Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] – гр. [населено място] чрез процесуалния си представител адв. М. П. срещу решение № 1404/24.07.2017 г., постановено по адм. дело № 2178/2016 г. по описа на Административен съд – гр. В., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № Р-03000315007335-091-001/14.04.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП в частта, потвърдена с решение № 180/04.07.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. В. при ЦУ на НАП за непризнато право на данъчен кредит по фактури, издадени от [фирма] и е определено задължение за ДДС, както следва за месец май 2015 г. в размер на 3 375 лв.; за месец юни 2015 г. – 675 лв.; за месец юли 2015 г. – 7 425 лв. или общо в размер на 11 475 лв. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че доставките са реални и е получил договорените услуги – отдаване под наем на жилищна сграда по чл. 228 ЗЗД. Сочи, че след сключване на договора за наем наемодателят е започнал да изпълнява договорното си задължение за извършване на ремонт на жилищната сграда и затова е необоснован изводът на съда за изначална невъзможност да бъде реализиран сключения договор. Според касатора касае се за обичайна практика при сключване на дългосрочен договор за наем, наетият имот да бъде продължително ремонтиран, за да се пригоди за нуждите на наемателя. По повод позоваването в съдебното решение (а и в ревизионния акт) на чл. 10, ал. 1, т. 3 ЗДДС касационният жалбоподател счита, че в случая няма спор, че имотът се ползва от жалбоподателя само за офис и за преотдаване под наем. Счита, че ако ревизионният акт се потвърди ДДС ще бъде събран два пъти – веднъж от доставчика – наемодател, който е начислил и внесъл данъка в бюджета и веднъж от получателя – наемател с отказа от правото на данъчен кредит. Подробни съображения, обосноваващи оплакванията са развити в касационната жалба, с която се иска отмяна на съдебното решение и отмяна на ревизионния акт. Претендира се присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. В. при ЦУ на НАП чрез депозирана от юриск. К. молба я оспорва и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

За да отхвърли жалбата срещу оспорения от [фирма] ревизионен акт, първоинстанционният съд е приел, че имотът по доставките – отдаване под наем за месеците януари – юли 2015 г., когато имотът безспорно е ремонтиран от наемодателя и не е бил предоставен на наемателя за ползване, поради което е и упражненото право на ползване на данъчен кредит е за нереални услуги и затова не е налице изпълнение на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Съдът се е позовал и на ограничението, предвидено в чл. 70, ал. 1 ЗДДС, както и на решение по дела С-118/11 на СЕС, като в него е посочено, че чл. 169, буква а) от Директива 2006/112/ЕО се тълкува в смисъл, че нает автомобил се използва за целите на облагаеми сделки на данъчнозадълженото лице, ако съществува пряка и непосредствена връзка между използването му и икономическата дейност на това лице, като правото на приспадане възниква при изтичането на периода, за който се отнася всяко от плащанията, и към същия момент следва да се има предвид наличието на такава връзка. Съдът се е позовал на заключението на съдебно-икономическата експертиза, според която разходите за наем участват във формирането на финансовия резултат за периода, но вещото лице не е могло да направи категоричен извод, че тези разходи са част от цената на сключените от дружеството договори за изработка, от които е реализирало приходи. Обжалваното решение е правилно постановено.

Наличието на сключен договор за наем и издаването на фактури за всеки месец поотделно, в случая от месеците май, юни и юли 2015 г., по които [фирма] е упражнило право на данъчен кредит доказват за възникнали облигационни правоотношения между страните по доставките. В случая спорен между страните е въпроса дали имотът по договора за наем действително е използван от жалбоподателя за неговата икономическа дейност. От доказателствата по делото съдът правилно е приел, че по договора за наем от 24.11.2014 г. наемодателят е извършвал ремонт на жилищната сграда в продължение на 3 години, а наемателят е заплатил авансово цялата наемна цена при сключване на договора. В периода на ремонта правилно е прието от решаващия съд, че наемателят – [фирма] не е използвал имота за своята икономическа дейност. Следователно срещу платената наемна цена за целия срок на договора наемателят не е използвал имота за икономическата си дейност предвид, че в него наемодателят е извършвал ремонти, но въпреки това наемателят е заплатил авансова цялата сума по договора за наем.

Законосъобразен е направения извод от първоинстанционния съд, че фактурите, с които е документиран наема на недвижимия имот по договора от 24.11.2014 г., са съставени при липса на доставка. Наистина за правото на данъчен кредит наличието на свързаност между страните по доставката не води автоматично да непризнаване правото на данъчен кредит, но след като имотът не е бил предоставен за ползване от наемателя, не може да се приемат неговите доводи, че го е използвал за своята икономическа дейност.

Неоснователно се твърди в касационната жалба, че неправилно съдът се е позовал на решение по дело С-118/11 на СЕС, тъй като то било неприложимо. Тъкмо обратното решение по дело С-118/11 касае именно доставки на наем, като разликата с процесния случай, е че решението на СЕС се отнася до наем на автомобил, а настоящия казус третира наем на недвижим имот. В решението си СЕС категорично заключава, че наетата вещ се счита, че се използва за целите на облагаеми сделки на данъчнозадълженото лице, ако съществува пряка и непосредствена връзка между използването й и икономическата дейност на задълженото лице, както и че правото на приспадане възниква при изтичането на периода, за който се отнася всяко от плащанията. Има се предвид, че при договорите за наем са налице периодични плащания, поради което е налице относимост на цитираното решение на СЕС към настоящия казус, поради което и първоинстанционният съд правилно се е позовал на него. Съгласно националната уредба доставката на услуга, дефинирана в чл. 9, ал. 1 ЗДДС предвижда, че това е всяко извършване на услуга, а отдаването под наем представлява услуга, при която на основание чл. 25, ал. 4 ЗДДС плащанията са периодични. Макар цялата наемна цена да е заплатена авансово от наемателя, наемодателят е издал фактури помесечно и именно по тях жалбоподателят е упражнил правото на приспадане на данъчен кредит, но при неизползването на имота по предназначение, правилно и приходните органи, а впоследствие и съда са приели, че данъчният кредит незаконосъобразно е упражнен предвид ограничението на чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС. За него в решение по С-118/11 СЕС изрично е приел, че чл. 70, ал. 1 ЗДДС не ограничава правото на приспадане на данъчен кредит по смисъла на чл. 176 от Директивата.

Предвид установената фактическа обстановка по делото и обсъдените в цялост доказателства по делото, законосъобразен е направения извод от решаващия съд, че е налице изначална невъзможност за реализиране на договора за наем, тъй като и предварителното споразумение от 12.11.2014 г. и договорът за наем от 24.11.2014 г. сочат, че жилищната сграда не е била предоставена на сочения в договора наемател за използване, вкл. и към 01.02.2016 г., когато ревизиращите органи са извършили проверка на място и са установили, че наемателят не използва сградата за своята икономическа дейност. Обстоятелството, че на 14.11.2014 г. административният адрес на имота е вписан като адрес на управление на жалбоподателя, не променя горните изводи, след като в действителност наемодателят не го е предоставил за ползване, а сам е извършвал основен ремонт на жилищната сграда.

Представянето от касационния жалбоподател в първоинстанционното съдебно производство на доказателства за преотдаване на процесната жилищна сграда на свързани лица [наименование], Адвокатско дружество [фирма] и Г. П. не потвърждават доводите му, че е използвал имотът за икономическата си дейност, а тъкмо обратното. Освен това правилно тези доказателства са преценени от първоинстанционния съд като неотносими към правото на данъчен кредит на касационния жалбоподател, тъй като преотдаването на имота под наем през 2016 г. е извън периодите, за които е ползван данъчния кредит от [фирма].

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на настоящата касационна инстанция счита, че обжалваното решение не страда от сочените от касатора пороци, поради което като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на делото и направеното искане от юриск. К. в представената молба с характер на писмени бележки, на дирекция „ОДОП“ – гр. В. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 874, 25 лв.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1404/24.07.2017 г., постановено по адм. дело № 2178/2016 г. по описа на Административен съд – гр. В..

ОСЪЖДА [фирма] – гр. [населено място] да заплати на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. В. при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 874, 25 лв. Решението не подлежи на обжалване.