- 10 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3982
гр. София, 02.09.2024 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 15.02.2024 (петнадесети февруари две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Боян Цонев
Членове: Димитър Димитров
Мария Христова
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2785 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 29 040/28.03.2023 година, подадена по пощата на 27.03.2024 година, от П. П. К. и Т. Я. Д., срещу част от решение № 703/14.02.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав, постановено по гр. д. № 13 512/2021 година.
С касационната жалба въззивното решение на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 20 156 987/14.07.2021 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 39-ти състав, постановено по гр. д. № 13 210/2020 година, в частта му, с която са отхвърлени предявените от П. П. К. и Т. Я. Д. срещу „ЗД Л. И.“ АД [населено място] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) са отхвърлени за разликата над уважените размери от 3000.00 лева за първи и 2000.00 лева за втората до пълните претендирани размери от по 20 000.00 лева (частични искове от сумата 60 000.00 лева), представляваща обезщетение за причинени вследствие на настъпило на 06.02.2015 година пътнотранспортно произшествие неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на произшествието 06.02.0215 година до окончателното плащане.
В подадената от П. П. К. и Т. Я. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от П. П. К. и Т. Я. Д. срещу „ЗД Л. И.“ АД [населено място] искове, с правно основание чл. 226, ал. 1 от КТ да бъдат уважени до пълните предявени размери. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба „ЗД Л. И.“ АД [населено място] не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
П. П. К. и Т. Я. Д. са били уведомени за обжалваното решение на 27.02.2023 година, а подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 29 040/28.03.2023 година, като е подадена по пощата на 27.03.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е изложил съображения за това, че разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във връзка с § 22 от ПЗРКЗ уреждала и гарантирала правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице бил сключил договор за застраховка „гражданска отговорност“, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниквала имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхващала следните две групи материални предпоставки: 1) застрахованият виновно да бил увредил ищеца, като му бил причинил имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да били в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „гражданска отговорност“ между делинквента и ответника-застраховател. По делото било безспорно установено наличието към датата на пътнотранспортното произшествие на правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“, по силата на което МПС марка „О.“, модел „З.““, с рег. [рег. номер на МПС] е било застраховано при „ЗД Л. И.“ АД [населено място]. Въз основа на представените по делото писмени доказателства се установявало настъпването на пътнотранспортно произшествие на 06.02.2015 година между лек автомобил „О. З.“, с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от М. А. К. и лек автомобил „Л.“, модел „Д.“, с рег. [рег. номер на МПС] управлявано от П. П. К.. Реализирането на произшествието се потвърждавало и от показанията на свидетелите К. и Ш.. В хода на първоинстанционното производство било доказано, че с 4 поведението си водачът на лек автомобил „О. З.“, с рег. [рег. номер на МПС] , застрахован при „ЗД Л. И.“ АД [населено място] бил нарушил правилата ЗДвП и по-конкретно разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, съгласно която следвало да избере скорост на управляваното от него превозно средство съобразно с конкретните условия на пътя. Същото обстоятелство се потвърждавало и от представения по делото протокол за ПТП № 1 437 450/06.02.2015 година., съставен от служители на МВР, и като такъв ползващ се със формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление, както и с материална доказателствена сила относно факта на направени пред съставителя и за извършени от него и пред него действия. Механизмът на пътнотранспортното произшествие се потвърждавал и от заключението на приетата по делото съдебно-автотехническа експертиза, която била неоспорена от страните и която съдът кредитирал като компетентно и обективно дадено. С оглед на това било неоснователно оплакването, че по делото не било установено по безспорен начин наличието на виновно поведение от страна на водача на лек автомобил „О. З.“–М. А. К., застрахован при „ЗД Л. И.“ АД [населено място]. В хода на производството било доказано и причиняването на вреди на Т. Я. Д. и П. П. К. в резултат на настъпване на пътнотранспортното произшествие. Видно от представените по делото съдебно-медицинска и допълнителна съдебно-медицинска експертизи в следствие на инцидента К. бил получил контузия на шийната и гръдната област, а Д.–контузия на гръдния кош. С оглед на това вредите, като елемент от фактическия състав на иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) също следвало да бъдат приети за безспорно установени. Неоснователно в този смисъл се явявало оплакването на „ЗД Л. И.“ АД [населено място] за недоказаност на причинени неимуществени вреди-болки и страдания от пътнотранспортното произшествие. Обоснован бил извода на първоинстанционния съд, че „ЗД Л. И.“ АД [населено място] не било установило при условията на пълно насрещно доказване наличието на принос от страна на Т. Я. Д. и П. П. К. за настъпване на пътнотранспортното произшествие, поради което не следвало да бъде прието възражението за наличие на съпричиняване. Липсата на такова се потвърждавала и от изслушаната по делото съдебно-автотехническа експертиза относно механизма на произшествието, съгласно която причината за настъпване на същото била маневра, извършена от водача на лекия автомобил „О. З.“ в мокър участък, която не му била позволила да владее в достатъчна степен автомобила, в следствие на което същият се бил отклонил от посоката на движение и бил реализирал удар в попътно движещият се от дясната му страна лек автомобил „Л.“. С оглед на оплакването от страна на „ЗД Л. И.“ АД [населено място] относно неправилното кредитиране на възражението за изтекла погасителна давност, следвало да бъде посочено, че съгласно константната практика на ВКС, правата по договора за застраховка „гражданска отговорност“ се погасявали с петгодишна давност от деня на настъпване на застрахователното събитие, независимо от качеството на правните субекти. В конкретния случай от датата на реализиране на произшествието–06.02.2015 година бил започнал да тече 5-годишният давностен срок за предявяване на претенциите на Т. Я. Д. и П. П. К.. С оглед на това, че исковата молба била подадена по пощата на 05.02.2020 година и била постъпила в Софийски градски съд на 06.02.2020 година, исковете били предявените в рамките на 5-годишния давностен срок, поради което неоснователно се явявало наведеното възражение за изтекла погасителна давност, на което се позовавало „ЗД Л. И.“ АД [населено място]. След установяване на предпоставките за ангажиране на отговорността на „ЗД Л. И.“ АД [населено място], следвало да бъдат обсъдени наведените оплаквания относно справедливия размер на дължимото обезщетение на причинени неимуществени вреди в резултат на произшествието. Според правилото, уредено в чл. 52 от ЗЗД обезщетението следвало да се определи по справедливост. Ето защо причинените на Т. Я. Д. и П. П. К. неимуществени вреди-болки и страдания следвало да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност, социално-икономическите условия в страната и други. По делото било установено наличието на увреждания за Т. Я. Д. и П. П. К. в резултат на настъпилото пътнотранспортно произшествие, изразяващи се в контузия на шийната и гръдната област по отношение на К. и контузия на гръдния кош по отношение на Д.. Изслушаните по делото свидетелски показания на свидетеля Ш. и свидетелката Христова, които преценени при условията на чл. 172 от ГПК съответствали на останалите данни по делото, позволявани да бъде направен извод, че следствие на инцидента на К. и Д. бил причинен дискомфорт в ежедневието, изразяващ се в болки, посещения при лекари, изпитване на страх при возене и управление на кола, като травмите били отшумели за около 20 дни. Затова въззивната съдебна инстанция приемала, че всички доказателства, преценени в своята съвкупност, касаещи определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД водели до извод, че същото било в размер на 3000.00 лева за К. и 2000.00 лева за Д.. Следвало да се отбележи, че принципът за справедливост включвал в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), поради което и така определените размери на обезщетение били в съответствие с принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, поради което оплакването на „ЗД Л. И.“ АД [населено място] за прекомерно завишаване на размера на обезщетенията за неимуществени вреди било неоснователно. Затова, предявените искове от П. П. К. и Т. Я. Д. се явявали основателни за сумата от 3000.00 лева по отношение на първия и сумата от 2000.00 лева по отношение на втората, до какъвто извод правилно бил достигнал и първоинстанционният съд. На следващо място, следвало да бъдат разгледани оплакванията на П. П. К. и Т. Я. Д. относно неоснователно отхвърляне на предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 20 000.00 лева като в представените по делото съдебно-медицинска експертиза и допълнителна съдебно-медицинска експертиза, които въззивният съдебен състав кредитирал като обективно и достоверно дадени, като единствено намиращи се в причинно-следствена връзка с произшествието били посочени контузия на шийната и гръдната област по отношение на П. П. К. и контузия на гръдния кош по отношение на Т. Я. Д.. Оплакването на същите по отношение на достоверността на представените по делото експертизи не следвало да бъде споделено, доколкото същите били изготвени и представени от специалисти в съответната област, които притежавали необходимите специални знания, като представените заключения били пълни, ясни и обосновани и като такива въззивният съдебен състав ги кредитирал с пълно доверие. При преценката за основателността на иска над уважената му част до пълния претендиран размер следвало да бъде взето предвид, че твърдението, че Т. Я. Д. страдала от бъбречни заболявания в резултат на приемани от нея болкоуспокояващи медикаменти, като последица от произшествието не било доказано в хода на производство, като в представеното по делото заключението на вещото лице Христова изрично било посочено, че подобни заболявания не биха могли да бъдат причинени в резултат на прием на болкоуспокояващи медикаменти. Не се доказвали и други увреждания или заболявания, настъпили по отношение на П. П. К. и Т. Я. Д., които да се намирали в причинно-следствена връзка с инцидента. Безспорно произшествието и настъпилите в резултат на него увреждания на К. и Д. били оказали неблагоприятно влияние върху живота им, както с оглед на тяхното физическо, така и с оглед емоционалното им състояние. Именно обстоятелства и интензитета на неблагоприятното засягане, които били претърпели, преценени в съответствие с правилото на чл. 52 от ЗЗД, позволявали да бъде направен извод за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, съображения за което вече били посочени във въззивното решение. Във връзка с това въззивният съдебен състав приемал за неоснователно оплакването на К. и Д. за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове за обезщетение били отхвърлени за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 20 000.00 лева и напълно споделял изводите, до които е достигнал първоинстанционният съд.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. П. К. и Т. Я. Д. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това дори съдът да счете, че е налице причинно следствена връзка само между част от твърдените от ищците претърпени физически травми в процесното пътнотранспортно произшествие това само по себе си може ли да е бъде основание за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер, който не кореспондира на интензитета на преживения от същите душевни болки и страдания, съвкупно с физическите?; за това по какъв начин съдът трябва да прецени наличието и интензитета на претърпените душевни болки и страдания, вследствие на инцидента и как би следвало да „изчисли“, какъв е материалният (паричният) еквивалент на същите с оглед определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД?, както и за това следва ли съдът при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди да изложи мотиви относно отчитането на преживените от ищците вреди, изразяващи се преживени душевни болки и страдания, в т. ч. стрес, страх и други?.
И трите от поставените от П. П. К. и Т. Я. Д. въпроса са свързани с определянето на обезщетението за неимуществени вреди от съда при спазване на правилото на чл. 52 от ЗЗД. Отговорът на същите се съдържа в т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година. които са запазили действието си и след приемането на Решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 г. на Пленума на ВС. Съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Тъй като така посочените в мотивите на ППВС 4/23.12.1968 г. обстоятелства не са изброени изчерпателно, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата трябва да извършват конкретна преценка кои от установените по делото обстоятелства са от значение за това и да ги преценяват в съвкупност с останалите такива. В съдебната практика като такива обстоятелства са утвърдени икономическото положение в страната, към момента на настъпването на увреждането и размерът на присъдените при сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди. Когато искът за обезщетение е насочен не срещу прекия причинител на вредите, а срещу неговия застраховател по риска „Гражданска отговорност“ съдилищата могат да вземат, като ориентир нормативно определените лимити по застраховката, което обаче не означава, че трябва да определят размерът на обезщетението с оглед на посочения в тях размер. При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. Въззивното решение е съобразено с така установената съдебна практика, поради което не са налице предвидените в закона предпоставки за допускането му до касационно обжалване.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. П. К. и Т. Я. Д. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от П. П. К. и Т. Я. Д. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 703/14.02.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав, постановено по гр. д. № 13 512/2021 година, по подадената срещу него от П. П. К. и Т. Я. Д., касационна жалба с вх. № 29 040/28.03.2023 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 703/14.02.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав, постановено по гр. д. № 13 512/2021 година по подадената срещу него от П. П. К. с ЕГН [ЕГН] и Т. Я. Д. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. .., ап. .., чрез адвокат М. В. П. от АК София касационна жалба с вх. № 29 040/28.03.2023 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.