О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 556
гр. София, 06.02.2026 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 3717 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. П., действаща чрез адвокат В. С., срещу въззивно решение № 813 от 12.06.2025 г., постановено по в. гр. дело № 764/2025 година по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 6373 от 20.11.2024 г., постановено по гр. д. № 650/2024 г. по описа на СГС, ГО, съдът е отхвърлил предявения иск от Д. К. П. против Прокуратурата на Р. Б. за заплащане на сумата над 3 000 лв. до присъдената от 6 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди от повдигането на обвинение на 11.05.2017 г. за престъпление по чл. чл. 195, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК , за което е била оправдана с присъда, влязла в сила на 03.07.2023 г., постановена по НОХД № 2390 от 2019 г. по описа на РС - Пазарджик, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.07.2023 г. до датата на окончателното й изплащане.
Въззивното решение се обжалва и в частта му, в която е потвърдено решение № 6373 от 20.11.2024 г., постановено по гр. д. № 650/2024 г. по описа на СГС в останалата му обжалвана част, в която предявеният от Д. К. П. против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния му предявен размер от 30 000 лева.
В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. Излагат се съображения, че при определяне на размера на обезщетението не е отчетен страхът и притесненията на ищцата, породени от това, че обвинението е било за престъпление, извършено в изпитателния срок, и тя е можело да получи ефективно наказание.
В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по въпроса за критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от наказателно преследване и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед конкретно установените по делото обстоятелства.
Посочва следната съдебна практика: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество решения на състави на ВКС, напр. - решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о.
Като основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол се сочи и това, че решението е очевидно неправилно – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Прокуратурата на Р. Б. като ответник по касация не е депозирала отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел от фактическа страна, че досъдебното наказателно производство е започнало срещу Д. К. П. на 11.05.2017 г., когато с постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение, същата е била привлечена в качеството на обвиняем по досъдебно производство № 1191/2016 г. по описа на РУ на МВР [населено място], пр. пр. № 2993/2016 г. по описа на РП - Пазарджик, за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК за това, че на 05.08.2016 г. , в съучастие като съизвършител със С. Г. от [населено място], чрез използване на МПС, е отнела чужди движими вещи, подробно изброени, всички на обща стойност от 500 лв. от владението на К. П. от [населено място], без неговото съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои; че с постановлението спрямо ищцата е била взета мярка за неотклонение „подписка”; че с последващо постановление от 10.11.2017 г. за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение по същото досъдебно производство Д. К. П. е била привлечена като обвиняем и за престъпление по чл. 290, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК - за това, че на 14.05.2017 г. в [населено място], обл. Пазарджик е подбудила Н. А. Х., в качеството му на свидетел по ДП № 1191/2016 г. по описа на РУ МВР Пазарджик устно и съзнателно да потвърди неистина пред надлежен орган на властта като с постановление от 29.11.2017 г. спрямо П. е наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Р. Б. че на 13.12.2019 г. за повдигнатите й обвинения е бил внесен обвинителен акт в РС - Пазарджик, по който е било образувано НОХД № 2390/2019 година.
Въззивният съд е констатирал, че с присъда № 260003/12.09.2022 г., постановена по НОХД № 2390/2019 г. по описа на РС - Пазарджик ищцата П. е призната за невиновна и оправдана по първото от повдигнатите й обвинения - за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 НК като със същата присъда е призната за виновна в извършването на второто от повдигнатите й обвинения - за извършено престъпление по чл. 290 от НК. Посочено е, че присъдата е влязла в сила на 03.07.2023 г.
Съдът е посочил, че от данните по приобщеното вцялост НОХД № 2390/2019 г. се установява, че в хода му са проведени дванадесет открити с. з. пред първата инстанция и едно пред въззивната такава като в рамките на първоинстанционното производство П. се е явявала лично и с адвокат на десет от тях, като две от заседанията са били отложени поради представени болнични листа от нея.
Съдът е обсъдил показанията на свидетеля Д. К., който твърдял, че е съсед на ищцата в [населено място] /живеели в един двор, но в съседни къщи/, който заявил, че през периода на воденото срещу нея наказателно дело П. била много притеснена и угрижена; през същия период от време се родили и двете й деца и тя се тревожела, че ако влезе в затвора няма да има кой да се грижи за тях и ще й ги вземат; че по време на втората си бременност вдигала високо кръвно; че знае, че често я викали в следствието и в съда ходила няколко пъти, като всеки път била много притеснена, плачела; че след като била оправдана вече се поуспокоила.
Съдът е посочил, че от приложеното свидетелство за съдимост на ищцата е установено, че последователно с две споразумения /имащи характера на влезли в сила присъди/, съответно № 233/24.09.2015 г. по НОХД № 1813/2015 г. по описа на РС - Пазарджик и № 285/02.11.2015 г. по НОХД № 2102/2014 г. по описа на РС Пазарджик, същата е била призната за виновна, както следва: 1/ в извършване на престъпления от общ характер - по чл. 286, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК, за което й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от три години и 2/ по чл. 286, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК, за което й е определено наказание от три години лишаване от свобода; по чл. 293, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, за което й е определено наказание лишаване от свобода за период от четири месеца; по чл. 290, ал. 1 НК, за което й определено наказание „лишаване от свобода“ от три години, като й е наложено общо най-тежко наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години.
При така изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди се явява доказан по основание, предвид че същата е била призната за невиновна с влязла в сила присъда в извършване на тежко умишлено престъпление /предвижда се наказание лишаване от свобода от една до десет години/, за което й е било повдигнато обвинение и е воденото наказателно производство /досъдебно и съдебно/ в рамките на близо шест години.
По отношение размера на този иск съдът е изложил съображения, че еднозначно в съдебната практика се приема, че понятието „справедливост“, установено в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно такова, а поставено взависимост от преценката на конкретни и обективно установени обстоятелства, които съдът съобразява при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; че в производство по предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива обстоятелства са не само общо относимите - видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, но и тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, вида на последните и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение - нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване, при съобразяване дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, броят на съдебните инстанции, разгледали делото.
Въззивният съд е посочил, че от значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо - цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; че наред с тези обстоятелства съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.
Гореизложените критерии, отнесени към установените по настоящия казус факти, налагат, според въззивния съд, извод за частична основателност на оплакванията във въззивната жалба на Прокуратурата на Р. Б. за неадекватност на определеното като размер обезщетение за причинените неимуществени вреди на Д. П. от воденото срещу нея наказателно производство по НОХД № 2390/2019 г. по описа на РС Пазарджик, приключило частично с оправдателна присъда.
В подкрепа на своя извод съдът е приел, че първоинстанционният съд не е взел предвид при определяне размера на претендираното обезщетение фактите относно възрастта на ищцата, съдебното й минало и най-вече фактът, че наказателното производство срещу нея е водено за две умишлени престъпления, като приключило само частично с оправдателна присъда за престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 4 НК, а за престъплението по чл. 290, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 НК същата е била призната за виновна и е осъдена на пробация за срок от една година.
Съдът е отбелязал, че към момента на образуване на досъдебното производство срещу нея Д. П. е била на 26 г. и вече е била осъждана с влезли в сила две присъди /споразумения/ за престъпления по чл. 286 НК и по чл. 290 НК, като най-тежкото й наложено наказание е лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години; че престъплението, за което е осъдена с влязлата в сила присъда от 12.09.2022 г. на РС Пазарджик по НОХД № 2390/2019 г. по описа на РС Пазарджик осъществява идентичен състав - по чл. 290, ал. 1 НК, при това - в изпитателния срок на предходно постановените присъди, като единствено определеното като вид наказание от съда е причината, същите да не бъдат изтърпени ефективно.
Съдът е достигнал до заключение, че тъй като присъдата, с която ищцата е била частично оправдана, съдържа и осъдителна част, с която е осъдена за престъпление, за което вече е била осъждана с предходна влязла в сила присъда на наказание лишаване от свобода, затова и размерът на обезщетението за неимуществени вреди за обвинението, за което същата е частично оправдана по същото дело, следва да бъде съобразено с посочените факти, които са били пренебрегнати от първоинстанционния съд.
Въззивната инстанция е съобразила продължителността на наказателното производство като е приела, че общата продължителност на наказателното производство - съответно близо две години в досъдебна фаза и около четири години в две съдебни инстанции, не надхвърля разумните срокове за провеждането му; че в целия този период спрямо ищцата е била взета най-лека мярка за процесуална принуда - подписка, отменена с постановяване на оправдателната присъда на 12.09.2022 г.; че по делото не се установява да е налице пряка причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и влошаване здравословно състояние на ищцата, за което частично свидетелства свидетеля К., доколкото други писмени и гласни доказателства, вкл. съдебно-медицинска експертиза в тази насока не са ангажирани.
Съдът е посочил, че обсъдените гласни доказателства на свидетеля К. не установяват да са настъпили неблагоприятни последици в емоционалното състояние на ищцата вследствие на образуваното спрямо нея наказателно производство, по-големи от обичайните за такива случаи; че липсват твърдения и доказателства за наличие на действително уронване на честта и доброто име на ищцата сред обществото от неоснователно воденото срещу нея наказателно преследване за престъплението, за което е оправдана, вкл. то да е станало широко обществено достояние на кръга от нейни близки и познати.
Съдът е съобразил и това, че не се твърди, нито са ангажирани доказателства обвинението да се е отразило негативно и на трудовата заетост на ищцата, нито на нормалния й начин на живот - според показанията на свидетеля К. в хода на наказателното производство същата е станала майка на две деца.
Гореизложените обстоятелства, според решаващия състав, обосновават извод за наличие на предпоставки за намаляване размера на присъденото от първоинстанционния съд като дължимо обезщетение за неимуществени вреди до размер на 3 000 лв., който в случая и при отчитане конкретиката на всички релевантни обстоятелства, в най-пълна степен покрива общоприетия критерий за справедливост.
Така определеният размер на обезщетението, според въззивната инстанция, съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост и е достатъчен за репарирането им.
С оглед така изложеното въззивният съд е постановил своето решение.
При така установените данни касационната инстанция намира следното:
За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
Поставеният от касатора в изложението му въпрос касае прилагането на критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение – въпрос, който обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. Що се отнася до наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящата касационна инстанция съобрази следното:
Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, включително цитираната от касатора, понятието справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Както е изяснено например в решение № 376 от 21.10.2015 год. на ВКС по гр. дело № 514/2012 год., ІV г. о., съдебното минало и наличието на други предишни осъждания следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се повдига обвинение.
Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането.
Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите, извън обичайните, т. е. специфичните такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения или в обичайната му битова, обществена и професионална среда и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване.
В настоящия случай въззивният съд при определяне на размера на справедливото обезщетение, дължимо на ищцата поради незаконно обвинение, се е съобразил с правните разрешения в относимата съдебна практика като категорично и детайлно е посочил релевантните обстоятелства, обсъждайки ги в тяхната цялост. Обосновал е извода си с това, че извън обичайните вреди от незаконно обвинение, доказателства за наличие на извънредни такива не са установени. Съобразил е мерките за процесуална принуда, продължителността на производството, предходните осъждания на ищцата и факта, че е оправдана по едно от повдигнатите обвинения, но е призната за виновна по друго обвинение.
Не е налице специалната предпоставка за допускане на решението на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така поставения въпрос.
Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват такъв извод. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.
Касаторът обосновава очевидната неправилност на обжалваното съдебно решение с твърдения за занижен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди с оглед икономическата конюнктура в страната, но такъв аргумент е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и в настоящото производство по селектиране на касационните жалби.
С оглед изложеното, достъп до касационен контрол следва да се откаже.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ :
Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 813 от 12.06.2025 г., постановено по в. гр. дело № 764/2025 година по описа на Софийски апелативен съд, в обжалваните му части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.