Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на младши експерт в звено „Общинска полиция“ в [община], [населено място], [улица] срещу Решение №107 от 06.10.2016 г. на Административен съд, гр. Я., постановено по административно дело №119/2016 г.

С обжалваното решение съдът отменя приложена на 03.06.2016 г. принудителна административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик“ по отношение на лек автомобил марка „Рено“, модел „Меган“, регистрационен [рег. номер на МПС], управляван от П. Д. Д.. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – младши експерт в звено „Общинска полиция“ в [община], счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно смесва производствата по налагане на административно наказание и прилагане на принудителна административна мярка. Факта, че административнонаказателната отговорност на г-жа Д. не е ангажирана не е основание да се приеме, че не е налице основание за прилагане на принудителната мярка с оглед на извършеното нарушение на чл. 94, ал. 3 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП).

Сочи, че по отношение на процесния автомобил са били налице предпоставките на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП, тъй като превозното средство е създавало опасност и е правило невъзможно преминаването на другите участници в движението. Като правоспособен водач г-жа Д. е следвало да познава разпоредбата на чл. 94, ал. 3 ЗДвП. От представения снимков материал е видно, че тротоарът е ограден и паркирането на него е забранено, както и че паркирането е по начин, който затруднява преминаването на пешеходци. Пешеходците е следвало да заобикалят превозното средство и да слизат на пътното платно, което създава опасност за тях и за преминаващите пътни превозни средства. Така паркиран е бил единствено автомобилът на г-жа Д., което е доказателство за самостоятелно взето решение.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата.

2. Ответникът по касационната жалба – П. Д. Д., счита същата за неоснователна. Съдът правилно е приел, че в хода на административното производство органът е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила – в протокола е посочено нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 2 ЗДвП, а в текстовата му част е описано нарушение паркиране на тротоара. При липса на акт за установяване на административно наказание или фиш съдът правилно е приел невъзможност да се установи вида на нарушението.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Ж. А., Адвокатска колегия, [населено място].

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът неправилно е приел, че доказателствата по делото не установяват наличие на хипотезата на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП. Производството по прилагане на принудителна административна мярка и по налагане на административно наказание са различни и липсата на акт за установяване на административно нарушение е без правно значение. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 24.03.2016 г., със Заповед №РД-102-00250, издадена на основание чл. 168, ал. 1 ЗДвП, кметът на [община] определя длъжностните лица, компетентни да осъществяват принудителни административни мерки по чл. 171, т. 5 ЗДвП, в т. ч. младши експерт в звено „Общинска полиция“.

2. На 03.06.2016 г. лек автомобил марка „Рено“, модел „Меган“, регистрационен [рег. номер на МПС] е бил паркиран на тротоара на [улица].

3. На 03.06.2016 г. около 14, 15 часа, младши експерт в звено „Общинска полиция“ в [община], прилага принудителна административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик“ по отношение на лек автомобил марка „Рено“, модел „Меган“, регистрационен [рег. номер на МПС], За приложената мярка е съставен протокол, в който е посочено, че автомобилът е „паркиран върху тротоара (плочки) – чл. 98, ал. 1, т. 2 ЗДвП“, като на място са били направени осем снимки.

4. В хода на съдебното производство ответникът представя:

а) Правилник за устройството и дейността на Общинско предприятие „Платени зони за паркиране“;

б) Вътрешни правила за реда и начина за принудително отстраняване на неправилно паркирани пътни превозни средства на територията на [община];

в) схема на пътната сигнализация по [улица], на която е посочено поставянето на пътен знак В27 „Забранени са престоят и паркирането“ и допълнителна табела Т 4 „Продължаване зоната на действие на пътни знаци В27 и В28“ с посочени 10 м;

г) осем броя снимки на автомобил марка „Рено“, модел „Меган“, регистрационен [рег. номер на МПС] . ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената принудителна мярка е издадена от компетентен орган и в исканата от закона форма – устна, по аргумент от чл. 172, ал. 1 ЗДвП, но при съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В съставения за мярката протокол органът е посочил като основание за преместването на автомобила чл. 98, ал. 1, т. 2 ЗДвП, но в представената писмена защита се твърди, че е допусната фактическа грешка и нарушението е на чл. 94, ал. 3 ЗДвП. Липсата на съставен акт за административно нарушение не позволява да се установи какво точно е нарушението, а описанието в протокола е недостатъчно, за да се установи какво е нарушението.

По делото не са представени доказателства, които установяват паркирането на процесното превозно средство по начин, който създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Представените снимки са без дата и на тях липсва знак, предупреждаващ за принудителното преместване. Факта на паркиране на тротоара сам по себе си не осъществява чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП.

Въз основа на това прави извод за незаконосъобразност на мярката и я отменя. Крайният извод на съда е правилен. V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон. С оглед на доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок на съдебното решение спорът по делото е за наличието на елементите на фактическия състав на мярката по чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП.

Както сочи и съдът разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП съдържа три различни хипотези, при които е допустимо прилагането на мярката: 1) паркиране в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирано превозно средство; 2) паркиране по начин, който създава опасност за другите участници в движението и 3) паркиране по начин, който прави невъзможно преминаването на другите участници в движението.

Видно от доказателствата по делото в случая безспорно не е налице първата хипотеза. На представения по делото снимков материал не се установява наличие на неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирано превозно средство. Такъв знак не е посочен и на представената схема на пътната сигнализация по [улица].

Спорът по делото е за наличието на втората или на третата хипотези. За процесната принудителна мярка, по силата на изрична законова разпоредба – a contrario от чл. 172, ал. 1 ЗДвП, не е валидно общото изискване за писмена форма. Мярката е валидна и при устното й постановяване. Тъй като мярката е в устна форма, то нейните мотиви следва да бъдат изведени от фактите, предхождащи и/или съпътстващи прилагането й. Законодателят не е ограничил доказателствените средства за доказването на релевантните факти. С оглед на това съставеният от органа протокол, в който са отразени релевантни за прилагането на мярката факти, както и съставеният снимков материал могат да бъдат доказателства за фактическите основания на органа.

Безспорно по делото е, че в съставения от органа протокол за изпълнение на процесната принудителна мярка е посочено нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 2 ЗДвП и „паркиране върху тротоара“. Съгласно чл. 98, ал. 1, т. 2 ЗДвП забранен е престоят и паркирането на пътно превозно средство до престояващо или паркирано пътно превозно средство от страната на движението. От посоченото в протокола и от представения снимков материал е видно, че процесното превозно средство е паркирано на тротоара, а не на пътното платно, поради което безспорно, хипотезата на чл. 98, ал. 1, т. 2 ЗДвП не е осъществена. Този факт не се оспорва и от касатора.

Следва да се посочи, че сам по себе си факта на допуснато от водача нарушение на чл. 98, ал. 1 и 2 ЗДвП, в която и да е от хипотезите, не води автоматично до извод за осъществени предпоставките на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП, защото разпоредбата изисква не доказване на конкретно нарушена правна норма, а обективно паркиране по начин, който създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Този начин на паркиране би могъл и да бъде в нарушение на изрична забрана за начин на паркиране, но това не e елемент на фактическия състав. Решаващото е обективно създадената опасност или невъзможност за преминаване.

С оглед на това мотивите на съда за неправилност на посоченото в протокола правно основание и в съответствие с това на невъзможност да се установи вида на допуснатото от водача нарушение на правилата за движение е неправилен. Релевантното в случая е начинът на паркиране създава ли опасност, съответно прави ли невъзможно преминаването на другите участници, а не коя от хипотезите на чл. 98 ЗДвП е нарушил водачът. Конкретно нарушената правна норма е релевантна за акта за установяване на административно нарушение, защото в него трябва да бъде посочена нарушената норма, но за принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП е важно да се установи искания от закона ефект от паркирането.

От доказателствата по делото – протокола и снимковия материал, е видно, че процесният автомобил е паркиран на тротоара. По принцип паркирано на тротоара пътно превозно средство би могло да създаде опасност или да направи невъзможно преминаването на другите участници в движението. В случая обаче, представеният по делото снимков материал, първо, както сочи и съдът, не е датиран. Това не дава възможност да се обвърже снимковия материал с приложената мярка, тъй като не е ясно на коя дата са направени снимките. И второ. От самия снимков материал не може да се установи създаването на опасност или невъзможност за преминаването на другите участници в движението. Четири от осемте снимки са фокусирани изцяло върху колелата на паркирания автомобил, поради което не съдържат информация за възможностите за преминаване на другите участници и за опасността за тях. От другите четири снимки е видно, че от двете страни на превозното средство има място за преминаване, което значи, че пешеходците не са принудени да слизат на пътното платно, за да преминат. Това прави неоснователен довода на касатора за създадена опасност за пешеходците. От снимките не може да се установи в дясно от паркирания автомобил тревна площ ли е, но с оглед на факта, че от тази страна се намират и други паркирани автомобили това допускане не се установява като между процесния и другите паркирани автомобили има място за преминаване на пешеходци. Освен снимковия материал няма друго доказателство, което да установява начина на паркиране на процесния автомобил, за да може съдът да направи преценка на основателността на мотива на органа да приложи мярката.

Процесният автомобил би могло да е паркиран в нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП, тъй като не се установява мястото да е означено като такова за паркиране, макар да не може от снимковия материал да се установи отстоянието до сграда, но този факт – на нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП, не води автоматично до осъществяване на фактическия състав на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП.

С оглед на горното правилен се явява крайният извод на съда за недоказаност на фактическия състав на някоя от двете хипотези на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП.

Неправилни са мотивите на съда за необходимостта от издаване на акт за установяване на нарушение и с оглед на липсата му за невъзможност да се докажат предпоставките на принудителната мярка. Съставянето на акт за установяване на административно нарушение има отношение към административнонаказателната отговорност на водача, чиято цел е да се накаже водача за допуснатото административно нарушение, но няма отношение към принудителната мярка, която цели да се преустанови нарушението. Тази неправилност на мотивите на съда не е довела до неправилност на крайния му извод, поради което не е основание за отмяна на обжалваното съдебно решение.

С оглед на горното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение, макар и частично основателни, не доказват неправилност на крайния извод на съда за незаконосъобразност на оспорената принудителна мярка. Това прави съдебното решение правилно и съдът следва да го остави в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК съдът следва да осъди [община] – юридическото лице, в чиято структура е органът – касатор, да заплати на г-жа Д. направените по делото разноски за настоящата инстанция. Същите, видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие №69456 от 03.11.2016 г. са в размер на 150, 00 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №107 от 06.10.2016 г. на Административен съд, гр. Я., постановено по административно дело №119/2016 г.

ОСЪЖДА [община], [населено място], [улица] да заплати на П. Д. Д., [населено място], [улица][жилищен адрес] 150, 00 (сто и петдесет) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.