Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Столична община, чрез юрисконсулт С. Д., против решение № 10562 от 03. 12. 2021 г. по гр. д. № 2004/2020 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, потвърждаващо решение № 517 от 20.01. 2020 г. по гр. д. № 16880/2018 г. на СГС, ГО, 10 с-в, в частта му, с която е осъдена Столична община, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на Б. П. Д. сумата 20000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 613, 40 лв. обезщетение за имуществени вреди от телесни увреждания - множество фрактури в областта на глезенната става и на тънката кост на подбедрицата на левия крак, настъпили на 30. 03. 2018 г., ведно със законните лихви върху тези суми от 30. 03. 2018 г. до окончателното им изплащане. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 49, чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Иска се допускането му до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК.

Подаден е писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Б. П. Д., чрез адв. Т. В., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Касационната жалба е недопустима в частта й срещу въззивното решение потвърждаващо първоинстанционното в частта му уважаваща иска по чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 613, 40 лв., ведно със законните лихви върху тази сума от 30. 03. 2018 г. до окончателното й изплащане, предвид цената на иска и с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В посочената част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а касационното производство частично прекратено.

В останалата част касационната жалба е допустима.

За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране обективната гаранционно-обезпечителна отговорност на общината. Налице е противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за поддръжка на общинските улици и тротоари в [населено място] в състояние, непораждащо опасност за участниците в движението, които задължения произтичат от разпоредбите на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС и чл. чл. 8, ал. 3 ЗП, както и чл. 19, ал. 1, т. 2, чл. 31, чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата, чл. 48, т. 2, б. „а“ и б. „б“ ППЗП и чл. 3, ал. 1, т. 3 от Наредба № РД-02-20-19/12. 11. 2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата – в случая неотстраняване в продължение на години на съществуваща на тротоара дупка с дълбочина и размери надхвърлящи обичайно допустимите неравности на терена. За недоказано е прието възражението на общината, че дупката се намира в терен, който е частна, а не общинска собственост, поради което общината не е длъжна да следи и да се грижи за състоянието му. Прието е за установено наличието на причинна връзка между неимуществените вреди и противоправното поведение на общински служители, на които е било възложено изпълнение на задълженията, произтичащи от цитираните по-горе нормативни разпоредби – фрактурите в областта на левия глезен на ищцата и фрактурата на тънката кост на подбедрицата на ищцата, причинили й болки и страдания, са получени в резултат на пропадане на крака на ищцата в неотстранената дълбока дупка на тротоарното платно. Прието е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд е спазил критериите по чл. 52 ЗЗД, определяйки сумата 40000 лв. като справедлив размер на обезщетението: съобразил е местонахождение, брой и вид фрактури, наложилото се оперативно лечение за открито наместване на счупените кости и фиксирането им с винтове, продължителността на лечебния и възстановителен период (три месеца), интензитета на търпените болки и страдания (особено през първия месец след злополуката и при провежданата рехабилитация), неудобствата и ограниченията от обездвижването и затруднения при придвижването. За основателно е прието и направеното от общината възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изразяващо се в непроявено достатъчно внимание от ищцата предвид обстоятелството, че същата се е движила в светлата част на деня, по познат за нея терен, знаела е за наличието на дупката. Размерът на съпричиняване е определен на 1/2, при което искът по чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за 20000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства и в частност – свидетелските показания на очевидец относно механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск.

Въпросът се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 83 от 30. 06. 2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, 4 г. о. и решение № 163 от 03. 02. 2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, 3 г. о.

2. Критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли съдът да събира информация и да изследва месечните доходи на пострадалото лице.

Въпросът се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 196 от 03. 02. 2021 г. по гр. д. № 925/2020 г. на ВКС, 4 г. о., както и във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. В съответствие с практиката на ВКС, включително и с посочената от касатора, въззивният съд, съобразявайки се с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията, дадени с ТР № 1/2013 г., и като инстанция по съществото на спора, е анализирал събраните по делото гласни и писмени доказателства, обсъдил е направените от страните доводи и възражения, направил е собствени фактически и правни изводи. При преценка достоверността на показанията на разпитания по делото свидетел-очевидец, съдържащи данни за механизма на настъпване на увреждането, състоянието на ищцата след инцидента и в хода на лечебния и възстановителен процес, търпените от нея болки, страдания и неудобства е спазил изискванията на чл. 172ГПК, съпоставяйки изложените от свидетеля факти с останалите доказателства – заключението на съдебномедицинската експертиза и медицински документи, приемайки ги за достоверни. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща спора по същество. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на съда не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос.

В съответствие с формираната задължителна съдебна практика - ППВС № 7/1958 г., ППВС 7/1959 г., както и с посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд, възприемайки изводите на първоинстанционния, е посочил, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени всички релевантни факти, установени по делото – вида и броя на травматичните увреждания, проведеното оперативно лечение, продължителността на лечебния и възстановителен период, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, битовите неудобства от невъзможността за самостоятелно обслужване и от затрудненото придвижване, възрастта на ищцата, социално-икономическите условия в страната към настъпване на инцидента.

В практиката на ВКС се застъпва становището, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази с обществените и икономически условия в страната към настъпване на инцидента, но не и с конкретните месечни доходи на пострадалото лице, каквато теза се поддържа от касатора.

Възприет е за правилен изводът на първоинстанционния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, изразяващо се в непроявено достатъчно внимание от ищцата предвид обстоятелството, че същата се е движила в светлата част на деня, по познат за нея терен, знаела е за наличието на дупката, не е подала жалба до общината за извършване на ремонт и отстраняването й. За яснота следва да се посочи, че коментираното поведение на ищцата не е съпричиняващо по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и не следва да се присъжда само част от определеното обезщетение за неимуществени вреди. В този смисъл, дори размерът на обезщетението да се определи на 20000 лв. (касае се за множество фрактури в областта на глезенната става и за фрактура на една от костите на подбедрицата, което е наложило извършване на операция за открито наместване на костите и фиксирането им с винтове, за висок интензитет болки, търпени месец след инцидента и през периода на рехабилитацията, както и през останалото време от лечебния и възстановителен процес – макар и с по-нисък интензитет, за изключителни неудобства при придвижването в продължение на три месеца и необходимостта от чужда помощ и обслужване през първия месец след инцидента, за търпени ограничения от жена на средна възраст, активна и работеща), то същото би подлежало на присъждане в пълен размер, без да се прилага чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

В останалата част изложението на основанията за допускане до касационно обжалване съдържа множество оплаквания за постановяване на решението при съществени процесуални нарушения, допуснати при преценка и обсъждане на доказателствата и при изготвяне на мотивите към решението, за несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства и за нарушения на материалния закон – чл. 49, 45 и 52 ЗЗД. Тези оплаквания по съществото си представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК. Обсъждането им е свързано с преценка правилността на решението, извършването на каквато е недопустимо във фазата по чл. 288 ГПК

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение Позоваването на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е формално и се изразява в текстово възпроизвеждане на цитираната правна норма, без да се обосновава в какво се изразява твърдяната очевидната неправилност на акта. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда. Независимо от това, за пълнота следва да се добави, че посочените в изложението пороци на съдебния акт във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката.

С оглед на изложеното настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото, Столична община следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Б. П. Д. сумата 600 лв. разноски за касационната инстанция, представляваща разходи за адвокатско възнаграждения.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10562 от 03. 12. 2021 г. по гр. д. № 2004/2020 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, потвърждаващо решение № 517 от 20.01. 2020 г. по гр. д. № 16880/2018 г. на СГС, ГО, 10 с-в, в частта, с която е осъдена Столична община, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на Б. П. Д. сумата 20000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания - множество фрактури в областта на лявата глезенна става и на тънката кост на подбедрицата на левия крак, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 03. 2018 г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Столична община, чрез юрисконсулт С. Д., касационна жалба срещу решение № 10562 от 03. 12. 2021 г. по гр. д. № 2004/2020 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, потвърждаващо решение № 517 от 20.01. 2020 г. по гр. д. № 16880/2018 г. на СГС, ГО, 10 с-в, в частта, с която е осъдена Столична община, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на Б. П. Д. сумата 613, 40 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 03. 2018 г. до окончателното й изплащане, И ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 1372/2022 г. на ВКС, 1 г. о., в посочената част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в прекратителната част подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му, а в останалата част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: