Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Управителния съвет на Националния институт на правосъдието (УС на НИП) срещу решение № 2500/13.04.2017г., постановено по адм. дело № 11882/2016г. по описа на Административен съд София – град. Наведени са доводи за недопустимост на обжалваното решение, алтернативно за неправилност като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се обезсилване на процесното решение като недопустимо, тъй като с него съдът е отменил акт, който не е издаден от административен орган и няма характер на административен акт, поради което не подлежи на съдебен контрол. Алтернативно касаторът иска да се отмени обжалваното решение и вместо него да бъде постановено друго по същество на спора, с която да се отхвърли жалбата. Прави се искане да не се присъжда адвокатско възнаграждение в полза на ответната страна, ако същото не е реално заплатено от упълномощителя и алтернативно възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответната страна.
Ответникът – П. К. П., чрез процесуален представител, в писмено становище оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение за касационната инстанция при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА), с оглед безплатно оказаната защита.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Обжалваното решение е недопустимо.
С процесния съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отменя по жалба на П. К. П. решение, обективирано в т. 1 от протокол № 94/11.11.2016г. на УС на НИП, с което с 3 (три) гласа „за” и 4 (четири) гласа „против” П. П. не е одобрен за постоянен преподавател по „Наказателно право и процес” на кандидатите за младши съдии, випускг. – 2017г.
Решаващият съд приема, че жалбата е допустима, като развива съображения за наличие на правен интерес, обосновани с неодобряване кандидатурата на оспорващия, въпреки най - високото оценяване, с което се слага край на неговото лично участие и процедурата продължава без него. За да подкрепи този свой извод съдът се позовава на ТР № 3 от 16.04.2013г. по тълк. дело № 1/2012 г. ОС на ВАС, решение № 5/17.04.2007г. по конституц. дело № 11/2006г., ТР № 2 от 22.04.2008 г. по тълк. дело № 21/2007г. ОС на ВАС, Решение № 21 от 26.Х.1995 г. на КС на РБ по к. д. № 18/1995 г.; Решение № 6662 от 06.06.2016г. по адм. дело № 1736/2016г., VІ отд. на ВАС, Решение № 2928 от 28.02.2012 г. по а. д. № 15621/2011 г., VІІ отд. на ВАС.
Основателни са възраженията на касатора, че посочените в обжалвания съдебен акт тълкувателни решения на ОС на ВАС и решения на Конституционния съд са неотносими към предмета на спора.
В Тълкувателно решение №3/16.04.2013г. по тълкувателно дело № 1/2012г. на ОСС – Първа и Втора колегия на ВАС поставеният въпрос за тълкуване е: „При оспорване на административни актове с искане за обявяване на нищожност към кой момент се преценява наличието на правен интерес за оспорващия – към момента на подаване на жалбата или към момента на издаване на оспорения административен акт?“ Тълкувателните решения са задължителни за съда, но следва да се прилагат при идентични хипотези. В конкретния случай не е налице оспорване на административен акт с искане за прогласяване на нищожност.
Решение № 5 от 17 април 2007 г. по конституционно дело № 11/2006 г. е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Р. Б като Конституционният съд се произнася по искане на омбудсмана за установяване на противоконституционността на разпоредбите на чл. 143, ал. 4 (отговорност за разноски) и чл. 186, ал. 1 (право на оспорване на подзаконови нормативни актове) от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), обн., ДВ, бр. 30 от 11 април 2006 г. В мотивите Конституционният съд излага съображения относно правния интерес от оспорване на подзаконови нормативните актове. Предвид гореизложеното, не може механично да се прилагат мотиви от цитираното решение по правен спор от различно естество.
С Тълкувателно решение № 2 от 22.04.2008 г. по тълк. дело № 21/2007г. ОСС – Първа и Втора колегия на ВАС се приема, че актът, с който кандидат за получаване на лицензия за радио - и/или телевизионна дейност е отстранен от участие в конкурс, обявен от Съвета за електронни медии по реда на ЗРТ (ЗАКОН ЗА РАДИОТО И ТЕЛЕВИЗИЯТА), подлежи на оспорване по съдебен ред от отстранения кандидат.
Решение № 21 от 26 октомври 1995 г. по к. д. № 18/95 г. е образувано по искане на Главния прокурор на Р. Б за задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Р.Б.П в искането въпрос е: "подлежат ли на атакуване пред съдилищата всички административни актове, включително и тези, които по своя характер не са нормативни или индивидуални". Конституционният съд приема, че съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията, гражданите и юридическите лица могат да обжалват пред съдилищата всички административни актове, включително вътрешнослужебните, щом тези актове нарушават или застрашават техни права или законни интереси и не са изключени изрично със закон от съдебно обжалване. В мотивите на това тълкувателно решение Конституционният съд се позовава на друго свое решение № 13 от 22 юли 1993 г. по к. д. № 13 от 1993 г. по тълкуване на чл. 125, ал. 2 от Конституцията и във връзка с него приема, че конституционният контрол за законност върху актовете и действията на административните органи е израз на правозащитна функция на правовата държава и че съдебният контрол, предвиден в чл. 120 от Конституцията изразява цялостното обвързване на упражняване на държавната власт от нормите на правото. Следователно административни актове издават само административните органи и обжалването на административните актове, уредено в чл. 120 от Конституцията изразява цялостно обвързване на упражняване на държавната власт от нормите на правото. Съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията, гражданите и юридическите лица могат да обжалват пред съдилищата всички административни актове, включително вътрешнослужебните, щом тези актове нарушават или застрашават техни права или законни интереси и не са изключени изрично със закон от съдебно обжалване. По аргумент от противното от актовете, които не са издадени от административен орган, на обжалване по административен ред подлежат само тези от тях, за които изрично е предвидено в закон.
Първоинстанционният съд не разглежда въпроса дали решението на УС на НИП има характер на административен акт, а приема a priori, че е акт, подлежащ на оспорване по административен ред. Правомощията на УС на НИП са посочени в чл. 253 от ЗСВ (ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) (ЗСВ), а именно: 1.избира и освобождава директора и заместник-директорите; 2.приема учебните програми; 3.одобрява проекта на бюджет на Националния институт на правосъдието и го представя пред пленума на Висшия съдебен съвет; 4. приема вътрешните правила, предвидени в правилника по чл. 263; 5. одобрява състава на програмния съвет на Националния институт на правосъдието; 6. прави предложение пред пленума на Висшия съдебен съвет за определяне числеността на служителите; 7.приема тригодишен план за дейността си; 8. организира, ръководи и контролира участието на Националния институт на правосъдието в Европейската мрежа за съдебно обучение.
На основание чл. 263 ЗСВ, Правилникът за организацията и дейността на НИП и неговата администрация е приет от Висшият съдебен съвет (ВСС). Въз основа на правомощието по чл. 11, ал. 1, т. 4 от Правилника, Управителният съвет е приел Вътрешни правила за организацията и дейността на учебната дейност, подбора и възнагражденията на преподавателите в НИП. ЗСВ не дава регламентация относно правомощията на УС да взема конкретни решения, а дава възможност УС сам да уреди дейността си. Единствено в чл. 254 ЗСВ се посочва изискуемото мнозинството за вземане на решения от УС.
НИП е юридическо лице, второстепенен разпоредител с бюджет към ВСС. НИП се ръководи от УС, но се управлява и представлява от директора. Съгласно §1 от ДР на АПК, по смисъла на този кодекс „административен орган” е органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон. В този смисъл НИП не е административен орган, тъй като не принадлежи към системата на изпълнителната власт.
Съгласно чл. 49, ал. 3 от Правилника, постоянните преподаватели се одобряват от Управителния съвет по предложение на директора. Съдиите, прокурорите и следователите, привлечени като постоянни преподаватели, се командироват за срок от една година от Висшия съдебен съвет по предложение на Управителния съвет за сметка на Националния институт на правосъдието. Срокът може да бъде удължаван ежегодно след оценяване работата на постоянния преподавател от управителния съвет на Националния институт на правосъдието в рамките на обща продължителност пет години.
Работата като постоянен преподавател по отношение на съдиите, прокурорите и следователите не води до промяна в трудовото им правоотношение. Съгласно чл. 262, ал. 3 ЗСВ, съдиите, прокурорите и следователите привлечени като постоянни преподаватели се командироват от съответната колегия на ВСС. В този случай съдията, прокурора или следователя, привлечен като постоянен преподавател в НИП не заема друга длъжност равна по степен, по – ниска или по – висока, не получава друго възнаграждение, освен това, което му е определено за длъжността съдия, прокурор или следовател и не сменя мястото си на работа по трудовото си правоотношение, тъй като законодателят е предвидил командироване. Привличането като постоянен преподавател не се явява повишение или друга длъжност, за да се приеме, че с решението на УС се засяга конституционно установеното право на труд на кандидата П. П. и да се обоснове наличието на правен интерес. НИП чрез УС и директора следва да осигури качествено обучение на кандидатите за младши съдии, младши прокурори и младши следователи, като осъществява функцията на ВСС по чл. 30, ал. 2, т. 3 ЗСВ.
Процедурата по подбор на постоянни преподаватели представлява сложен фактически състав. Тя приключва с решението на съответната колегия на ВСС да командирова съответният одобрен от УС на НИП кандидат. Решението на УС на НИП не притежава белезите на индивидуален административен акт по дефиницията на чл. 21, ал. 1, във връзка с § 1, т. 1 от ДР на АПК. Тези действия в съответствие с чл. 21, ал. 5 от АПК не са индивидуални административни актове и съгласно чл. 64 от АПК не подлежат на самостоятелно обжалване, при липсата на изрична разпоредба за това в кодекса или специалния закон. На контрол за законосъобразност пред съда подлежат само индивидуалните, общите или подзаконовите нормативни актове или тези актове, на които въз основа на законова фикция е признато качеството на индивидуален административен акт.
Съдът като е разгледал спора, е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен, жалбата да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото пред АССГ – прекратено.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3, предл. първо от АПК, Върховният административен съд – шесто отделение РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 2500/13.04.2017г., постановено по адм. дело № 11882/2016г. по описа на Административен съд София – град.
О. Б. Р. жалбата на П. К. П. срещу решение, обективирано в т. 1 от протокол № 94/11.11.2016г. на Управителния съвет на Националния институт на правосъдието.
ПРЕКРАТЯВА производството по адм. дело № 11882/2016г. по описа на Административен съд София – град. РЕШЕНИЕТО е окончателно.