Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на сектор „Охранителна полиция“ в [номер] районно управление – гр. [населено място], в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Д., срещу Решение №432 от 02.11.2017 г. на Административен съд, гр. Д., постановено по административно дело №494/2017 г.

С обжалваното решение съдът отменя Заповед №17-1717-000031 от 23.08.2017 г. на началника на сектор „Охранителна полиция“ в [номер] районно управление – гр. [населено място] в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Д., с която на А. Д. П., на основание чл. 171, т. 2а от Закон за движение по пътищата, е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ за срок от 180 дни.

Касационният жалбоподател - началникът на сектор „Охранителна полиция“ в [номер] районно управление – гр. [населено място] в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Д., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът, въпреки че приема за спазени всички изисквания при издаване на заповедта необосновано приема, че тя се явява закъсняла и безсмислена, несъобразена с целта на закона.

Излага фактите по делото и сочи, че по делото е безспорно установен факта на непредприемането от г-н П. повече от десет месеца на действия по придобиване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. Съдът не е съобразил, че съгласно чл. 57, ал. 1 АПК административният акт се издава четиринадесет дни от датата на започване на административното производство.

Сочи, че според съда е по-добре един нарушител да не бъде санкциониран при безспорно доказана вина.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н П..

Ответникът по касационната жалба – А. Д. П., счита същата за неоснователна. Съдът правилно е установил, че заповедта е издадена две седмици след установяване на нарушението, когато вече е издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство. С оглед на това правилен е изводът на съда за нарушение на чл. 22 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН) и чл. 6, ал. 2 АПК.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от адв. К. И., Адвокатска колегия гр. [населено място].

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът правилно е възприел и установил фактическата обстановка, но неправилно е приложил закона като е приел нарушение на чл. 6 АПК. Излага фактите по делото и сочи, че административният орган не е бил уведомен, че към датата на издаване на оспорената заповед на г-н П. е издадено свидетелството за управление на моторно превозно средство.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 30.09.2016 г. А. Д. П. декларира пред компетентните органи, че е загубил свидетелството си за управление на моторно превозно средство.

2. На 10.08.2017 г. при извършена от компетентните органи проверка е установено, че А. Д. П. управлява собствения си лек автомобил, марка „Хонда“, модел „Сивик“, регистрационен [рег. номер на МПС], като го паркира в нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП) – пътен знак Б27, и без да притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство – нарушение на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение №125, подписан от г-н П. без възражения като със съставянето на акта са иззети регистрационните табели на моторното превозно средство.

3. На 10.08.2017 г. г-н П. подава молба за издаване на дубликат на изгубеното свидетелство за управление на моторно превозно средство.

4. На 23.08.2017 г. на А. Д. П. е издаден дубликат на свидетелство за управление на моторно превозно средство №283377634 от Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Д..

5. На 23.08.2017 г., със Заповед №17-1717-000031, издадена на основание чл. 171, т. 2а ЗДвП, началникът на сектор „Охранителна полиция“ в [номер] районно управление, гр. Д., в Областната дирекция на министерството на вътрешните работи, гр. Д., прилага на г-н П. принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ за срок от 180 дни.

6. По делото органът е представил Заповед №357з-815 от 19.04.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Д., с която оправомощава началниците на секторни групи „Охранителна полиция“ в районните управления в областната дирекция да издават заповеди по чл. 171, т. 2а ЗДвП.

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон, но в противоречие с неговата цел.

Съдът приема за безспорно установено, че г-н П. е управлявал моторно превозно средство без свидетелство за управление като факта за загубване на свидетелството не е изключение от разпоредбата на чл. 17, т. 2а ЗДвП. Приема, че към датата на установяване на нарушението – 10.08.2017 г., г-н П. е имал само подадена декларация по чл. 160, ал. 1 ЗДвП, но не и заявление по чл. 16, ал. 1 във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 и 6 от Наредба №І-157 от 01.10.2002 г. относно реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба №І-157).

Въз основа на това съдът прави извод, че към 10.08.2017 г. г-н П. действително не е притежавал свидетелство за управление на моторно превозно средство, но към датата на издаване на Заповед №17-1717-000031 – 23.08.2017 г., г-н П. вече е притежавал свидетелство за управление. С оглед на това към датата на издаване на заповедта противоправното поведение на г-н П. е прекратено, а това прави противоречаща на чл. 22 ЗАНН мярката. Съдът приема, че мярката противоречи и на чл. 6, ал. 2 АПК, тъй като принудителната мярка цели превенция и пресичане на административното нарушение, а не санкциониране на нарушителя.

Въз основа на това съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя. Крайният извод на съда е неправилен.

От доказателствата по делото, мотивите на съда, доводите на касатора и възраженията на ответника е видно, че спорът по делото е досежно преценката на съда за съответствието на принудителната административна мярка с разпоредбите на чл. 22 ЗАНН и чл. 6, ал. 2 АПК.

По делото е безспорно, че г-н П. на 10.08.2017 г. е управлявал собственото си моторно превозно средство, без да притежава свидетелство за управление – свидетелството е било загубено десет месеца по-рано и към процесната дата не е притежавал дубликат като дори не е предприел действия за неговото издаване. Безспорно е, че управляването на моторно превозно средство при загубено свидетелство е управление без свидетелство – формално водачът няма в свое владение удостоверителния документ. Безспорно е също, че управляването на моторно превозно средство без свидетелство за управление е административно нарушение – чл. 177, т. 2 ЗДвП, а съгласно чл. 171, т. 2а ЗДвП, редакция към процесния период, е и основание за прилагане на принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“.

Съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Приложена разпоредбата към оспорената заповед би следвало материалната й законосъобразност да се преценява към 23.08.2017 г., а не към датата на установяване на нарушението – 10.08.2017 г. Но при приложимостта на чл. 142, ал. 1 АПК в хипотезата на чл. 171, т. 2а ЗДвП следва да се отчита факта, че по силата на изричната разпоредба на чл. 172, ал. 4 ЗДвП принудителната административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ фактически се прилага със съставянето на акта за установяване на административно нарушение – именно тогава се свалят регистрационните табели на превозното средство, а превозно средство без регистрационни табели не може да се движи по пътищата – чл. 140, ал. 1 ЗДВП. Липсата на табели е очевидна и лесно установима и прави моторното превозно средство практически неизползваемо, което е и целта на принудителната мярка – да преустанови възможността за продължаване на административното нарушение.

Следователно, законодателят изрично е предвидил възможност един орган - длъжностните лица на службите за контрол, предвидени в чл. 189, ал. 1 ЗДвП, да преценяват наличието на предпоставките за прилагане на принудителната административна мярка и фактически да я приложат, а друг орган впоследствие да издаде акта, чрез който се обективира волеизявлението за прилагане на мярката. Това допуснато по закон предварително изпълнение на принудителната мярка означава, че нейната законосъобразност трябва да се преценява към датата на фактическото й прилагане, а не към датата на издаване на акта, с който се прилага.

Ако се приеме, че законосъобразността на акта в хипотезата на чл. 171, т. 2а ЗДвП трябва да се преценява към датата на издаване на акта, а не към датата на фактическото прилагане на мярката, когато е налице разлика в двете дати, то никога не би могло принудителната мярка да бъде законосъобразна например по отношение на водач, който управлява моторно превозно средство сред употреба на алкохол, защото дори и само няколко часа разлика биха направили мярката незаконосъобразна – лицето най-малкото няма да е под въздействието на алкохола, поне не в тази степен, в която е установено при съставянето на акта за установяване на административно нарушение.

Безспорно, характерът на принудителната административна мярка – като средство, чрез което със силата на държавната принуда се преустановява едно административно нарушение, изисква незабавно или поне във възможно най-кратък срок, издаване на заповедта за прилагане на мярката, защото макар срока на мярката да се изчислява от датата на фактическото й прилагане, възможността на адресата на мярката да защити правата и законните си интереси е предпоставен от издаването на заповедта за прилагане на мярката.

С оглед на това неоснователен е доводът на касатора за приложимост в случая на разпоредбата на чл. 57, ал. 1 АПК. Съгласно изричната разпоредба на чл. 22, т. 1 АПК разпоредбите на раздел І „Индивидуални административни актове“, на глава пета „Издаване на административни актове“ не се прилагат за актове, за които е предвидено специално производство с оглед на естеството им. Това е очевидно приложимо за разпоредбата на чл. 57, ал. 1 АПК. Няма как законодателят да е предвидил предварително изпълнение на принудителната мярка, а органът да чака четиринадесет дни, за да издаде заповедта за нейното прилагане.

Наред с това съдържанието на конституционното право на защита – визирано в чл. 56 от Конституцията, изисква на засегнатото лице да бъде създадена възможност във възможно най-ранен момент да може да упражни правото си. Но това не значи, че в хипотезата на чл. 171, т. 2а ЗДвП преценката за законосъобразност на заповедта за прилагане на принудителната мярка трябва да се извършва не към датата на фактическото прилагане на мярката, а към датата на издаване на заповедта за нейното прилагане.

Съдът, като не е съобразил разпоредбата на чл. 172, ал. 4 ЗДвП и е приел, че преценката за законосъобразност на принудителната мярка трябва да бъде извършена към датата на издаване на заповедта, а не към датата на фактическото прилагане на мярката, е приложил неправилно материалния закон. Това прави извода му за нарушение на чл. 22 ЗАНН и на чл. 6, ал. 2 АПК неправилен – към датата на фактическото прилагане на мярката г-н П. е осъществил административното нарушение на чл. 177, ал. 1, т. 2 ЗДвП, поради което е бил налице фактическия състав на разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП и органът законосъобразно е приложил предвидената в разпоредбата принудителна административна мярка.

С оглед на горното изводът на първоинстанционният съд за незаконосъобразност на оспорената заповед е неправилен, което прави неправилно и решението му. Съдът следва да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н П. срещу Заповед №17-1717-000031, тъй като по делото е безспорно, че фактическият състав на чл. 171, т. 2а ЗДвП е осъществен, а размерът на принудителната мярка е определен по минимума.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №432 от 02.11.2017 г. на Административен съд, гр. Д., постановено по административно дело №494/2017 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А. Д. П., гр. [населено място], [адрес] срещу Заповед №17-1717-000031 от 23.08.2017 г. на началника на сектор „Охранителна полиция“ в [номер] районно управление, гр. [населено място], в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Д..

РЕШЕНИЕТО е окончателно.