнаграждението за една инстанция е от 100 до 200 лева. Предвид действителната фактическа и правна сложност на спора, за производството по настоящото дело в полза на Комисията за енергийно и водно регулиране следва да бъдат присъдени разноски в размер на 200.00 лева.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд - Четвърто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6330 от 18.10.2016 г. на Административен съд София - град, Трето отделение, 13 състав, постановено по адм. дело № 1995/2016 година.

ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. Г, ап. 14, [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], [улица] [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], [улица], да заплатят на Комисията за енергийно и водно регулиране, гр. С. сумата от 200.00 (двеста) лева - разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно.