Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ (ГДИН), чрез процесуалния й представител юрк. Т.-С. срещу Решение № 61 от 20.03.2017 г., постановено по адм. дело № 463/2016 г. по описа на Административен съд С. З, с което съдът, в производство по чл. 203 и сл. от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1 във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС (ЗАКОН ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.) (ЗИНЗС) във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС (ДВ бр. 13/2017 г.), е осъдил ГДИН да заплати на В. Р. Б. сумата от 1 800 (хиляда и осемстотин) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди причинени от нарушения на разпоредбите на чл. 43, ал. 3 и чл. 151, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС, довели до поставянето му в условията на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗИНЗС в периода от 22.07.2011 г. до 27.07.2012 г. и от 27.03.2014 г. до 24.03.2015 г., като незаконосъобразното бездействие на длъжностни лица на служители от администрацията на Затвора – С. З се изразява в неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия (на постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода и условия за поддържане на личната хигиена; неосигуряване на достатъчна жилищна площ в спалното помещение, липса на естествена светлина и възможност за естествено проветряване). В останалата част, за разликата до 25 000 лева, искът на В. Р. Б. е отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост на атакуваното решение поради недопустимост на предявения иск, алтернативно отмяната му в осъдителната част поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила – касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се обезсилване на съдебното решение или постановяване на друго, с което да се намали размера на присъденото обезщетение.

Ответникът – В. Р. Б., лично и чрез пълномощника си адв. Н., поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски по приложен от защитата списък, съгласно правилото на чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК.

Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения:

Производството пред Административен съд С. З е образувано по искова молба вх. № 3567 от 21.10.2016 г., подадена от В. Р. Б. срещу ГДИН, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) (ЗОДОВ) и чл. 203 от АПК, с която е предявил иск за присъждане на обезщетение за понесени неимуществени вреди в периода от 22.07.2011 г. до 27.07.2012 г. в размер на 12 500 лв., както и сумата в размер на 12 500 лв. за неимуществените вреди, претърпени в периода от 27.03.2014 г. до 24.03.2015 г., или общо сумата от 25 000 (двадесет и пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени от незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от администрацията на З. [ място] вреди, изразяващи се в неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия при изпълнение на наложените му наказания „лишаване от свобода” в З. [ място].

В хода на съдебното производство по делото е приложена справка от началника на З. [ място], от която е видно, че лишеният от свобода В. Р. Б. – р. 1989 г., е постъпил на 24.08.2011 г., с Присъда по ЧНД № 361/2011 г. на ОС – Хасково, с която е заменен остатъкът от наказание „пробация“ и е пребивавал последователно в Приемното отделение до 09.09.2011 г.; 3 група – неработещи, учащи се д о 11.04.2012 г.; 7 група – до 25.04.2012 г.; 4 група – до 08.05.2012 г. 2 група – до 24.07.2012 г., когато е бил освободен. Следващият престой в Затвора гр. стара Загора започва от 06.06.2014 г. и трае до 29.03.2015 г., когато е освободен „по изтърпяване“.

В отговора на исковата молба, процесуалният представител на ответника – юрк. Т. – С., е заявила изрично, че не оспорва правния интер4ес на ищеца за периода 24.08.2011 г. до 24.07.2012 г. и от 06.06.2014 г. до 29.03.2015 г. (л. 11).

Съдът въз основа на установените факти по делото и анализа на относимите за правилното решаване на спора доказателства е направил извод за частична основателност и доказаност на ищцовата претенция. Приел е, че е налице незаконосъобразно бездействие на административния орган да осигури поносими условия на пребиваване в З. [ място], които не унижават човешкото достойнство. Въз основа на това е направил извод, че това бездействие е в нарушение на чл. 3 ЕКПЧОС.

Относно размерът на обезщетението съдът е съобразил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, продължителността и интензитета на увреждането и е преценил, че сумата от 1 800 лева е достатъчна в конкретния случай. За разликата до 25 000 лева е приел иска за неоснователен.

Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания.

Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Мотивираният извод за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното.

Касаторът счита съдебното решение за недопустимо, тъй като след влизане в сила на ЗИД на ЗИНЗС е въведен нов исков ред за защита и нов преклузивен срок по § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС. Този довод е неоснователен.

1. В. Б. е депозирал исковата си молба в деловодството на АС – С. З на 21.10.2016 г. и в нея е посочил правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 203 АПК. В хода на производството е влязъл в сила ЗИД на ЗИНЗС, считано от 07.02.2017 г., във връзка с пилотното решение на ЕСПЧ по делото „Нешков и др. срещу България“, част шеста и седма на който уреждат защитата на лишените от свобода и задържаните под стража срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение и отговорността за дейността на специализираните органи по изпълнение на наказанията.

Текста на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС въвежда специална отговорност на държавата конкретно към изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“ и задържаните с мярка за неотклонение „задържане под стража“ лица за вредите, които те търпят в резултат на нарушение на забраната по чл. 3 от същия закон – да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение от специализираните органи по изпълнение на наказанията,

Тъй като съдът не е обвързан от квалификацията, направена от ищеца с исковата му молба, след влизане в сила на изменението на специалния закон, е разгледал иска като такъв с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС и не е допуснал нарушение на процесуалните правила. И двата иска се разглеждат по реда на глава единадесета на АПК.

2. Неоснователен е доводът за нарушение по смисъла на § 47 ПЗр на ЗИД на ЗИНЗС. Ищецът е освободен от затвора на 29.03.2015 г., завел е исковата си молба преди изменението на ЗИНЗС – на 21.10.2016 г., т. е. към момента на подаването й специалният закон е в редакцията си по ДВ, бр. 81/14.10.2016 г. С преходните разпоредби се урежда изрично обратната сила на закона, каквото е изискването на § 289 от решението „Нешков и др. срещу България“. Относно заварените случаи в мотивите на законопроекта изрично е посочено, че вече образуваните производства по чл. 1 ЗОДОВ за вреди на лишени от свобода или задържани под стража, причинени от лоши условия на задържане, следва да се разглеждат по новия ред, предвиден в част седма ЗИНЗС. Така е разгледан и конкретния иск. (по отношение на преклузивния“ 6-месечен срок вж. мотивите на Определение №189 от 08.01.2017 г., постановено по адм. дело № 10037/2017 г. от тричленен състав на ВАС).

3. Съгласно § 49 ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС подадените до влизане в сила на този закон (07.02.2017 г.) искове за вреди, причинени на лишените от свобода или задържани под стража от задържане в лоши условия, се разглеждат по реда на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Съгласно сочения текст държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Съгласно чл. 285 ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета на АПК (чл. 203 и сл.), като искът се предявява пред административния съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения срещу органите по чл. 284, ал. 1, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите. В същото време чл. 205 АПК, приложим по силата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, изисква искът за обезщетение да се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Налице ли е обаче противоречие между норма от специалния закон – ЗИНЗС и норма от общия процесуален закон – АПК ? Настоящият състав намира, че такова противоречие не е налице. На първо място „специализирани органи по изпълнението“ са посочените в чл. 10, чл. 13, ал. 3; чл. 15; чл. 16 и чл. 16а ЗИНЗС, вкл. служители на ГДИН и на териториалните й служби. От друга страна, отговорността на държавата в лицето на държавен орган е гаранционно обезпечителна отговорност и затова пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата е в трудови или служебни правоотношения, от чиито актове действия или бездействия са причинени вредите или чиято дейност се възлага и обезпечава от името и за сметка на юридическото лице.

Неоснователни по горните съображения са и доводите за нарушение на материалния закон. Въз основа на правилно установените факти и обстоятелства съдът е приложил правилно материалния закон

За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на текста за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Установяването на посочените от законодателя обстоятелства води до ангажиране на отговорността на държавата. Ответникът е този, който следва да докаже, че изнесените в исковата молба обстоятелства не кореспондират на действителността с всички допустими доказателства и доказателствени средства. В случая изнесените от ищеца факти не са опровергани.

По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 ЕКПЧОС, администрацията на затворите е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в местата за лишаване от свобода. ЕКПЧОС е ратифицирана от Рe. Б, поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от националното право т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. При неизпълнение на това задължение за държавата възниква отговорността да изплати обезщетение съобразно доказаните вреди.

Във връзка с размера на конкретното обезщетение, съдът правилно е съобразил обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКПЧОС, времетраенето на задържането, въз основа на което изводът му за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно прилагане на закона.

При така изложените съображения решението на съда като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 61 от 20.03.2017 г., постановено по адм. дело № 463/2016 г. по описа на Административен съд С. З.

Решението не подлежи на обжалване.