Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Министерство на правосъдието против решение № 55/17.08.2009г., постановено по адм. д. № 2771/2009г. от Административен съд София-град с доводи за неправилност и искане за отмяната му.

Ответникът-"България Ер" АД гр. С. оспорва касационната жалба чрез процесуалния си представител.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на съдебния акт.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение административният съд оотменя мълчалив отказ на Министерство на правосъдието да бъде извършено удостоверяване с "Apostille" по чл. 3, ал. 1 от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, на акт от 25.02.2009г. на нотариус, вписан с № 310 на Нотариалната камара и район на действие-Софийски районен съд, с който удостоверява полагането на подписите от Д. И. П. и А. К., представляващи "България Ер" АД под договор за лизинг на самолет А-319-100 със сериен номер 3028, сключен на 21.10.2008г. по молба на дружеството с вх. № 94-00-27/25.02.2009г. и връща преписката на административния орган със задължение в 7-дневен срок от получаването да бъде извършено поисканото удостоверяване. За да постанови този резултат съдът приема, че удостоверението по чл. 3, ал. 1 от Конвенцията, удостоверява факти с правно значение и представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 от АПК, а актът на нотариуса, с който удостоверява, че подписите върху частен документ-договора за лизинг на самолет, от 21.10.2008г. са положени от определени лица, представлява публичен акт по смисъла на чл. 1, d) от Конвенцията, който е изготвен на територията на договаряща държава по конвенцията-Р. Б. и поради това подлежи на заверка по реда на същата. На последно място решаващият съд приема, че според разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Конвенцията единствено възможната формална процедура, която компетентния за това орган на съответната държава трябва да проведе при удостоверяването с "Apostille" е удостоверяване на истинността на подписа, на качеството, в което е действало лицето, подписало документа и при необходимост достоверността на печата или марката, поставени върху документа. Ето защо указанията на министреството за представяне на договора за лизинг на български език не намират опора в международния акт и мълчаливият отказ да бъде издадено удостоверението по чл. 3, ал. 1 от Конвенцията е незаконосъобразен.

Решението е правилно, липсват основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяната му. Съдебният акт е постановен при спазени процесуални и материалноправни изисквания и е обоснован, формираните правни изводи са съответни на закона и изцяло се споделят от настоящия касационен състав.

Неоснователно касаторът поддържа, че неправилно решаващият съд приема, че удостоверението по чл. 3, ал. 1 от Конвенцията е индивидуален административен акт и разглежда жалбата на "България Ер" АД против мълчалив отказ на Министерство на правосъдието да извърши удостоверяването на публичния акт.

Правилно и в съответствие с определението на индивидуален административен акт, дадено в разпоредбата на чл. 21, ал. 3 от АПК, решаващият съд характеризира удостоверението по чл. 3, ал. 1 във връзка с чл. 4 от Конвенцията като такъвт, който е необходим за признаването на факти с правно значение. Непроизнасянето в срока по чл. 57, ал. 1 от АПК обуславя правото и интереса на заинтересуваната страна да оспори по съдебен ред мълчаливия отказ да бъде издаден административния акт. По тези съображения обжалваното решение е допустимо, постановено по надлежно упражнено право на съдебно производство от "България Ер" АД.

Неоснователно е и касационното възражение за нарушение на материалния закон при решаване на делото от административния съд поради приетото наличие на предпоставките по чл. 3, ал. 1 във връзка с чл. 4 от Конвенцията за издаване на исканото удостоверение. Правилни и съответни на цитираните норми са изводите на първоинстанционния съд, че при сезиране на заинтересувана страна за издаване на удостоверение, компетентният национален орган извършва единствено проверката относно истинността на подписа, качеството в което е действало лицето, подписало документа, и при необходимост достоверността на печата или марката, поставени върху документа. В конкретния случай това е следвало да бъде извършено по отношение на официалната заверка, направена от български нотариус на подписите на лицата, представляващи "България Ер" АД върху частния документ-договор за лизинг на самолет. Други изисквания, свързани с представянето на публичния акт, като представянето на частния документ на български език и за водено производство пред нотариуса на български език са ирелевантни за задължителната проверка и не намират опора в установената формална процедура, обсъдена по-горе. Представените пред касационната инстанция Вътрешни правила за удостоверяване на документ за чужбина с "Апостил" на Министерство на правосъдието са приложими дотолкова доколкото не влизат в противоречие и не са по-ограничителни с установената в Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове процедура по чл. 3. Що се касае до непредставяне на държавна такса за издаване на акта съгласно размера, установен в Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерство на правосъдието, доказателства по делото за спазване на административнопроизводственото правило на чл. 30, ал. 2 от АПК от страна на административния орган да уведоми заявителя и да му даде срок за изпълнение на указанията за нередовност на искането не са представени, поради което настоящата инстанция намира, че от неправомерното поведение на органа не следва да има негативни последствия за търговското дружество. По изложените съображения обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде потвърдено с настоящото.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 55/17.08.2009г., постановено по адм. д. № 2771/2009г. от Административен съд София-град. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ В. Г. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ И. С./п/ Й. П. В.Г.