Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Образувано е по частните жалби на „Булбилд БГ“ ЕООД и „Булкар БГ“ ООД, чрез адв. Й. Ч. от САК, срещу определение № 10219 от 9.07.2021 год. по въззивно гр. д. № 853/2020 год. на Софийския апелативен съд. С него са оставени без уважение молбите им за изменение на постановеното по същото дело решение № 10314 от 16.04.2021 год. в частта за разноските и „Булбилд БГ“ ЕООД е осъден да заплати държавна такса в размер на 5 562.32 лв. по сметка на съда.

Жалбоподателите считат определението за неправилно. Не е съобразено, че с въззивното решение съдът е уважил претенцията на първия жалбоподател за извършените в спорните имоти подобрения, като е осъдил първоначалния ищец Р. Т. да му заплати стойността им в размер на сумата 139 058 лв., като е без значение заявяването й в исковото производство чрез възражение. С оглед този изход на спора за подобренията в полза на дружеството, същото има право на присъждане на направените деловодни разноски, включващи заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата по делото, както и дължимата държавна такса върху уважения размер на тези претенции следва да се възложи на Р. Т., а не на дружеството. Поради допуснатите съществени процесуални нарушения на чл. 77 и чл. 78 ГПК се иска отмяна на обжалваното определение, като се измени въззивното решение в частта за разноските и се осъди Р. Т. да заплати на дружеството заплатения адвокатски хонорар в размер на по 4 311.16 лв. за всяка инстанция, както и същият да заплати дължимата държавна такса в полза на съда върху уважената претенция за подобренията в имотите.

На съществено процесуално нарушение на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК се позовава и вторият жалбоподател, който поддържа, че предявеният срещу него иск на Р. Т. по чл. 108 ЗС е отхвърлен и с оглед този изход на спора той има право на разноски, а не ищецът, както неправилно е постановил въззивният съд. Произнасянето по иска в установителната му част в полза на ищеца не обосновава положителен изход за него по ревандикационния иск, който е един и изходът по него се определя от отхърлянето му в осъдителната част за предаване на владението върху имота. В този смисъл иска отмяна на обжалваното определение и изменение на въззивното решение в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на ищеца разноски.

И двете жалби се оспорват от Р. М. Т., чрез адв. Ел. И., по изложените в писмените отговори съображения за неоснователност, респ. недопустимост. Иска да се потвърди обжалваното определение.

За да постанови обжалваното определение състав на Апелативен съд – София приел, че въпреки постановяването на решение по чл. 247 ГПК за отхвърляне на иска срещу „Булкар БГ“ ООД за предаване на държането на имотите, то същото не е основание за изменение на решението в частта, в която дружеството е осъдено да плати разноски на ищеца. Неоснователна е молбата и на второто дружество, тъй като то не е предявило искове, за да му се присъдят разноски, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, нито е налице основание за това по чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като няма отхвърлена част от иска, а признати подобрения.

С оглед направената от въззивния съд констатация, че с решението не е присъдена дължимата върху признатите подобрения държавна такса, ответникът по иска „Булбилд БГ“ ЕООД е осъден, на основание чл. 77 ГПК да заплати същата в размер на 5562.32 лв. по сметка на съда. Приел, че в тази част определението му не подлежи на обжалване, в какъвто смисъл е и поддържаният от ответника в настоящето производство довод за недопустимост на частната жалба.

Настоящият съдебен състав на ВКС, II г. о., като съобрази данните по делото и съображенията на страните, намира, че частните жалби са постъпили в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са процесуално допустими. Разгледани по същество, същите са частично основателни, поради следните съображения:

Предявените от Р. Т. искове по чл. 108 ЗС са уважени по отношение на двете дружества, ответници по тях, в установителната им част, като същият е признат за собственик на процесните имоти на основание договорите за продажба, като само едното от тях – „Булбилд БГ“ ЕООД е осъдено да му предаде владението върху тях. По отношение на второто - „Булкар БГ“ ООД, искът за предаване на държането върху спорните имоти е отхвърлен /допълнително решение № 10463 от 9.07.2021 год. по в. гр. д. № 853/2020 год. на САС/. Подадената касационна жалба на „Булкар БГ“ ООД срещу въззивното решение в тази част е оставена без разглеждане с определение № 314 от 6.07.2022 год. по гр. д. № 4748/2021 год. на ВКС, ІІ г. о., влязло в сила, а в останалата му част същото не е допуснато до касационно обжалване.

С оглед горното произнасяне на съда, независимо от уважаване на иска за собственост в установителната му част и по отношение на второто дружество, по отношение на него същият е отхвърлен с оглед отхвърляне на искането за предаване на владението, респ. държането върху имота. В този смисъл е съдебната практика, на която се е позовал жалбоподателят - Опр. № 31 от 7.02.2018 год. по ч. гр. д. № 5128/2017 год. на І г. о. на ВКС, в което приетият извод е обоснован с мотивите в т. 2А от ТР № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС. В тях е прието, че искът по чл. 108 ЗС съдържа две искания за правна защита, и по всяко от тях съдът следва да се произнесе, но различното произнасяне по тях не означава частично уважаване на иска по чл. 108 ЗС, който е един. С уважаване на първото искане всъщност се установява наличието на една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС.

В настоящият случай искът по чл. 108 ЗС срещу „Булкар БГ“ ООД е отхвърлен изцяло, поради което и ищецът по него няма право на разноски срещу този ответник. Молбата за изменение на въззивното решение в частта му, с която този ответник е осъден заедно с другото дружество да заплати на ищеца Р. Т. направените по делото разноски е основателна и следва да се уважи, като се измени решението с отмяната му в тази му част.

Молбата на „Булкар БГ“ ООД за изменение на въззивното решение в частта му за разноските /вх. № 34155 от 26.05.2021 год./ не съдържа искане за присъждане на разноски в негова полза, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което и съдът не дължи произнасяне по такъв предмет. Произнасянето по заявеното искане в този смисъл в хода на въззивното производство е било в компетентността на въззивният съд, в т. ч. и по реда на чл. 248 ГПК.

С въззивното решение е уважено направеното в условията на евентуалност възражение на „Булбилд БГ“ ЕООД за присъждане на направените от него подобрения в спорните имоти, като ищецът е осъден да му заплати сумата 139 058 лв., представляваща увеличената им стойност вследствие на тези подобрения. По този начин ответното дружество е получило съдебна защита на претендираното вземане за подобрения, упражнено от ответника срещу предявения ревандикационен иск с възражение, по което е налице произнасяне и е формирана сила на пресъдено нещо, като ищецът Р. Т. е осъден да заплати на дружеството горната сума. Макар и неблагоприятният резултат от произнасянето по възражението да е за последния и решаването на въпроса за отговорността за разноските да зависи от изхода по спора, жалбата на „Булбилд БГ“ ЕООД е неоснователна. Видно от договора за правна защита и съдействие от 3.02.20 год./л. 106/ направените от дружеството разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение във въззивното производство са за защита с предмет изготвяне и депозиране на отговор на въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд и представителство при извършване на необходимите съдопроизводствени действия до окончателното приключване на делото пред инстанцията, като няма данни да са уговорени разноски по повод поддържаното от дружеството евентуално възражение за подобренията. С оглед обжалването на резултата по делото пред първоинстнанционния съд, тази претенция не е била и предмет на въззивната жалба, подадена от ищеца с оглед отхвърляне на предявения от него ревандикационен иск. Липсва такова разграничение в уговорения размер на заплатеното адвокатско възнаграждение с оглед защитата на дружеството и в първоинстанционното производство /договор от 6.02.2019 год./ на л. 511. Поради това и произнасянето по възражението за подобренията в полза на дружеството, ответник по ревандикационния иск, не обосновава присъждане на разноски в претендирания от него размер съгласно предвиденото в Наредба № 1/2004 год., тъй като липсват доказателства такива да са направени именно по повод това възражение, като средство за защита в процеса по предявения ревандикационен иск срещу дружествата. Както е предвидено в ТР № 6 /2012 год. на ОСГТК на ВКС, т. 1 присъждат се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, когато страната го е заплатила, а в случая липсват представени доказателства за уговорено, респ. заплатено адвокатско възнаграждение за защитата срещу иска чрез възражението за подобрения и право на задържане.

Макар и процесуално допустима частната жалба срещу определението на апелативния съд като въззивна инстанция в частта за държавната такса, с оглед на това, че производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, същата е неоснователна. Съображението за този извод се извежда от правната характеристика на възражението, което не е самостоятелен иск, макар и произнасянето по него да се ползва със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/. С предявяването на възражението ответникът не променя своето процесуално качество, поради което и неприложима е разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК да иска присъждане на разноски. Неприложим е и чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което и както е прието в Определение № 374 от 5.07.2019 год. по присъединените гр. д. №№ 3344 и 3345, двете по описа за 2018 год. на ВКС, ІІ г. о., поради липсата на правна норма, уреждаща сходен случай, общото правило следва да се изведе по аналогия на правото, като е прието е, че с оглед облекченото процесуално положение на добросъвестния владелец, направил възражението за подобрения, да плати държавната такса не при предявяването му, а след уважаване на възражението и съобразно уважения размер на подобренията /т. 10 от Тарифата за държавните такси/, и общите принципи на правовата държава в тяхното съчетание, не допускат възлагане на същата в тежест на ищеца с уважен иск, срещу който е предявено и уважено възражението за подобренията.

Настоящият състав споделя извода в цитираното определение, в т. ч. и изложените съображения относно спазване на принципа на справедливостта, както и на цитирания принцип от римското частно право „Комуто ползите, нему и тежестите“. В подкрепа на същите, респ. на извод за неоснователност на частната жалба против определението на въззивния съд в частта му относно държавната такса, дължима от дружеството, жалбоподател, се явява и извода на въззивния съд в решението му за приетата недобросъвестност на този ответник, послужил му като основание да не уважи правото на задържане на имотите.

Водим от горното настоящият състав на ВКС, II г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯВА определение № 10219 от 9.07.2021 год. по въззивно гр. д. № 853/2020 год. на Софийския апелативен съд в частта му, с която е оставена без уважение молбата на „Булкар БГ“ ООД за изменение на въззивното решение в частта за разноските и вместо това постановява:

ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 10314 от 16.04.2021 г. по въззивно гр. д. № 853/2020 год. на Софийския апелативен съд в частта за разноските, като го ОТМЕНЯ в частта, с която е осъдено „Булкар БГ“ ООД да заплати на Р. М. Т. разноски за двете съдебни инстанции.

ПОТВЪРЖДАВА горното определение № 10219 от 9.07.2021 год. по в. гр. д. № 853/2020 год. на Софийския апелативен съд в останалите му обжалвани части.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.